Али беше тормозила Ариа, но в същото време беше преживявала същото.

Тя погледна към момичето на съседната седалка. Кортни беше навела глава и си играеше с мънистената гривна на дясната й китка. С паднала пред очите й коса и издадена долна устна тя изглеждаше много по-уязвима от Али. И много по-невинна.

— Много родители са объркали нещата — рече меко тя.

Няколко мъртви кафяви листа прелетяха покрай колата. Кортни стисна устни и присви очи. За миг Ариа си помисли, че е казала нещо грешно. Тя отби в алеята към дома на семейство Дилорентис и Кортни бързо отвори вратата.

— Благодаря, че ме докара.

Ариа я проследи с поглед как прекосява двора и се изгубва в къщата. Остана на алеята още няколко минути, в главата й бушуваха най-различни мисли. Със сигурност не беше очаквала точно такъв разговор.

Тъкмо се накани да си тръгва, когато косъмчетата на врата й настръхнаха. Стори й се, че някой я гледа. Тя се обърна и впери очи към тъмния процеп между дърветата от другата страна на улицата. Там със сигурност имаше някой, който гледаше към колата на Ариа. Фигурата бързо се изгуби между дърветата, но не и преди Ариа да успее да зърне главата й с бледа руса коса, подстригана на черта до брадичката. Тя яхна изненадано.

Това беше Мелиса Хейстингс.

12.

Мечтите наистина се сбъдват

В сряда, късно следобед, Емили стоеше пред огледалото в спалнята си и се въртеше ту на ляво, ту на дясно. Дали да не вземе машата и да понакъдри малко правата си, червеникаворуса коса? Не изглеждаше ли глупаво с розовото червило на сестра си Карълайн? Тя съблече раираната си тениска, хвърли я на пода и навлече един розов кашмирен пуловер. Пак не й се струваше добре. Погледна отново към електронния часовник на нощното шкафче. Кортни щеше да бъде тук всеки момент.

Може би приемаше всичко твърде на сериозно. Може би Кортни въобще не беше флиртувала с нея в съблекалнята. През целия си живот е учила в нетрадиционни училища — може би нямаше никакъв опит в изкуството на флирта и другите социални умения.

На вратата се позвъни и Емили замръзна, вторачена в ококореното си отражение в огледалото. Само след минута вече тичаше надолу по стълбите и изтрополя по коридора към входната врата. Вкъщи нямаше никой — майка й беше завела Карълайн на лекар след тренировката по плуване, а баща й беше все още на работа. Двете с Кортни щяха да бъдат съвсем сами в къщата.

Кортни стоеше пред вратата с порозовели бузи и блеснали очи.

— Здрасти!

— Здрасти! — Емили неволно отстъпи точно когато Кортни се протегна да я прегърне. След това се приближи напред, за да отвърне на прегръдката в момента, когато Кортни смутено се отдръпна.

Емили се засмя.

— Влизай — каза тя. Кортни се шмугна във фоайето и огледа керамичните фигурки в коридора, прашното пиано във всекидневната и висящите растения, които госпожа Фийлдс беше прибрала вътре за през зимата.

— Ще отидем ли в твоята стая?

— Разбира се.

Кортни изтича нагоре по стълбите, зави надясно и се спря пред вратата на стаята, която споделяха Емили и Карълайн. Емили зяпна от изненада.

— Откъде знаеш къде се намира стаята ми?

Кортни я изгледа стреснато.

— Ами на вратата пише. — Тя посочи дървената табела, на която с печатни букви пишеше ЕМИЛИ И КАРЪЛАЙН. Емили въздъхна. Уф. Тази табелка стоеше там още откакто тя беше на шест години.

Двете влязоха вътре и Емили махна няколко плюшени играчки от леглото си, за да могат да се поберат на него.

— О! — въздъхна Кортни и посочи колажа на Али над бюрото. Той представляваше поредица от снимки на Емили и Али заедно от шести и седми клас. В ъгъла беше сложена снимка на тях петте как си правят прически във всекидневната на вилата в Поконос. В другия ъгъл имаше снимка на Емили и Али в еднакви раирани бански, прегърнати през раменете край басейна на Спенсър. Беше пълно със снимки на Али сама, много от които Емили беше направила без нейно знание — Али спи в походното легло на Ариа, лицето й е спокойно и красиво. На друга Али тича по хокейното игрище, облечена в спортен екип, вирнала стика си във въздуха. До колажа лежеше коженото розово портмоне, което Мая й беше върнала на пресконференцията. Още същия следобед, веднага, щом се прибра у дома, Емили го почисти от калта и мръсотията.

Емили се изчерви, чудейки се дали олтарчето изглежда странно.

— Толкова отдавна стои тук. Не съм ги разглеждала от доста време. — Не съм се вманиачила, искаше й се да добави.

