Двойките изчезваха в една по-малка тента, на която имаше надпис „ТУНЕЛ НА ЛЮБОВТА“. „Роузууд дей“ вземаше под наем скърцащото влакче от местната карнавална компания за всякакви събирания, още откакто Емили беше в пети клас. Седалките представляваха пластмасови лебеди, достатъчни да поберат двама души. Лебедите бяха толкова стари, че жълтите им клюнове сега едва си личаха, а част от боята по белите им тела беше напълно избледняла.

Бавната песен се точи цели три болезнено дълги минути. Когато свърши, Али и Джеймс се отдръпнаха един от друг и се засмяха. Емили се намърда между тях и хвана Али за ръката.

— Трябва да поговорим.

Али се усмихна. Диско светлините се отразяваха в блестящите й сенки за очи.

— Разбира се. Какво има?

— Насаме.

Емили я повлече към изхода, който водеше към училищната сграда, и зави наляво към момичешката тоалетна. Вратите на всички кабинки бяха отворени и вътре миришеше на смесица от какви ли не парфюми и гримове. Али се наведе над умивалника, оглеждайки спиралата си в огледалото.

— Защо се държиш така? — изтърси Емили, преди да успее да измисли какво да й каже.

Али вдигна глава и срещна погледа на Емили в огледалото.

— Как?

— Не ми обръщаш внимание.

— Не е вярно!

Емили се плесна по хълбоците.

— Али, напротив, така е!

Ъгълчетата на устните на Али се изкривиха надолу. Тя притисна показалец към устните си.

— Не забравяй да ме наричаш Кортни!

— Хубаво. Кортни.

Емили се завъртя на обратно и се изправи пред автомата за сушене на ръце, взирайки се в изкривеното си отражение върху метала. Сякаш отношенията им се бяха върнали с години назад. Крайниците й се разтрепериха. Стомахът й забълбука. Кожата й пареше така, сякаш се намираше под горещ бойлер.

Тя се обърна отново към Али.

— Знаеш ли, истинските приятели не се подиграват с приятелите си. Не им изпращат объркани послания. И… не съм сигурна, че ще мога да понеса да бъдем приятелки по същия начин, както преди.

Али я гледаше шокирана.

— Не искам нещата да са същите. Искам да са по-добре!

— Но те не са! — Под мишниците на чисто новата розова рокля на Емили избиха потни петна. — Дори се влошават!

Али се отпусна на единия си крак. През лицето й мина сянка на отчаяние.

— Нищо не е достатъчно добро за теб, Ем — каза изморено тя и отпусна рамене.

— Али — прошепна Емили. — Съжалявам. — Тя се пресегна и докосна ръката на Али, но Али се дръпна и рязко я отърси.

След това обаче се обърна към нея с отпуснати покрай тялото си ръце. Пристъпи много бавно към Емили. Устните й потрепнаха. Ъгълчетата на очите й се навлажниха. Известно време двете се гледаха в очите, Емили едва дишаше. Изведнъж Али придърпа Емили в една от празните кабинки и притисна тялото си към нейното. Те започнаха да се целуват страстно, светът се размаза около тях, музиката от дансинга утихна до някакво глухо ехо. След няколко мига се откъснаха една от друга, останали без дъх. Емили се вгледа в блестящите очи на Али.

— Какво беше това? — попита тя.

Али вдигна ръка и я докосна по носа.

— Аз също съжалявам — прошепна тя.

24.

Сама на паркинга

Около час по-късно, малко преди да дойде краят на танците, Андрю и Спенсър се качиха на полюляващия се лебед и навлязоха в Тунела на любовта. Водата под тях миришеше на лавандула. Ефирни светлини бяха разпръснати около входа на тунела. Докато се потапяха в тъмнината, нежна музика, изпълнявана на арфа, почти заглуши техното от дансинга.

— Не мога да повярвам, че това влакче още работи. — Спенсър положи глава на рамото на Андрю.

Той сплете пръсти с нейните.

— Няма да имам нищо против да се счупи и да останем заклещени тук няколко часа.

— Нима? — закачи го Спенсър и го щипна игриво по ръката.

— Аха. — Устните му намериха нейните и тя отвърна на целувката му. Постепенно я заля топлата вълна на пълно щастие. Най-накрая всичко в живота й беше наред — имаше си страхотен приятел, фантастична сестра и най-добрите й приятелки бяха с нея. Чак й се струваше нереално.

Возенето свърши твърде бързо и Андрю помогна на Спенсър да слезе от лебеда. Тя погледна часовника си. Али искаше да се срещнат при колата й след пет минути. Тя се наведе да целуне Андрю за довиждане.

— Ще се видим утре — прошепна тя. Умираше от желание да му разкаже истината за Али, но беше обещала да си държи езика зад зъбите.

