Ако между Мелиса и Джейсън е имало нещо, то е било преди това. Което означаваше, че Мелиса е знаела за тайната близначка на Али, много преди Спенсър и Али да станат приятелки.

— Колко мило от твоя страна, че не си споменала нищо — процеди Спенсър през стиснати зъби. Музиката отново засвири, този път беше една стара песен на Ения.

— Бях дала обещание — отвърна Мелиса, увивайки каишката на Руфъс толкова плътно около китката си, че ръката й започна да посинява. — Редно беше Али да ти каже.

— Ами да, но тя не го направи.

Мелиса завъртя очи.

— Честно казано, Али беше една малка кучка.

Разнесе се миризма на евкалиптова кучешка паста за зъби и Спенсър усети как й се повдига. Искаше й се да каже на Мелиса, че тя също е кучка. Едва ли е искала да защити Джейсън — тя не беше защитавала никого през живота си. Не, Мелиса беше запазила тайната, защото информацията означаваше власт и контрол — същото, каквото означаваше и за Али. Сестрите на Спенсър си приличаха много повече, отколкото тя беше предполагала. Но Али и Мелиса не бяха единствените й сестри.

Само няколко дни по-рано тя си мечтаеше за възможността да започне на чисто с Али, без манипулации, лъжи или конкуренция. Така и не беше получила тази възможност, но пък може би пред нея се разкриваше друг шанс.

Без да каже нищо, Спенсър подаде на Мелиса каишката на Биатрис и изхвърча от салона.

Когато паркира до новата къща на семейство Дилорентис, тя с облекчение установи, че новинарските микробуси, полицейските коли и загражденията от вчерашната пресконференция бяха изчезнали. Къщата отново си изглеждаше най-обикновена, досущ като всички останали къщи, с изключение на стълбата край гаража, която водеше до апартамента на Джейсън.

Спенсър слезе от колата си и застина неподвижно. В далечината бучеше машина за почистване на сняг. Три врани бяха кацнали на зелената електрическа разпределителна кутия от другата страна на улицата. Във въздуха се носеше миризма на разлято машинно масло и сняг.

Тя разкърши рамене, премина по сивия тротоар и позвъни на звънеца. От вътрешната страна се чу тропот. Спенсър пристъпяше от крак на крак, чудейки се дали не прави грешка, като идва тук. Ами ако Кортни не знаеше, че са роднини — или не й пукаше? Това, че Спенсър искаше сестра, не означаваше, че ще я получи.

Вратата внезапно се отвори и на прага застана Кортни. Спенсър ахна неволно.

— Какво? — попита рязко Кортни. Веждите й се събраха във формата на „V“.

— Извинявай — избъбри Спенсър. — Просто… приличаш много…

Пред нея стоеше Али, точно каквато си я спомняше. Русата й коса се спускаше свободно на вълни по раменете й, кожата й грееше, а сините очи блестяха под ресните от гъсти, дълги мигли. Това ужасно объркваше Спенсър — момичето приличаше ужасно на Али, но всъщност не беше старата й приятелка.

Спенсър махна с ръка пред лицето си, пожелавайки си да може да затвори вратата и да започне всичко отначало.

— Какво има? — попита Кортни и се облегна на рамката на вратата. На левия й раиран чорап се забелязваше малка дупка.

Спенсър прехапа смутено устната си. Господи, дори гласът й беше като Алиния.

— Искам да поговоря с теб за нещо.

— Добре. — Кортни покани Спенсър вътре, след което се обърна и тръгна по коридора към стълбището. По стените бяха окачени снимки на членовете на рода Дилорентис. Спенсър познаваше повечето от тях от старата им къща. Имаше снимка на семейството в един двуетажен автобус в Лондон, друга, черно-бяла, на плажа на Бахамите, и една, направена с обектив „рибешко око“, пред клетката на жирафите във Филаделфийската зоологическа градина. Докато вървеше след единствения член на семейството, който не фигурираше в нито една фотография, Спенсър възприемаше снимките по съвсем различен начин. Защо не бяха вземали Кортни на нито едно от пътуванията си? Толкова ли е била болна?

Спенсър се спря пред една снимка, която не беше виждала досега. Семейството се беше събрало край задната врата на старата им къща. Майка, баща, син и дъщеря се бяха ухилили до уши и изглеждаха толкова щастливи, сякаш нямаха никакви тайни. Сигурно е била направена малко преди Али да изчезне — в двора се забелязваше един голям булдозер, близо до мястото, където трябваше да бъде построен белведерът. До оградата се виждаше и някаква друга сянка. Приличаше на човек. Спенсър се наведе към снимката и присви очи, но не можа да разбере кой е. Кортни се прокашля, застанала в очакване на едно от горните стъпала.

— Идваш ли? — попита тя и Спенсър се отдръпна рязко от снимките, сякаш я бяха хванали да шпионира. После хукна нагоре по стълбите.