— Не, на мен ми харесва — настоя Кортни. После се отпусна на леглото. — Изглежда, като че ли здраво сте се забавлявали.

— Да — отвърна Емили.

Кортни събу ботите си и ги изрита.

— Какво е това? — посочи тя един буркан, който стоеше на нощното шкафче на Емили.

Емили го взе и го разклати. Съдържанието му задрънча.

— Семенца от глухарче.

— За какво са ти?

Емили се изчерви.

— Веднъж се опитахме да ги пушим, за да видим дали ще получим халюцинации. Глупава работа.

Кортни скръсти ръце на гърдите си и я погледна с любопитство.

— Не се ли получи?

— Не, а толкова ни се искаше. Пуснахме си музика и затанцувахме. Ариа правеше едни странни движения на ръцете си, сякаш рисува фигури. Хана се беше втренчила в отпечатъците на пръстите си, сякаш бяха нещо великолепно. Аз се смеех на всичко. Спенсър беше единствената, която не се върза. Непрекъснато повтаряше: „Нищо не чувствам. Нищо не чувствам“.

Кортни се наведе напред.

— А Али какво правеше?

Смутена, Емили притисна коленете си едно в друго.

— Али… Ами тя измисли един танц.

— Спомняш ли си го?

— Беше толкова отдавна.

Кортни я щипна по крака.

— Спомняш си го, нали?

Разбира се, че помнеше. Емили си спомняше много добре какво беше направила Али.

Развеселена, Кортни я плесна по ръцете.

— Покажи ми!

— Няма!

— Моля те! — настоя Кортни. Тя продължаваше да държи Емили за ръцете, от което сърцето й заби още по-бързо. — Умирам да разбера каква е била Али. Рядко я виждах. И сега, когато вече я няма… — Тя извърна глава и зарея отсъстващ поглед към плаката на Дара Торес, който висеше над леглото на Карълайн. — Ще ми се да я познавах наистина.

Кортни погледна Емили с ясните си сини очи. Те толкова много приличаха на Алините, че дъхът на Емили секна. Тя притисна длани към коленете си и се изправи. Започна да се мести от ляво надясно и да помръдва с рамене. След около три секунди спря и рече:

— Само това си спомням — и побърза да седне, но се спъна с левия си крак в домашните си пантофи, които беше събула до леглото. Тя загуби равновесие и удари хълбока си в рамката на леглото. Залитна към Кортни и изпъшка: — Уф!

Кортни я хвана през кръста.

— Леле! — засмя се тя. Не я пусна веднага. По вените на Емили премина гореща вълна.

— Извинявай — промърмори тя и се дръпна.

— Няма проблем — отвърна бързо Кортни и изпъна карираната си риза.

Емили седна на леглото. Очите й оглеждаха всичко в стаята, с изключение на лицето на Кортни.

— О! Часът е четири и петдесет и шест! — избъбри тя, сочейки към часовника до леглото й. — Четири-пет-шест. Пожелай си нещо.

— Мислех си, че това важи само при единайсет и единайсет — подразни я Кортни.

— Аз сама си определям правилата.

— Така изглежда — проблеснаха очите на Кортни.

Емили остана без дъх.

— Знаеш ли какво — изкикоти се Кортни. — Аз ще си пожелая нещо, след като ти го направиш.

Емили затвори очи и полегна назад върху леглото. Кракът й пулсираше от удара, а главата й се замайваше от аромата на кожата на Кортни. Толкова много искаше да си пожелае нещо, но знаеше, че няма как да стане. Вместо това се опита да се сети за нещо обикновено. Като например майка й най-после да й позволи да си боядиса нейната част от стаята в нещо по-различно от розово. Или учителката й по литература да й пише добра оценка върху есето за Франсис Скот Фицджералд, което беше предала сутринта. Или тази година пролетта да настъпи по-рано от обичайното.

Емили въздъхна и отвори очи. Лицето на Кортни се намираше на сантиметри от нейното.

— Ау! — ахна Емили. Кортни се приближи още повече. Въздухът се наелектризира.

— Аз… — започна Емили, но точно в този миг Кортни се наведе напред и я целуна по устните. В главата на Емили избухнаха хиляди експлозии. Устните на Кортни бяха меки и същевременно твърди. Прилепваха идеално върху устните на Емили. Те се целунаха по-силно и по-продължително. Емили беше сигурна, че сърцето й бие по-бързо, отколкото когато е преплувала петдесет метра свободен стил. Когато Кортни се откъсна от нея, очите й блестяха.

— Е, моето желание се сбъдна — каза закачливо тя. — Винаги съм се надявала, че отново ще мога да го направя.

Устните на Емили пламтяха. Трябваше да си поеме дъх няколко пъти, преди да осъзнае какво е казала Кортни.