— Ариа ми е приятелка! — извика Али. — За каква ме мислиш?

После се врътна, очите й срещнаха погледа на Ариа и тя замръзна. Устните й потръпнаха. Ноъл също се обърна и видя Ариа. Лицето му пребледня. Той поклати глава, сякаш искаше да каже, че няма представа как се е озовал тук. Ариа погледна първо Али, после Ноъл и сви яростно ръцете си в юмруци.

Натрапчивата миризма на тъмен шоколад от машината подразни обонянието й. Въртящото се диско кълбо на тавана осветяваше Али и Ноъл в синьо, червено и жълто. Ариа беше толкова ядосана, че зъбите й започнаха да тракат.

Адамовата ябълка на Ноъл подскочи. Али стоеше на безопасно разстояние, поклащайки глава едновременно самодоволно и съчувствено.

— Ариа, не е това… — започна Ноъл.

— Ти каза, че тя не те интересува — прекъсна го Ариа. Брадичката й трепереше, но тя се стегна, за да не заплаче. — Каза, че не я харесваш. Искаше да й дам шанс.

— Ариа, почакай! — Гласът му секна изведнъж. Тя не го остави да довърши, обърна му гръб и тръгна между зяпналите от изненада купонджии. Лукас Бийти въздъхна. Зелда Милингс, която учеше в близкото квакерско училище, но винаги успяваше да се уреди с кавалер за баловете в „Роузууд дей“, се подсмихна. Нека злорадстват, помисли си Ариа. Изобщо не й пукаше.

Почти беше стигнала до вратата, когато усети нечия ръка на рамото си. Обърна се и видя Али.

— Съжалявам. — Тя дишаше тежко, запъхтяна от бързането. — Той просто… ме награби. Нищо не можех да направя.

Ариа продължи да върви, твърде ядосана, за да каже каквото и да било. Първоначалното й мнение за Ноъл се беше оправдало. Той си беше типичното лъжливо роузуудско момче. Беше й казал, че е различен и тя се беше вързала. Каква глупачка.

Али продължаваше да върви редом с нея, със скръстени ръце и наведена глава. Промених се, беше казала тя край кладенеца. Може би наистина беше така.

Те излязоха на студения въздух. Група ученици се въртяха около колите и пушеха цигари. Над училището избухнаха фойерверки, отбелязвайки края на бала. На другия край на паркинга Ариа съзря Спенсър, Емили и Хана, които се бяха облегнали на беемвето. Когато зърнаха Али, лицата им грейнаха и тя им махна с ръка.

Ариа знаеше какво чакат старите й приятелки и къде смятат да отидат. Внезапно осъзна колко силно иска да отиде с тях. Колко силно иска всичко да бъде така, както някога — преди всичките тайни и лъжи. Както в началото, когато станаха приятелки и пред тях се разкриваха безброй възможности.

— Ъ-ъъ… относно онова пътуване до Поконос — рече колебливо тя, без да посмее да погледне Али в очите. — Смяташ ли, че ще има място за още един?

Устните на Али се разтеглиха в широка усмивка. Тя подскочи въодушевено и прегърна Али през раменете.

— Мислех си, че никога няма да попиташ.

Тя хвана Ариа за ръката и я поведе по паркинга, заобикаляйки една замръзнала локва.

— Ще си прекараме страхотно, обещавам. Ще забравиш за Ноъл. А утре ще ти намерим някой много по-готин.

Хванати за ръце, двете стигнаха до подножието на хълма.

— Вижте кого намерих! — извика Али и натисна бутона за автоматично отключване на колата. — Тя идва с нас!

Момичетата се развикаха одобрително. Изведнъж Ариа чу някакъв странен, приглушен звук. Тя се спря, хванала дръжката на вратата. Като че ли бе чула удар, последват от приглушен вик.

— Чухте ли това? — прошепна тя, оглеждайки паркинга. Учениците се тътреха по двойки към колите си. Забръмчаха лимузини. Някои особено грижовни майки чакаха децата си в своите джипове. Ариа се сети за полароидните снимки, които беше открила в гората. За призрачното лице, което се бе отразило в прозореца на хамбара. Тя се огледа за Уайлдън… или който и да е полицай, всъщност, но те бяха изчезнали.

Али се спря.

— Кое да съм чула?

Ариа изчака, напрягайки слух. Заради пулсиращия бас и избухващите фойерверки едва ли можеше да се чуе нещо.

— Сигурно ми се е счуло — реши тя. — Сигурно някой се натиска в съблекалнята.

— Уличници — изхили се Али. Тя отвори вратата си и седна зад волана. Спенсър се настани до нея, а Хана, Емили и Ариа се качиха отзад. След като запали двигателя, Али наду музиката в колата толкова силно, че заглуши фойерверките.

— Да потегляме, кучки! — извика тя.

И те потеглиха.

26.

