Sara Shepard - Издирва се

Емили се вторачи в размазания образ. Лицето беше променено от светкавицата и приличаше повече на призрак. Човекът имаше руса коса като Били, но формата на брадичката, очите и носът бяха съвсем различни. Емили усети как главата й запулсира. Защо тази снимка е била у Били, след като на нея не е той? Дали в онази нощ не е имал съучастник? Или някой ги е подхвърлил в колата му?

Емили последва Карълайн в голямото червено сепаре. Телефонът в сака й изпиука. Ново съобщение. Беше от Кортни Дилорентис. Али.

Сърцето й подскочи. И аз го чакам с нетърпение, написа в отговор тя и изчака пликчето, обозначаващо изпращането на есемес, да изчезне от екрана. Тя все още усещаше ментовия дъх на Али и меките й, пълни устни върху своите. Пред очите й се въртеше споменът за съблазнителния й танц в онзи клуб и светлинките от диско-кълбото, които танцуваха в златистата й коса.

Карълайн се наведе напред и погледна към екрана на телефона й. Очите й се разшириха.

— Ти и Кортни да не сте приятелки?

— Изглежда много приятно момиче — отвърна Емили, опитвайки се да прозвучи незаинтересовано.

Карълайн затвори менюто и го плъзна към ръба на масата.

— Толкова е странно, че Али има близначка. Подозирала ли си го някога?

Емили сви рамене. Като се замислеше, всичко се връзваше идеално. Тя трябваше да усети, че нещо не е наред в деня преди гостуването у Спенсър в седми клас. Когато Али се видя с момичетата на верандата, тя не си спомняше, че преди малко е била с тях в стаята си. По-късно същия следобед Емили се извини и отиде до тоалетна. Докато беше вътре, чу Джейсън да шепне ядосано на някого на стълбите.

— По-добре се спри — предупреди той. — Знаеш много добре как ги ядосва това.

— Не преча на никого — възрази друг глас. Приличаше много на Алиния, но очевидно е била Кортни. Джейсън сигурно й се караше, защото отново се беше представила за сестра си.

Тя се опита да ме удави, беше казала Али. Искаше да ме убие, за да може да бъде мен. Емили потрепери.

Ами онзи път, когато Кортни си е била вкъщи, преди да се прехвърли от „Радли“ в „Убежището“? Али каза, че това се е случило в началото на шести клас. Възможно ли е да е било в същия онзи ден, когато Емили, Спенсър и останалите се бяха промъкнали в задния й двор с надеждата да й откраднат знамението за „Капсулата на времето“? Емили си спомняше караницата, която беше чула във вътрешността на къщата — Али беше извикала „Престани!“, а след това някой друг я беше изимитирал със същия писклив глас. Емили си беше помислила, че това е Джейсън, но със същия успех би могла да бъде Кортни.

Това беше първият ден, в който Али ги заговори и за известно време се държа приятелски с тях. Дори не прекрати разговора, когато госпожа Дилорентис излезе на верандата и й каза, че излиза. Сега, като си го спомнеше, Емили се замисли дали не е бил това моментът, когато са закарали Кортни в „Убежището“, новата й клиника. Ако беше обърнала повече внимание на мерцедеса им, който се отдалечаваше от къщата, може би вътре щеше да забележи на задната седалка момичето, което зловещо приличаше на Али?

Сервитьорката се приближи до масата им и ги попита дали са избрали какво ще си поръчат. Карълайн поиска омлет по каубойски, а Емили поръча белгийска кифличка. След като сервитьорката се отдалечи, Карълайн изсипа течната сметана в чашата си с кафе.

— Кортни ми изглежда по-различна от Али.

Емили разбърка горещия си шоколад, опитвайки се да остане безразлична.

— Защо си мислиш така?

— Не знам. Не мога точно да посоча, но разликите ги има.

Звънчето на щанда пропя. Сервитьорката се появи с две табли, залитайки леко под тежестта им. На Емили й се искаше да може да разкаже на Карълайн истината за Али, но тя я беше накарала да се закълне, че ще пази тайна. Емили се чудеше колко ли дълго Али щеше да се преструва на Кортни. Докато стане на осемнайсет? Завинаги?

