Sara Shepard - Издирва се

— Може дори да се появим на корицата на „Тийн воуг“! — изпадна във възторг Кейт. — Или на „Пейдж сикс“!

Хана се усмихваше толкова широко, че я заболяха бузите. Тя се приближи с танцова стъпка до координатора до входа, кокалест чернокож мъж с розово червило. Камерите се извъртяха и се фокусираха върху лицето й. Тя се опита да се престори, че не ги вижда. Нали така постъпваха прочутите актриси, когато се изправят срещу папараците.

— Здравейте, нашите резервации са на името Мерин — произнесе Хана със спокоен, професионален тон, размахвайки петте билета, които беше разпечатала внимателно на лъскава хартия предишната вечер. Тя се усмихна развълнувано на Наоми и останалите, а те й се усмихнаха любезно в отговор.

Координаторът огледа поканите и се ухили.

— Ау, колко мило. Някой знае как да използва фотошоп!

Хана примигна.

— Какво?

Той й върна поканите.

— Скъпа, за да влезеш в тази палатка ти трябва черен ключ с логото на DVF. Те бяха разпратени на сто души преди един месец. Тези нескопосни фалшификати няма да ти свършат работа.

Хана се почувства така, сякаш мъжът я беше ритнал в стомаха със сребристата си обувка.

— Мама ми ги изпрати! — извика тя. — Истински са!

Мъжът се врътна настрани.

— Значи мама ще трябва да дава обяснения. — Той размаха ръце, като да пъдеше гълъби. — Връщайте се в детската градина, момиченца.

Сградите около Брайънт парк сякаш се скупчиха. Челото на Хана се ороси с пот. Снимачният екип оглеждаше Хана, а някой прошепна „малка сладка лъжкиня“. Две слаби момичета пишеха трескаво нещо на джобните си компютри. Сигурно след минутки цялата тази сценка щеше да се появи във всички модни блогове и в Туитър.

Наоми дръпна Хана настрани и я притисна към едно разкривено дърво.

— Какво става тук, Хана?

— Нарочно го е направила! — изсъска злобно Райли зад гърба й. — Права беше, Наоми. Такива като нея не могат да получат билети за такива неща.

— Не знаех! — възрази Хана, а токчетата й хлътнаха в калта около дървото. — Ще се обадя на мама. Тя ще разреши проблема.

— Няма какво да се разрешава — сопна й се Кейт, приближавайки лицето си на няколко инча от Ханиното. Дъхът й миришеше на застояли кракери. — Ние ти дадохме шанс, а ти го проигра.

Кортни скръсти ръце, но не каза нищо.

— Никога повече няма да бъдеш популярна в „Роузууд дей“ — заплаши я Наоми. Тя извади своето блекбъри от чантата си и хвана Райли за ръката. — Да вървим в „Уейвърли ин“. — После стрелна злобно Хана с поглед. — Да не си посмяла да тръгнеш след нас.

Четирите момичета се изгубиха в тълпата. Хана се обърна и се загледа в близкия контейнер за отпадъци, който беше пълен с пластмасови чаши за шампанско. Край нея минаха две момичета с дълги, блестящи коси, като всяко държеше по един черен ключ с щампата на DVF.

— С такова нетърпение чакам това ревю — изписука едната от тях. Носеше същата рокля като Хана, само че номер нула, а не четири. Кучка.

Тя извади телефона си и набра номера на майка си в Сингапур, без да се интересува, че разговорът може да й струва трилиони долари. Телефонът иззвъня шест пъти, преди майка й да вдигне.

— Не мога да повярвам! — проплака Хана. — Ти ми съсипа живота!

— Хана? — обади се госпожа Мерин, гласът й прозвуча тихо и отдалечено. — Какво става?

— Защо си ми изпратила фалшиви билети за ревюто? — Хана ритна едно камъче, подплашвайки насъбралите се наблизо гълъби. — Не стига, че ме заряза с татко, който ме мрази, и Кейт, която ми съсипва живота, ами и това! Трябваше ли да ме излагаш пред всички?

— Какви билети? — попита госпожа Мерин.

Хана стисна зъби.

— Билети за ревюто на Диана фон Фюрстенберг в Брайънт парк! Които ми изпрати по имейла онзи ден. Или си толкова погълната от работата си, че вече си го забравила?

— Никакви билети не съм ти пращала — рече майка й с внезапно загрижен глас. — Сигурна ли си, че имейлът е бил от мен?

Няколко лампи в отсрещния небостъргач светнаха едновременно. Безформена група пешеходци тръгна да пресичат Четирийсет и втора улица. Хана усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Щом майка й не беше изпратила тези покани, то кой го беше направил?