Преоткриване на миналото

Къщата на семейство Дилорентис край езерото Поконос изглеждаше точно както си я спомняше Хана: голяма и несиметрично разположена, с голяма, боядисана в червено пристройка, бели щори и рамки на прозорците. Лампата над входната врата не светеше, но луната беше толкова голяма и ярка, че Хана можеше да види петте бели люлеещи се стола на верандата. Навремето те обичаха да сядат на тях със списания в скута и да гледат как слънцето залязва зад езерото.

Колата сви в алеята пред къщата и спря. Всички изскочиха навън. Нощният въздух беше студен. Над долината се бе спуснала мъгла, влажна и ситна като човешки дъх.

От храстите се чу шумолене. Хана се спря. Мярна се дълга опашка. В мрака проблеснаха две жълти очи. Черната котка притича бързо през алеята и се изгуби в гората. Хана си отдъхна.

Али отключи вратата на къщата и ги покани вътре. Стаите миришеха на остаряло лепило за тапети, на прашни дървени подове и непроветрявани стаи. Освен това се носеше и слаб мирис, който напомняше на Хана за престоял хамбургер.

— Питие? — извика Али, хвърляйки ключовете си на кухненската маса.

— Определено — отвърна Спенсър. Тя започна да разтоварва чантата, пълна с кракери, царевични чипсове, бонбони, диетична кола, „Ред бул“ и бутилка водка. Хана отиде до скрина, където стояха сервизите и извади четири кристални чаши.

След като смесиха водка с „Ред бул“, всички се изнесоха в хола. Стените бяха заети от вградени библиотечни шкафове. Вратата на килера бе леко открехната и разкриваше купчините кутии със стари игри. Върху стария сандък все още се кипреше телевизорът, който имаше само четири канала. Хана погледна към големия заден двор и веднага откри мястото, където си бяха издигнали голяма петместна палатка, в която прекарваха нощите под звездите. Точно в тази палатка Али им беше раздала гривните и ги беше накара да обещаят, че ще останат най-добри приятелки до края на живота си.

Хана се приближи до камината и видя позната снимка в сребърна рамка. На нея бяха те петте, застанали до голямото кану, мокри от главата до петите. Същата снимка висеше и във фоайето на старата къща на семейство Дилорентис. Бяха се снимали първия път, когато Али ги покани тук, скоро след като бяха станали приятелки. Хана и останалите си бяха измислили тайния ритуал да докосват долния ъгъл на снимката всеки път, когато ходеха у тях, но никоя не се осмели да каже на Али за него.

Останалите също се събраха около снимката. Ледът в чашите им потракваше.

— Помните ли този ден? — промърмори Емили. Дъхът й вече миришеше на водка. — И водопада?

Хана изсумтя.

— Да. Ти откачи. — Бяха решили да изпробват за пръв път новото кану, което господин Дилорентис беше купил от местния магазин за спортни стоки. В началото всички се надпреварваха да гребат, но след време се измориха и оставиха течението да ги носи. Но после реката се разпени и Спенсър поиска да се спуснат по бързеите. Тогава Емили видя малкия водопад и предложи да напуснат лодката.

Спенсър я смушка.

— Разкрещя се: „Хората умират, когато се спускат с кану по водопадите! Трябва да я зарежем и да преплуваме до брега!“.

— И после ни обърна във водата без предупреждение — каза Ариа през смях. — Беше толкова студено!

— Дни наред не спирах да треперя — съгласи се Емили.

— Бяхме толкова малки — промърмори Хана, гледайки собственото си закръглено лице. — Само като си помислиш, две седмици преди това се бяхме промъкнали в задния ви двор, за да откраднем знамето ти, Али.

— Да — отвърна разсеяно Али. Хана я погледна в очакване да сподели някой свой спомен, но Али просто започна да вади фуркетите от френския си кок и да ги оставя на масата. Може би не трябваше да споменава за „Капсулата на времето“. В онзи ден Кортни си е била вкъщи, преди да премине от „Радли“ в „Убежището“. Споменаването й сигурно събуждаше доста неприятни спомени.

Хана отново погледна към снимката. Нещата тогава бяха толкова различни. След като кануто се преобърна, Хана стана вир-вода, голямата й тениска прилепна към всяка гънчица на тялото й. Скоро след това Али започна да намеква, че Хана яде много повече от всички, че не се занимава със спорт и никога не пропуска обяд. Дори веднъж, когато бяха отишли в мола „Кинг Джеймс“, тя беше предложила да отскочат до магазина „XXL“ просто „да поразгледат“.

Внезапно Хана се сети за думите на Наоми. Всички смятаха, че Али те е избрала на шега. Ти беше такава смотанячка. Хана залитна към бюфета, като едва не събори декоративната чиния, украсена с щампа на мола „Независимост“. Устата й беше пресъхнала от водката, а крайниците й бяха омекнали и отпуснати.

Али се обърна и подхвърли по нещо меко и пухкаво на всяка от тях.