Карълайн повдигна вежда, поглеждайки покрай Емили към нещо пред прозореца.

— Това не е ли полицай Уайлдън?

Емили се обърна. Двама души прекосяваха заедно паркинга. Русо момиче с карирано палто говореше с познатото им ченге. Бяха Уайлдън и сестрата на Спенсър, Мелиса. Изглеждаше сякаш спорят разгорещено.

Мелиса заби показалеца си в лицето на Уайлдън. Той й отвърна нещо, махна с ръка, като че й казваше, че не вярва на думите й. Мелиса разпери ръце, очевидно ядосана и Уайлдън си тръгна. Тя извика след него, но той не се обърна.

— Леле — каза тихо Карълайн. — Какво беше всичко това?

— Представа нямам — отвърна тихо Емили.

Вратата на закусвалнята се отвори и вътре влязоха две момчета с грейки на отбора по плуване на училище „Тейт“. Карълайн се обърна към Емили и отпи отново от кафето си.

— Двамата е Айзък ще ходите ли заедно на бала по случай Свети Валентин? Напоследък не съм го виждала много.

Айзък. За миг Емили дори не можа да си спомни лицето на последното си гадже. Не много отдавна тя си мислеше, че Айзък Колбърт е любовта на живота й — дори спа с него. Но после той не повярва на думите й, че майка му я тормози. Тя имаше усещането, че това се е случило преди години.

— Ъ-ъ-ъ… едва ли.

— Какво се случи?

Емили се престори, че се възхищава на ламинираната подложка на масата, която представляваше кичозно изработена карта на Съединените щати. Родителите и сестра й все още си мислеха, че е била на онова пътуване до Бостън с Айзък, но всъщност тя бе отишла при амишите, където откри информация за миналото на Уайлдън. След като се прибра у дома в нощта, когато едва не проникна в стаята за доказателства в полицейското управление на Роузууд — същата нощ, когато беше убита Джена Кавана — тя каза на майка си, че е облечена с амишка роба заради някаква игра, която са играли по време на пътуването до Бостън. Емили беше сигурна, че майка й не й повярва, но госпожа Фийлдс не повдигна повече този въпрос.

След като Емили не й отговори, Карълайн се размърда на мястото си и се усмихна.

— Вече не си с Айзък, нали?

— Не — потвърди Емили, внимателно подбирайки думите си. — Харесвам някой друг.

Очите на Карълайн се разшириха. Сигурно не й беше трудно да се сети кой: Мона-или-А. беше разкрила чувствата на Емили към Али пред цялото училище.

— Кортни… като теб ли е? — прошепна Карълайн.

— Не знам. — Емили притисна показалеца си към зъбите на вилицата. Винаги съм искала да го направя отново, беше казала Али. Като нея ли беше? Защо иначе да го казва?

Сервитьорката донесе чиниите им. Емили наведе поглед към кифлата си със сироп и масло. Изведнъж установи, че е твърде изнервена, за да яде.

Карълайн притисна длани в масата.

— Трябва да я поканиш на бала — реши тя.

— Не мога! — възкликна Емили, донякъде изненадана, че сестра й е толкова разкрепостена.

— Защо не? Какво ще изгубиш? — Карълайн лапна една хапка от омлета си. — Аз и Тофър ще те закараме. Наели сме лимузина. — Тофър от години беше приятел на сестра й.

Емили отвори уста, след което просто я затвори. Карълайн не разбираше. Това не беше обикновено привличане, като онова, което беше изпитала към Мая и Айзък. Тя си мечтаеше от години да бъде с Али, да отиде в Станфърд с нея и след това, може би — ако имаше късмет — да си вземат заедно една от онези малки къщички със симпатични ветропоказатели във формата на петле. Представата, че действа прибързано и съсипва връзката си с Али, я парализира. За нея мнението на Али беше всичко и ако тя я отхвърлеше, Емили не знаеше какво щеше да прави. Ако запазеше чувствата си за себе си, нямаше риск да бъдат отхвърлени.

Телефонът й отново изжужа и тя го взе. Али беше върнала есемес с цял ред хиксове. Ами ако тя също го искаше?