Тъй като тя отговаряше за дневния му график, отлично знаеше как тренира — пет пъти в седмицата ходеше на карате, три пъти — на бокс, и всеки ден, без изключение, посещаваше фитнеса. Сигурно и тази сутрин бе минал оттам — тренировка с боксовата круша, вдигане на тежести. А после сам си е приготвил закуската вкъщи: бъркани яйца, бекон, препечена филийка и вероятно единствен той в цяла Англия все още добавя към всичко и пушена херинга.

Чаят, който му бе сервирала сега, щеше да е последната доза стимулант, която поглъща днес. С обяда не пиеше вино, а и на вечеря рядко изпиваше повече от една чаша. Спазваше изключително здравословен режим, но Елизабет знаеше, че самият той би се присмял на такова описание. Хю просто програмираше тялото си така, че да поддържа възможно най-високо ниво на енергия, за да си върши работата.

Отнасяше се към собствената си физика като към всичко останало — средство за постигане на определена цел.

Хю изгълта чая си наведнъж; беше направо парещ, точно както го обичаше, и подаде на секретарката си празната чашка с чинийката.

— Благодаря ти.

Тя мълчаливо се оттегли и само след секунди на телефона му светна червена лампичка. Той натисна копчето.

— Мосю Метре, сър — с равен глас съобщи секретарката му.

— Свържи ме, ако обичаш.

Хю доволно си помисли колко добре работи Елизабет. Никога повече не би назначил неомъжена жена на работа, поне не и в своя кабинет. Спомни си с досада за последните две девойки, които със сълзи на очи му се бяха врекли в любов. Колко ужасно неприятно се бе получило за всички. Разбира се, беше ги преместил на друго място и бе увеличил заплатите им, но никога повече не искаше да става обект на подобни сцени.

Просто не се интересуваше от жени.

— Хю, момчето ми — гласът на Метре го върна в настоящето. — Поздравления за наградите „Оскар“. Какъв триумф само, направо сме под обсада!

Метре бе неговият човек в Париж, който му служеше за събиране на информация, а освен това ръководеше малкия, но винаги пълен с хора бутиков магазин на „Мейбъри“ на „Рю де Пренс“.

— Да, така чух и аз. — Новата колекция се разпродаваше като топъл хляб и това вече се превръщаше в проблем. Трябваше или да намерят още камъни, или да измислят нови модели. Не биваше да се допуска витрините да останат празни. — Какво става с доклада ти?

— Ще бъде при теб след ден-два.

— Разкажи ми го накратко сега. Чакай за секунда. — Остави французина на изчакване и се свърза с госпожа Пърси. — Задръж всички обаждания — нищо не бива да прекъсва този разговор.

— Да, сър.

— Давай подред — обърна се отново към Метре и извади голям жълт бележник заедно с писалката си „Монблан“.

— Ами, смятам, че моментът е настъпил. Най-сетне.

Хю се усмихна широко.

— Наистина.

Това бяха чудесни новини, далеч по-добри от шумотевицата на наградите „Оскар“ или продажбите на новата колекция. Искаше „Дом Масо“. Бордът на директорите искаше „Дом Масо“. Превземането на компанията би решило всички проблеми, свързани с устремното разрастване на „Мейбъри“. Отново си представи с наслада престижните адреси, старинните магазини, овехтели и нуждаещи се от основен ремонт — на Бонд Стрийт, Пето Авеню, „Рю Фобур Сент Оноре“. Имаха представителен магазин дори в Токио, макар той да им костваше значителни загуби. Освен това имаха и контакти с управителите на мините на „Де Биърс“, с местни майстори занаятчии, с дизайнери, златни мини… всичко.

От девет години се опитваше да изкупи „Дом Масо“. Никакъв успех. Дори не искаха да разговарят с него. Онзи надут пуяк Пиер Масо бе влюбен в славата си и в момичетата по Френската Ривиера, пет пари не даваше за доброто на акционерите си. А след изчезването му Грегоар Лазар настояваше, че трябва да следва волята на Масо. „Мейбъри“, под неговото ръководство, имаше много ясен план за бъдещето, но нямаше достатъчно пари, нито конкретни възможности за едно агресивно изкупуване на акции. Но балансът на силите с всяка изминала година се променяше в негова полза. И той изобщо нямаше намерение да се отказва.

Това бе големият удар. Сделката на сделките. Операция, която щеше да превърне „Мейбъри“ в новата „Тифани“. Така бе представил нещата пред Пийт Стоктън и директорите от борда и те до един се бяха съгласили с него.

— Загазили са — каза Метре. — Последната им колекция е пълен провал.

— Модната колекция или бижутерийната?

— Модната. Направо са ги освиркали на ревютата. Аксесоарите били посрещнати още по-зле. Пълно пренебрежение. Все едно и също, до втръсване — продължи Метре, доволен от разговорния израз, който бе вмъкнал.

— А бижутата?

— Положението им е стабилно, доколкото мога да преценя. Но сметките на компанията са недостижими. Има толкова много променливи. Нашите одитори направо се хванаха за главата.

— Но потвърждават числата, нали?

— Не могат да ги опровергаят. Въпреки че им липсва пълна информация.

— Значи продажбите им са в застой.

