Sara Shepard - Издирва се

— Чакай малко… Отново ли каза?

Усмивката на Кортни леко помръкна. Тя прехапа горната си устна и хвана Емили за ръката.

— Добре. Само не откачай. Ем… Това съм аз. Али.

Емили пусна ръката на Кортни и се отдръпна няколко инча назад.

— Моля? Какво каза?

Очите на Кортни се бяха зачервили, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Светлината, която нахлуваше през ъгловия прозорец, правеше лицето й да изглежда едновременно ангелско и призрачно.

— Знам, че звучи ненормално, но е истина. Аз съм Али — прошепна тя и наведе глава. — Опитвах се да намеря начин да ти го кажа.

— Да ми кажеш, че си… Али? — Думите тежаха като олово върху езика на Емили.

Кортни кимна.

— Името на близначката ми е Кортни. Но тя нямаше здравни проблеми. Беше освидетелствана луда. Във втори клас започна да ме имитира, да се преструва на мен.

Емили продължаваше да се дърпа назад, докато гърбът й не опря в стената. Не виждаше смисъл в думите й.

— Нарани ме няколко пъти — продължи Кортни със задавен глас. — След това се опита да ме убие.

— Как? — прошепна Емили.

— Беше лятото преди трети клас. Бях в басейна, в старата ни къща в Кънектикът. Кортни влезе и започна да ме натиска под водата. В началото си мислех, че е игра, но тя не ме пускаше. Докато бях под водата, тя каза: „Ти не заслужаваш да си ти. Аз трябва да бъда на твоето място“.

— О, Господи. — Емили се сви на кълбо и силно притисна колене към гърдите си. През прозореца се виждаха ято птици, които излетяха от отсрещния покрив. Пляскаха бързо с крила, сякаш се опитваха да се отдалечат от нещо ужасно.

— Родителите ми страшно се изплашиха. Изпратиха сестра ми надалеч и цялото семейство се премести в Роузууд — прошепна момичето, което седеше срещу Емили. — Казаха ми никога да не говоря за нея, затова я запазих в тайна. Но в шести клас Кортни беше преместена от „Радли“ в „Убежището“. Тя вдигна голям скандал заради това — не искаше да започва всичко отначало, в нова болница — но щом се озова там, най-накрая започна да се подобрява. Родителите ми решиха да опитат отново и да й позволят да прекара у дома лятото след седми клас. Тя се прибра няколко дни, преди да завърши учебната година.

Емили отвори уста, но от нея не излезе нито една дума. Кортни също е била тук в седми клас? Но тогава Али и Емили вече бяха приятелки! Как е могла да го пропусне?

Кортни — или може би Али? — погледна с разбиране към Емили, сякаш можеше да прочете мислите й.

— Вие я видяхте, момичета. Помните ли деня преди гостуването ни у Спенсър, когато ви намерих на верандата, а вие казахте, че току-що сте ме видели в стаята ми на горния етаж?

Емили замига учестено. Разбира се, че си спомняше. Бяха се натъкнали на Али, която седеше на леглото и четеше някаква тетрадка. Госпожа Дилорентис се появи и строго нареди на момичетата да слязат долу. Минути по-късно, когато Али ги намери в задния двор, тя се държеше така, сякаш инцидентът в спалнята никога не се беше случвал. Беше облечена по съвсем различен начин и като че ли се изненада, когато видя Емили и останалите там, сякаш нямаше никакъв спомен за изминалите десетина минути.

— Това беше Кортни. Четяла е дневника ми, опитвайки се да бъде мен. След този случай гледах да стоя настрани от нея. В онази нощ двете със Спенсър се скарахме и аз избягах от хамбара. Но Били не нападна мен, както си мислят всички — аз избягах обратно в спалнята ми, а той… е, той хванал не тази сестра, която трябва.

Емили притисна ръка към устата си.

— Но… Не разбирам…

— Сестра ми е трябвало да си остане цяла нощ в стаята — продължи Кортни — не, Али. — Когато на следващата сутрин нашите видели само мен, предположили, че аз съм Кортни — защото Али трябвало да бъде в хамбара на Спенсър. Опитах се да им обясня, че съм Али, но те не ми повярваха — това беше редовният номер на Кортни. Аз съм Али, аз съм Али, повтаряше непрекъснато тя.

— О, Господи — прошепна Емили. Сандвичите с фъстъчено масло, които беше изяла по-рано, започнаха да бълбукат в стомаха й.