— Приятно прекарване. — Андрю нежно я целуна.

Спенсър се обърна и тръгна към вратата, след което колебливо се отправи към мястото, където беше паркирана колата на Али. Оказа се, че е дошла първа, затова се облегна на бронята и зачака. Навън беше адски студ и очите й започнаха да сълзят. Втора се появи Емили. Косата й беше разрошена, гримът размазан, но тя изглеждаше изпаднала във възторг.

— Здрасти — изчурулика тя. — Къде е Али?

— Още не е дошла — отвърна Спенсър. Тя скръсти ръце на гърдите си с надеждата Али да се появи по-скоро. Краката й бързо се вкочаняваха.

Следваща пристигна Хана. Минаха няколко минути. Спенсър извади телефона си и погледна часовника: 9:40. Али им беше казала да бъдат там точно в 9:30.

— Ще й пратя есемес — каза Емили и започна да набира текста на телефона си.

Минута по-късно телефонът на Спенсър иззвъня и накара всички да подскочат. Тя го извади, но на екрана беше изписан домашният й номер.

— Знаеш ли къде е Мелиса? — попита госпожа Хейстингс, когато Спенсър прие обаждането. — Цял ден не съм я виждала. Няколко пъти се опитах да се обадя на мобилния й, но безуспешно, прехвърляше ме на гласова поща. Това никога не се е случвало.

Спенсър погледна към тентата. Към паркинга се носеха ученици, но Али не беше сред тях.

— Никой не ти се е обаждал от болницата, нали? — попита Спенсър. Ако някой се беше регистрирал в „Убежището“, персоналът щеше да предупреди близките му да не се тревожат, нали?

— Болница ли? — Гласът на госпожа Хейстингс прозвуча рязко. — Защо? Ранена ли е?

Спенсър стисна силно очи.

— Не знам.

Госпожа Хейстингс поръча на Спенсър да й се обади веднага, щом научи нещо за Мелиса, и рязко прекъсна разговора. Спенсър усещаше погледите на старите си приятелки.

— Кой беше? — попита тихо Емили.

Спенсър не отговори. В съзнанието й отново изплува снимката с надписа „Мъртва си, кучко“. За последен път беше видяла Мелиса, когато сестра й я закара на училище и я предупреди да внимава с Кортни. След това Мелиса изведнъж се изгуби. Дали беше в Убежището… или някъде другаде? Ами ако беше тук, за да наблюдава Али?

— Наред ли е всичко? — попита Хана.

Спенсър имаше чувството, че буца с размера на бейзболна топка е заседнала в гърлото й. Тя отново погледна към тентата, надявайки се отчаяно да зърне русата глава на Али сред тълпата ученици.

— Всичко е наред — промърмори тя, а сърцето й биеше все по-ускорено. Засега нямаше нужда да стряска всички. Хайде, Али, помисли си трескаво тя. Къде си?

25.

Истината избива

След като повися петнайсетина минути на опашката пред дамската тоалетна, Ариа се върна на дансинга и се огледа за Ноъл. Цяла вечер той се беше държал като истински джентълмен, всеки път танцуваше с нея, носеше й чаши с розов пунш всеки път, когато й се припиеше, вече говореше за това как двамата ще отидат заедно на абитуриентския бал — може би дори щял да пристигне триумфално с хеликоптера на баща му. Всичко изглеждаше… идеално.

Тя си проправи път към бара, предполагайки, че Ноъл може да е там. Около нея се въртяха момичета с шумолящи рокли. При цялата тази смесица от червено, розово и бяло Ариа се чувстваше така, сякаш се намира в гигантска кръвоносна система. Няколко души я погледнаха, подхилвайки се. Група второкурснички скупчиха глави и зашушукаха. Мейсън Байърс зърна Ариа, ококори се и веднага й обърна гръб. Пулсът й се ускори. Какво ставаше тук, по дяволите?

Внезапно, сякаш по команда, тълпата се раздели. В далечния ъгъл на залата, точно до машината за течен шоколад, се целуваха двама души. Момчето беше с пригладена назад тъмна коса и великолепен черен костюм. Момичето имаше изящна фигура и разкошна руса коса, прибрана на френски кок. Прилепналата червена рокля очертаваше хълбоците й. Кожата й блестеше, сякаш бе посипана с диамантен прах.

Ариа се огледа безпомощно на фона на романтичната музика. Някой подвикна подигравателно.

Залата се завъртя пред очите на Ариа и точно когато усети как я залива гореща вълна, Али се откъсна от Ноъл с изкривено от гняв лице. Тя го зашлеви с всичка сила по лицето.

— Какво си мислиш, че правиш? — изкрещя тя, докато Ариа тичаше към тях.

— К-какво? — заекна Ноъл. Бузата му беше почервеняла на мястото, където Али го беше ударила. — Аз не…