— Хана? — попита госпожа Мерин след кратка пауза. — Скъпа, добре ли си? Има ли нещо, за което да искаш да поговорим?

— Не — отвърна бързо Хана и прекъсна разговора. След това тръгна бавно към библиотеката и седна под единия каменен лъв. Отстрани имаше будка за вестници и списания, най-отпред се виждаше днешният брой на „Ню Йорк поуст“. От първата страница в Хана се взираха безумните очи на Били Форд, лицето му беше изненадващо спокойно, дългата му руса коса беше залепнала за жълтеникавото му чело. „Форд не го е направил“, гласеше заглавието.

Духна хладен вятър и събори най-горния вестник. Той полетя над тротоара и се спря до чифт познати кафяви боти. Погледът на Хана тръгна нагоре от ботите до сърцевидното лице, обрамчено с руса коса.

— О! — извика изненадано тя.

— Здрасти — каза Кортни с усмивка.

Хана наведе глава.

— Какво искаш?

Кортни седна до нея.

— Добре ли си?

Хана не отговори нищо.

— Ще им мине.

— Не, няма. Аз се провалих — проплака Хана, докато край тях преминаваше един от автобусите, изпълняващи туристически обиколки на Ню Йорк. Тя внезапно изпита глад за кракери. — Вече официално съм смотанячка.

— Не, не си.

— Напротив, съм. — Хана стисна зъби. Може би просто трябваше да го приеме. — Преди да се запозная със сестра ти, бях абсолютна смотанячка. Дори не знаех защо поиска да станем приятелки. Въобще не съм готина. Никога не съм била. Това не мога да го променя.

— Хана — рече твърдо Кортни. — Това е най-глупавото нещо, което си казвала някога.

Хана изсумтя.

— Та ти ме познаваш едва от два дни.

Фарове осветиха лицето на Кортни.

— Познавам те доста по-отдавна.

Хана вдигна глава и погледна момичето, което стоеше на стълбите.

— А?

Кортни вдигна глава.

— Стига де. Смятах, че от известно време знаеш. От болницата.

Изви се студен вятър, който разнесе по улицата цигарени фасове и смачкани хартии.

— От… болницата?

— Не си ли спомняш? — Кортни се усмихна обнадеждено. — Посетих те, докато беше в кома.

Неясният спомен за русата фигура се появи в съзнанието на Хана. Момичето се наведе над нея, повтаряйки: „Аз съм добре. Аз съм добре“. Но Хана винаги беше смятала, че това момиче е…

Тя примигна невярващо.

— Али?

Момичето до нея кимна. Тя протегна театрално ръце: та-да-а!

— Какво? — Сърцето на Хана прескочи един удар. — Как е възможно?

Али й разказа историята си. Хана ахкаше на края на всяко изречение, не можеше да повярва на ушите си. Тя гледаше пешеходците, които вървяха по Пето авеню. Една жена буташе детска количка „Силвър крос“ и говореше по своята моторола дроид. Двойка гейове, облечени с еднакви кожени якета „Джон Варватос“, разхождаха френския си булдог. Странно как техният рутинен живот си течеше безгрижно на фона на Алините разкрития.

Тя хвана Хана за ръката.

— Хана, никога не съм те смятала за смотанячка. Сериозно, я се погледни. — Тя се наведе назад и посочи косата и облеклото на Хана. — Изглеждаш зашеметяващо.

Хана настръхна. Докато бяха в шести клас в сравнение с Али тя се чувстваше като рекламното човече на гумите „Мишлен“. Имаше коремче, а заради шините на зъбите бузите й изглеждаха подпухнали. Али винаги изглеждаше безупречно — независимо дали беше облечена със спортния си екип, или с бялата рокля, която носеше на тържеството по случай завършването на седми клас. От години Хана копнееше Али да види преобразяването й, за да й докаже, че тя също е великолепна.

— Благодаря — прошепна тя, чувствайки се в безтегловност, сякаш сънува.

— Ти и аз сме онези, които трябва да са популярни, Хана. — Погледът на Али се втвърди за секунда и Хана се зачуди дали наистина го е видяла. — Не доведената ти сестра. И със сигурност не Наоми или Райли. Знаеш ли какво трябва да направим?

— К-какво? — заекна Хана.

Али се усмихна свенливо. Внезапно тя се превърна в старата Али — неустоима, опияняваща, изцяло държаща нещата под контрол. Изправи се на стълбите и протегна ръка за такси. Едно спря веднага. Али се качи в него и махна на Хана да я последва.

— Станция Пен — каза Али на шофьора, затваряйки вратата. След това се обърна към Хана. — Ще зарежем кучките — каза тя. — И ще ги съсипем.