— Модната къща сигурно е натрупала огромни загуби, мосю. Истинска катастрофа. Моята съпруга никога не би пазарувала при тях — откровено добави Метре.

Монфърт се усмихна — анализът бе типично френски. Но си спомняше Даян Метре, много стилна дама. Щом тя не искаше да пазарува там, бе склонен да се довери на преценката й.

— Има и още нещо.

— Продължавай.

— Съпругата е обявила Пиер Масо за мъртъв.

Хю въздъхна изненадано.

— Съпругата ли?

Тя не бе дала никакъв знак за личността си, дори не бе продумала, откакто той следеше положението на „Дом Масо“, още когато Пиер бе в компанията. Просто съпруга-трофей, красавица, жена без мнение, доволна да си стои у дома и да сервира чай на приятелките си, докато мъжът й се забавлява с всяка срещната блондинка във Франция. Доколкото му бе известно, дамата си даваше вид, че не знае нищо. Седеше си в онзи огромен замък, навярно заобиколен от прекрасен парк, и може би просто не я интересуваше.

— Кога е станало това?

Направо не му се вярваше. Такава решителна стъпка.

— Само преди два дни. Един познат в съда ми се обади.

— И това означава…

— Тя наследява значителна сума, но по-голямата част отива при сина. Той обаче няма право да поеме контрол над акциите, докато не навърши двадесет и една. Затова понастоящем тя има право на глас по отношение на тридесетте процента на Масо и освен това ще заеме мястото му като председател на борда на директорите.

Монфърт усети как вълнението му нараства.

— Тя няма никакъв опит в бизнеса, нали?

— Никакъв. Той се оженил за нея, когато е била на деветнадесет. Грижела се е за сина им — ето с това се е занимавала.

— Страхотно! — възкликна Хю.

В тона на Метре се долови изненада от бурната му реакция:

— Радвам се, че сте доволен, мосю Монфърт.

— Може би тя ще прояви здрав разум. А ако не, ще се обърнем към акционерите. Винаги са били запленени от чара на Масо, но колкото до съпругата му… не биха искали парите им да се стопят заради председател на борда на директорите без какъвто и да било опит.

— Не вярвам мосю Лазар да я насърчава да се меси в работите на фирмата. Ами ако просто го остави той да ръководи делата на компанията, както досега?

Монфърт се замисли.

— Да, предполагам, че ще го направи, ако има поне малко мозък в главата си. Но вероятно ще успеем да ги сплашим, че има вероятност тя да използва „Масо“ като поредната си играчка. Както и да е, най-доброто, което може да се каже за Лазар, е, че той е познатото зло.

— Той не е ръководител за пример, мосю — тържествено заяви Метре. „За разлика от вас“ остана неизречено, но намекът бе очевиден.

— Тридесет процента са сериозен проблем, но все пак остават още седемдесет свободни — ухили се. — Пиер Масо го няма, а сега и „Дом Масо“ залязва.

— Вие ще се справите много по-добре, мосю.

Монфърт кимна.

— Със сигурност.

— Ще ви изпратя доклада.

— Отлично. Много добра работа. До скоро, Метре — каза той и затвори телефона.

Натисна копчето на вътрешната линия.

— Да, сър?

— Госпожо Пърси, освободете графика ми за следващата седмица, ако обичате.

— Разбира се, сър. — Тя нямаше да зададе нито един въпрос, но той долови любопитството в тона й.

— Заминавам за Париж — поясни. — Запазете ми стая в „Джордж Пети“. И, госпожо Пърси…

— Да, сър?

— Можете да си вземете почивка до края на деня.

— Моля? — не сдържа изненадата си обикновено невъзмутимата Елизабет. — Исках да кажа, извинете ме… едва осем и половина сутринта е…

— Знам. Но днес ще работя у дома. Имам нужда да обмисля някои неща на спокойствие. Има ли нещо спешно, някакви срещи, които не могат да се пренасрочат?

Тя бързо провери в компютъра си.

— Само вътрешни, в компанията.

— Тогава ги отменете.

— Разбира се, сър.

— Сигурно има какво да правите днес, нали?

Елизабет Пърси се усмихна. Колко типично за Хю Монфърт да си помисли, че ако някой не е на работа, значи няма да има какво да прави. Разбира се, че имаше. Щеше да се прибере у дома, да вземе душ, да се обади на Джак в банката и да правят секс като луди. Джак можеше да се измъкне за половин час. А след това би могла да излезе на покупки…

Свободен ден. Монфърт не й даваше и пет минути свободни. Все едно бе дошла Коледа.

— О, да, благодаря, господин Монфърт.

След минута той се появи пред вратата на кабинета си с куфарче в ръка.

— Ами, тогава… забавлявайте се.

— Довиждане, сър — изрече смаяната секретарка.

Какво ли, за бога, му е казал Луи Метре? Сякаш е спечелил от лотарията, мислеше си тя, докато шефът й напускаше офиса със същата решителна походка, с която бе влязъл. Огледа го с възхищение в гръб. Не, сигурно беше нещо по-хубаво от пари; парите никога не биха го измъкнали от офиса.

Е, какво пък. Тя се съсредоточи в своя си ден. Набра номера на банка „Барклис“ на улица „Хай Сейнт Кен“. Може би щеше да хване Джак между две срещи…