Луиз Бегшоу - Искри

Софи послушно тръгна с нея покрай работните места. В просторния офис нямаше вътрешни преградни стени и служителите седяха пред компютрите си или говореха си телефона, разделени един от друг с ниски преградни екрани. Повечето изглеждаха отегчени, макар че неколцина я зяпнаха с неприкрито любопитство. Изобщо не й приличаше на централа на голяма модна къща за бижута и дрехи; изглеждаше като всяка друга офис сграда. Някога, като момиче, бе придружила баща си на работното му място в местния вестник. Атмосферата тук й напомни за онзи ден. Но пък, от друга страна, може би бизнесът изглеждаше един и същ във всички сфери и бе толкова скучен, колкото й го описваше Пиер.

— Насам, мадам.

Секретарката отвори една красиво резбована врата от масивен орех и я покани в кабинета на Лазар.

Беше обзаведен с безспорен вкус. Софи разбираше от тези неща. Забеляза мекия тъмносин килим, кремавите стени, махагоновото бюро, което бе покрито — доста неочаквано — с тъмносиня кожа, вместо с обичайното бургундскочервено или тъмнозелено. Големи прозорци, разположени в полукръг, откриваха гледка към парижките улици, където купувачи, туристи и бизнесмени щъкаха в студеното утро. Софи си каза, че ако работеше тук, щеше да отрупа ниския перваз с меки възглавнички и да се сгуши там като котка, да се взира в улиците и да търси вдъхновение…

Но това бе наистина прекалено наивно и тъкмо по тази причина мосю Лазар бе изпълнителен директор, а тя — домакиня.

— Мадам, очарован съм — посрещна я Лазар. Заобиколи махагоновото си бюро и се наведе над ръката й, като кавалерски притисна устни към нея. После постави длан върху нейната. — Безкрайно съжалявам за загубата ви. Мосю Масо, или ако мога да го наричам така, Пиер, беше добър шеф и добър приятел. На всички много ни липсва през тези години.

Софи усети как в очите й напират сълзи, предизвикани от топлото му посрещане.

— Благодаря — каза само тя. — Аз, както знаете, говоря френски, ако така ще ви е по-удобно.

— Категорично не, наредил съм всички служители да говорят на английски. Моля, мадам, заповядайте, седнете.

Столът пред бюрото му изглеждаше толкова строго официален, че Софи изпита неловкост; избра да приседне леко с изправен гръб върху едно диванче, тапицирано с разкошна бледосиня коприна.

— Сигурен съм, че няма да пожелаете да се заровите прекалено дълбоко в делата на „Дом Масо“.

— Надявам се, че не.

— Но докато сте тук, ще се наложи да прегледате купища документи, да задавате различни въпроси, за да се уверите как точно вървят нещата. Достатъчно сложно е и на родния език, без да се налага човек да използва втория, който владее. И без друго всички наши служители говорят два езика — голяма част от бизнеса е свързана с Лондон и Ню Йорк, а и, разбира се, трябва да се съобразяваме с „Де Биърс“ в Южна Африка. На всички ще се отрази добре да потренират английския си.

Тя се отпусна. Добре. Той изобщо не се държеше враждебно и не смяташе, че тя проявява нахалство, като се бърка в бизнеса.

— Много сте мил.

— Нищо подобно, мадам. Нали сега вие сте шефът — усмихна й се и очите му проблеснаха весело. — Е, откъде ще искате да започнете?

Добър въпрос. Софи нямаше и най-малка представа.

— Прочетох годишния отчет на компанията, но…

— Знам, пълно е с правна терминология. Невъзможен е за четене. Мога ли да ви предложа нещо? — почтително я погледна той.

— Разбира се.

— Вероятно ще желаете да се срещнете с шефовете на отделите, със служителите. Можем да свикаме съвещание или да ви разведа наоколо, за да видите всеки на обичайното му работно място.

Софи се оживи.

— Звучи чудесно.

— А после, ако имате време, бих могъл да ви заведа на обяд и да ви представя в най-общ план състоянието на компанията и позицията ни на пазара. Много е важно да прецените как управляваме наследството на Пиер.

Тя се усмихна.

— Да, благодаря. Планът ми харесва.

Човекът беше мил и изобщо не я плашеше, макар че бе толкова висок.

— На мен също. Много ми е приятно наистина да поговоря с вас, мадам. Само ми се щеше поводът да е по-радостен.

— Моля ви, наричайте ме Софи — предложи тя.