В коридора на горния етаж имаше подредени пълни кашони. Спенсър заби нокти в дланите си, когато прочете на един от тях „Али — хокей на трева“. Кортни заобиколи една лилава прахосмукачка и бутна вратата в дъното на коридора.

— Стигнахме.

Когато Спенсър видя стаята, тя се почувства така, сядаш се беше върнала назад във времето. Веднага разпозна ярко розовата кувертюра на леглото — двете с Али я бяха избрали заедно в „Сакс“. На стената висеше голямата табела, обозначаваща метростанцията в центъра „Рокфелер“, която родителите на Али бяха купили от един антикварен магазин в Сохо. А най-познато беше огледалото, което висеше над бюрото. Спенсър го беше подарила на Али за тринайсетия й рожден ден.

Всички предмети в стаята бяха на Али. Нима Кортни не притежаваше нищо?

Кортни седна на леглото.

— Какво те тормози?

Спенсър се отпусна върху тапицирания фотьойл в другия край на стаята и поглади мекия плат с индийски десен. Това беше нещо, което би изтърсила просто ей така, без предупреждение — особено пред човек, който е прекарал живота си в борба с някаква неизвестна болест. Може би идеята въобще не беше добра. Може би просто трябваше да стане и да си тръгне. Може би…

— Нека позная. — Кортни хвана един разнищен конец от кувертюрата. — Искаш да поговорим за аферата. — Тя помръдна с рамене. — Твоят татко. Моята майка.

Спенсър зяпна от изненада.

— Ти си знаела?

— Винаги съм знаела.

— Но… откъде? — извика Спенсър.

Кортни седеше с наведена глава и Спенсър можеше да види неравния път и меднорусите корени на косата й.

— Али го разбра. И после ми го разказа при едно от посещенията си.

— Али е знаела? Значи Били не си го е измислял? — Били-в ролята на-Иън се беше свързал със Спенсър в месинджъра и й беше разказал за аферата малко, преди да убие Джена.

— И тя никога не ти го е казвала, така ли? — Кортни цъкна с език.

На перваза на прозореца кацна едно врабче. В стаята изведнъж се размириса на нов килим и прясна боя. Спенсър примигна.

— Джейсън и баща ти знаят ли?

— Не съм сигурна. Никой не е споменавал за това. Но щом сестра ми знаеше, тогава брат ми най-вероятно също знае. А и родителите ми се мразят — което означава, че баща ми също се досеща. — Тя завъртя очи. — Мога да се закълна, че са останали заедно само защото Али изчезна. На бас, че до една година ще се разведат.

Спенсър усети как огромна буца засяда в гърлото й.

— Дори не знам къде е сега баща ми. Майка ми научи за това съвсем наскоро. Много тежко го прие.

— Съжалявам. — Кортни погледна право в очите на Спенсър.

Тя се размърда и столът изскърца ядосано.

— Всички крият разни неща от мен — каза тихо тя. — Имам по-голяма сестра, Мелиса. Сигурно си я видяла на пресконференцията. Тя говореше с брат ти. — Същата, която те гледаше втренчено, й се искаше да добави. — Мелиса ми каза, че от гимназията знаела за близначката на Али — продължи Спенсър. — Но никога не си направи труда да ми го каже. Сигурна съм, че е изпитвала огромно удоволствие от факта, че знае нещо, което аз не знам. Каква сестричка имам, а? — Тя подсмръкна силно.

Кортни се изправи, измъкна една кутия с хартиени носни кърпички и седна на килима в краката на Спенсър.

— Според мен сестра ти е много несигурна и вижда в теб голям конкурент — каза тя. — Али беше същата. Винаги искаше да е в центъра на вниманието. Въобще не й харесваше, когато бях по-добрата в нещо. Знам, че и с теб се е държала така.

Меко казано. Спенсър и Али се състезаваха във всичко — кой ще стигне по-бързо до „Уауа“ с колело, кой ще целуне повече по-големи момчета или кой ще успее да влезе в отбора по хокей на трева в седми клас. Често Спенсър отказваше да се състезава, но Али винаги настояваше. Дали го правеше, защото знаеше, че са сестри? Или се опитваше да докаже нещо?

По бузите на Спенсър потекоха солени сълзи и тя се разтърси от ридания. Дори не беше сигурна защо плаче. Заради лъжите, може би. Заради всичката причинена болка. Заради всичката тази смърт.

Кортни я придърпа към себе си и я прегърна силно. Ухаеше на канелена дъвка и шампоан „Мейн’н’тейл“.

— На кого му пука какво са знаели сестрите ни? — промърмори тя. — Миналото си е минало. Сега сме си двете, нали?

— Аха — промърмори Спенсър, продължавайки да хълца.

Кортни се отдръпна и лицето й се проясни.

— Хей! Искаш ли утре да отидем на танци?

— На танци ли? — Спенсър избърса подпухналите си очи. Утре вечер трябваше да учи здраво. В петък имаше тест по история. От няколко дни не се беше виждала с Андрю, а и трябваше да си избере рокля за бала по случай деня на Свети Валентин. — Не знам…