Sara Shepard - Издирва се

Али се беше вторачила в Спенсър. Очите й бяха опулени като понички.

— Това се връзва донякъде — каза Емили с дрезгав глас. — Тази версия е по-добра от Иън… от Джейсън или Уайлдън… и със сигурност по-вероятна от Били. — Хана кимна и хвана Емили за ръката.

— Мислиш ли, че Мелиса е убила и Иън? — прошепна Али и лицето й придоби пепеляв цвят. — А също и… Джена?

— Не знам. — Спенсър се сети за онзи път, когато Иън беше нарушил домашния си арест и се беше срещнал с нея на верандата. Ами ако ти кажа нещо, което не знаеш? Нещо важно. Нещо, което ще преобърне живота ти с краката нагоре. Иън беше казал, че онази нощ е видял две руси глави в гората. В обърканите спомени на Спенсър тя също си спомняше двама руси. След арестуването на Били тя беше сигурна, че е видяла него. Но може и да е била Мелиса.

— Възможно е Иън и Джена да са разбрали истината — допусна Спенсър, притискайки възглавницата към гърдите си.

Хана прочисти гърлото си.

— Напоследък често засичам Мелиса да души наоколо. Мисля, че я видях вчера в мола.

Али я зяпна.

— Фигурата зад фонтана?

Хана кимна.

Сърцето на Спенсър биеше все по-бързо.

— Помниш ли колко злобно те изгледа на пресконференцията, Али? Ами ако Мелиса знае, че ти не си Кортни? Ами ако осъзнава, че преди години е объркала момичетата?

Али прехапа устните си. В ръцете си нервно въртеше един черен молив за очи.

— Не знам. Това ми звучи много ненормално. Говорим за сестра ти. Наистина ли е толкова смахната?

— Вече не съм сигурна — призна си Спенсър.

— Може би трябва да я попитаме. Може би всичко това си има своето обяснение. — Али се изправи.

— Али, не. — Спенсър се опита да хване Али за ръката. Какво й става? Ами ако Мелиса беше убиецът и се опиташе да ги нарани?

Али вече беше стигнала до вратата.

— Повече сме по-силни — настоя тя. — Хайде. Трябва да сложим край на тази лудост веднъж завинаги.

Али тръгна по коридора, сви вляво и почука по вратата на Мелиса. Никакъв отговор. Тя леко я натисна и вратата се отвори със скърцане. В стаята беше пълна бъркотия — по пода бяха разхвърляни дрехи, леглото не беше оправено. Спенсър вдигна несесера с гримове на Мелиса от пода. Повечето четки бяха мръсни, навсякъде се валяха гримове, в чекмеджето се беше разляла една туба със защитен крем против изгаряне и навсякъде миришеше на плаж.

Али се обърна към Спенсър.

— Знаеш ли къде е отишла?

— Цял ден не съм я виждала — отвърна Спенсър. Което, като се замислеше, беше много странно — напоследък Мелиса стоеше вкъщи по цял ден и се грижеше за нуждите на майка си.

— Мацки, по-добре елате насам — прошепна Емили. Тя стоеше до бюрото на Мелиса, втренчена в екрана на компютъра й. Спенсър и Али дотичаха при нея. На екрана беше отворена една снимка. Стара фотография на Иън и Али, застанали един до друг, ръката му върху раменете й. Зад тях се издигаше кръглата каменна сграда на театъра и Спенсър можеше да се закълне, че на афиша пишеше „Ромео и Жулиета“. Върху снимката бяха надраскани три кратки, зловещи думи, които Спенсър със сигурност беше виждала и по-рано.

Мъртва си, кучко.

Хана притисна длан към устата си. Спенсър отстъпи от компютъра. Али се отпусна на леглото на Мелиса.

— Нищо не разбирам. — Гласът й потрепери. — Това е моя снимка. Какво прави тук?

— Двете със Спенсър сме я виждали и преди. — Ръцете на Емили трепереха. — Получихме я от Мона.

— Беше я пуснала в чантата ми — обясни Спенсър, усещайки, че й призлява. Тя залитна към стола пред бюрото и се отпусна в него. — Реших, че е намерила снимката в дневника ти и е имитирала почерка на Мелиса.

Али поклати глава. Дишането й се учести.

— Не го е направила Мона. Тази снимка се появи в пощенската ми кутия преди много години — със същия този надпис.

Хана притисна ръце към гърдите си.

— Защо не ни каза за това?

— Реших, че някой си прави шега с мен! — Али разпери безпомощно ръце.

Емили се обърна към компютъра. Взря се във веселата усмивка на Али.

— Но щом Мона не е написала това… и снимката се намира в компютъра на Мелиса… — Гласът й секна.

Нямаше нужда да завършват изречението. Спенсър обикаляше из стаята, а мислите й препускаха с милион мили в минута.

— Трябва да кажем на Уайлдън за това. Той трябва да намери Мелиса и да я разпита.

— Всъщност… — Али се беше втренчила в нещо, което лежеше на бюрото на Мелиса. — Може би точно сега не трябва да се притесняваме за Мелиса. — Тя вдигна една брошура. На предната страница се виждаше логото на „Убежището в Адисън-Стивънс“.

Хана пребледня.

Те разгънаха брошурата върху леглото на Мелиса. В нея беше нарисувана карта, която представяше сградите в клиниката. Даваха информация за цените. Към корицата беше прикрепена визитна картичка на някоя си д-р Луиз Фостър. Мелиса трябваше да се срещне с нея сутринта.

— Д-р Фостър — промърмори Али. — Тя е една от тамошните психиатри.

— Опита ли се да се свържеш с нея по мобилния й телефон? — попита Емили, вдигайки радиотелефона от леглото.

Спенсър набра номера на Мелиса.

— Прехвърля ме на гласова поща.

— Може би Мелиса е решила да се запише за лечение — каза Али, проследявайки с показалец очертанията на главния вход на „Убежището“. — Може да е осъзнала колко ненормално е всичко това и да е решила, че има нужда от професионална помощ.

Спенсър погледна към квадратчетата на картата. Това бе утешителна мисъл — ако Мелиса ще откача, по-добре да бъде затворена в изолирана стая. Престоят в психиатрична клиника може би беше най-доброто решение.

Дълъг престой.

Най-добре за следващите двайсет години.