Грегоар я разведе по етажите, като насочваше в една или в друга посока дребната й фигурка. Държеше се приятно покровителствено и като истински кавалер отваряше всяка врата и събираше персонала само с едно щракване на пръсти. Толкова много лица за запомняне, но поне в това Софи бе напълно уверена в себе си. Трудните години, през които насила се бе превърнала в идеалната домакиня за Пиер, я бяха научили на много неща, включително бяха тренирали паметта й, така че идеално запомняше лица и имена. Преобладаваха мъжете — Жан-Гом Рубен, жилав, петдесетгодишен, директор на отдел „Продажби“; Ришар Роже, едър и набит мъж, отдел „Нови продукти и пазари“; Феликс Пето, също набит и със зачервен нос поради любовта му към виното — май изобщо не изглеждаше като ръководител на дизайнерите. Директорът на отдел „Връзки с обществеността“ Жил Керуал отсъстваше, бе в Ню Йорк, но заместникът му бе привлекателна и доста строга на вид млада жена — Джуди Дийн. Най-лесно запомни нея от всички вицепрезиденти — единствената американка и единствената жена.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Джуди и стисна решително ръката й.

Софи я огледа внимателно; елегантен вълнен костюм в малиново червено, доста смел избор на цвят. Косата й бе прекалено късо подстригана, но несъмнено тази жена бе много привлекателна. Костюмът бе с къси ръкави и Софи нямаше как да не забележи отличния мускулен тонус на ръцете й.

Почувства се леко засрамена. Самата тя членуваше в няколко престижни парижки клуба за здравословни грижи за тялото, но месеци наред не бе стъпвала в нито един. Струваше й се глупаво да вдига гирички и да бяга на пътечката, след като е прехвърлила трийсетте, но тази жена очевидно го правеше, а едва ли бе чак толкова по-млада — и изглеждаше фантастично.

— За мен е удоволствие. Благодаря за усърдието, с което работите за нас — каза Софи.

— Е, благодаря за заплатата, която ми давате.

Младата жена се усмихна, за да покаже, че се шегува.

— Няма много жени в офиса на „Дом Масо“ — отбеляза Софи.

— Не. Много жени все още предпочитат да си стоят у дома — хладно отбеляза Джуди.

Софи се замисли за миг. Нападаше ли я тази жена? Но пък същевременно се усмихваше, разкривайки американските си невероятно бели зъби.

— Сигурно е така. Но се радвам, че вие сте тук. Ще ми е приятно да чуя мнението и на друга жена, докато преглеждам делата на фирмата.

— Само кажете с какво мога да ви помогна, мадам Масо. Каквото и да било.

— Джуди е една от изгряващите ни звезди — обади се и Грегоар.

— Сигурна съм в това — отвърна Софи. — Радвам се, че се запознахме, Джуди.

— Приятен ден — пожела й по-младата жена и се обърна към компютъра си.

— Защо наистина има толкова малко жени тук? — попита Софи, докато вървеше с Грегоар надолу по стълбите.

Предпочете да слезе пеша, вместо да използва тесния асансьор; може би щеше да е добре да се разпореди да инсталират нов, съвременен модел. Старинните неща имат своето очарование, но не и когато става дума за техника.

— Няма кандидати за работа — отвърна той. — Встрани от блясъка на витрините и модните ревюта бизнесът е много скучен по същество. Само счетоводство и сметки. Дамите имат много по-забавни занимания, с които да запълват времето си, както сигурно знаете, мадам. Софи — поправи се той. — Извинявайте за старомодните ми маниери. Силата на навика.

Стигнаха до първия етаж, където рецепционистката ги изгледа притеснено, но Софи й се усмихна успокоително. Грегоар й отвори вратата; колата му вече ги чакаше и той задържа задната врата, за да се настани тя удобно.

— Имате ли нещо против „Ла Курон“?

Името й беше познато — нов и невероятно скъп ресторант, на който наскоро бяха присъдили заветната трета звезда на „Мишлен“ за класическата му френска кухня. Менюто бе предимно нормандско, с много сметана и ябълки. Софи усети как мислено преглъща.

— Абсолютно никакви възражения.

— Значи отиваме. — Наведе се напред и даде инструкции на шофьора. — Толкова се радвам, че се съгласихте. Чудесно е да имаш интересен събеседник. — Лазар я погледна, а в сините му, леко скосени очи танцуваха пламъчета. — Помня красотата ви, разбира се, но бях забравил колко сте интелигентна.

Софи почувства, че се изчервява до корените на косите си. Много време бе минало, откакто някой й бе правил личен комплимент, а и никога не й се бе случвало да я похвалят за ума й. Погледна Лазар с признателност.

— Благодаря — каза само, спомнила си инструкциите на Пиер.

„Една дама приема комплиментите с усмивка и никога не възразява.“

— Ще се постарая да улесня максимално целия процес за вас — каза Лазар.

И се усмихна.