— Когато близначката, която смятаха за Али, не се прибра у дома, те откачиха. Решиха, че аз съм Кортни и че съм направила нещо ужасно. Не можеха да понесат болната дъщеря да си е вкъщи, а другата да я няма, затова — мислейки, че изпращат нея — още на следващия следобед ме изпратиха в „Убежището“. Само че… това бях аз. — Тя постави ръка на сърцето си и очите й се напълниха със сълзи. — Беше ужасно. Не ме посетиха нито веднъж. Джейсън редовно посещаваше Кортни, но дори той не пожела да ме изслуша, когато се опитах да му обясня, че съм Али. Сякаш крушката в главата им беше изгърмяла и аз бях мъртва за тях.

Край къщата премина раздрънканата хонда на съседа. Залая куче, последвано от още едно. Емили погледна към момичето, което стоеше срещу нея. Момичето, което твърдеше, че е Али.

— Но… защо не ни се обади, преди да те изпратят там? — попита тя. — Ние щяхме да разпознаем истината.

— Родителите ми не ми позволиха да използвам телефона. А след това, в болницата, не ми бяха разрешени никакви телефонни разговори. Сякаш се намирах в затвор. — Сълзите се стичаха по лицето на Али. — Колкото по-упорито повтарях, че съм Али, толкова по-болна ме изкарваха. Осъзнах, че единственият начин да се измъкна навън е да се държа така, все едно съм Кортни. Родителите ми все още не знаят коя съм. Ако им кажа, ще ме върнат обратно. — Тя изхълца. — А аз просто си искам живота обратно.

Емили й подаде една хартиена кърпичка от кутията на нощното й шкафче и взе една за себе си.

— Тогава чие тяло намери полицията?

— На Кортни. Ние сме близначки, имаме еднакво ДНК. Дори зъбните ни картони са едни и същи. — Тя погледна тъжно и отчаяно Емили. — Помня всичко за теб, Емили. Аз бях онази, която танцува, когато пушихме семената от глухарче. Аз съм на снимките, които си закачила на стената си. Помня как се запознахме, а най-добре си спомням нас двете, в къщичката на дървото, как се целуваме.

Мирисът на ванилов сапун изпълни ноздрите на Емили. Тя затвори очи и всъщност видя зашеметеното лице на Али, когато я целуна. Двете никога не го бяха обсъждали. Емили имаше желание, но я беше страх да попита. Али беше започнала да я подиграва твърде скоро след това.

— Аз ти разказвах за по-големите момчета, които харесвах — започна да преразказва случилото се Али, — и ти изведнъж ме целуна. Аз се смутих и се стреснах, но после ти ми написа онази бележка. В която ми казваше колко много ме харесваш. Обожавам я, Ем. През живота си не съм получавала друга такава бележка.

— Наистина ли? — Емили погали едно от сърчицата на кувертюрата. — Аз пък си помислих, че си ме намразила.

Али присви очи.

— Бях уплашена. И глупава. Държах се като идиотка. Но разполагах с почти четири дълги години в болницата, за да го премисля. — Тя постави длани върху коленете си. — Какво друго да ти кажа, за да те накарам да ми повярваш? Как да ти докажа, че аз съм Али?

Устните на Емили все още бяха изтръпнали от целувката, а ръцете и краката й трепереха от шока. Но колкото и изненадващо да беше това, някъде дълбоко в себе си тя усещаше, че нещо в Кортни не е както трябва. Беше усетила онази специална искрица между тях, сякаш се познаваха от години. И наистина беше така.

Емили беше мечтала за този момент от години. Беше се консултирала с хороскопи, карти таро и нумерологични графики, отчаяно търсейки следа, че Али е още жива. Беше запазила всяка една от бележките на Али, случайни драсканици, дребни подаръчета, неспособна да ги изхвърли, защото някаква дълбока мистична сила някъде дълбоко в нея я караше да вярва, че нищо не е свършило. Али беше някъде там. И беше добре.

През цялото време Емили е била права. Най-съкровеното й желание се беше изпълнило.

Облаците се вдигнаха от главата й. Сърцето й заби с равномерен, спокоен ритъм, ясен и чист. Тя се усмихна колебливо на Али.

— Разбира се, че ти вярвам — каза тя и прегърна старата си приятелка. — Радвам се, че се върна.