Нямаше представа кога Том е започнал да се отдалечава от нея. Може би в „Итън“. В пансиона. Може би към края на престоя му там. Сега, докато седеше на задната седалка в колата, отново изпита познатата остра болка, която я бе измъчвала много пъти и преди. Дали не бе направила фатална грешка да го изпрати надалеч? Но Пиер толкова твърдо бе настоявал да не го превръща в мамино синче, а и тя, разбира се, не би искала подобно нещо.

Точно защото бе единственото й дете, нейното слънчице, внимаваше да не го задуши с любовта си, опасяваше се да не го превърне, опазил Бог, в женствено подобие на мъж. И когато до нея започнаха достигат коментари за поведението му, когато й се обадиха от училището във връзка с някаква история с местно момиче, ами… въпреки вярата си в Бог Софи тайничко бе въздъхнала от облекчение. Беше нормално момче. Разбира се, тогава му се беше скарала сурово. Подчерта, че баща му никога не би направил подобно нещо.

После се бе изповядала заради облекчението и радостта, които бе изпитала по повод на онази връзка, а сетне се бе принудила да изслуша строга поучителна проповед. Но сега — сега вече не се радваше толкова. Около Том имаше прекалено много жени, безчет — така бе чувала от непредпазливите подхвърляния на негови приятели. И вярваше, че е точно така. Макар че бе успял да влезе в „Оксфорд“, Том не залягаше над учението, изглежда, съвсем не си правеше труда, прахосваше будния си ум.

Още повече я болеше, че синът й проявява все по-малко желание да общува с нея. Струваше й се, че нейното бебче изведнъж е започнало да мрази всичко, свързано с майка си.

Това обаждане… Беше направо ужасно. Очакваше го, но все пак беше ужасно.

Правеше всичко за доброто на Том. Тя отвори дамската си чантичка „Шанел“ и извади носна кърпичка на точки — носталгичен спомен от детството й, късче от английския й живот, което носеше навсякъде със себе си. Скрит бунт срещу Пиер и цялото му старание да я превърне в дама от френския бомонд. Не че бе кой знае какъв бунт. Подчиняваше му се във всичко останало.

В главата й изплуваха картини от брака й; от годините, в които се опитваше да се впише в средата. В началото на семейния им живот отчаяно се бе старала да задоволи очакванията на съпруга си милионер. Тогава нервността и плахостта я караха да премълчава много неща. Спомни си колко неловко се чувстваше на официалните вечери — не бе сигурна дори коя вилица да използва. Светските познати на Пиер, все бляскави фигури от висшето общество, аристократи и милиардери, направо я ужасяваха. Бе свикнала да си мълчи, да не изразява мнение. Криеше се зад Пиер и отчаяно търсеше одобрението му, което той все не показваше. Искаше да му докаже колко е благодарна, че може да се научи — стараеше се да бъде съпругата, която той желае. Тиха, възпитана, скромна. В крайна сметка бе свикнала да живее в сянката му; красива и стилна жива статуя, а с много практика се бе превърнала и в отлична домакиня. Но раждането на детето бе променило всичко; когато се появи Том, тя сякаш се съживи.

А сега нейното бебче крещеше и беснееше насреща й.

Софи леко попи влажните си очи с кърпичката. Да не мисли повече за това. Любовта към децата често кара човек да прави неща, които на тях не им харесват. И на майките се пада да понасят гнева и сълзите им.

Том трябваше да продължи нататък. Не беше здравословно да очаква с маниакална настойчивост някого, който няма да се върне. А колкото до компанията „Дом Масо“, тя не се съмняваше, че всичко е наред, но и не смяташе, че превишава правата си в желанието си просто да провери как стоят нещата. Предстои да минат още цели три години, преди Том да поеме ръководството й.

Софи си каза, че ще прегледа бизнеса, така както преглежда чековата си книжка. Все още харчеше за себе си само сумата, която Пиер й бе определил като издръжка, нито цент повече. Водеше сметка за всяко похарчено евро. Това също й бе навик от детството, толкова естествен, колкото и миенето на зъбите.

Нямаше от какво да се страхува. Просто по-голяма чекова книжка, казваше си тя наум. О, ето че стигнаха до улица „Трико“. Тук бяха офисите на Пиер. Денят бе облачен, по-хладен от обичайното и сивото небе идеално се сливаше с цвета на сградата. Както и на настроението й. Мрачно и сериозно. Бе избрала костюм — модел на „Диор“, — съзнателно бе предпочела женствената му кройка, разбира се, задължителното траурно черно, но с копчета от слонова кост и наниз от перли в същия цвят. Бижу на „Масо“, естествено; Пиер й ги бе подарил на двадесет и петия й рожден ден. Бе сложила и съвсем малко парфюм на китките си — „Шанел 19“, много лек пролетен аромат. Нямаше смисъл да облича костюм на райе, нито да се прави на бизнес дама. Не искаше да изглежда нелепо.

Шофьорът й отвори вратата, задържа я и почтително докосна фуражката си, докато тя слизаше. И изведнъж Софи усети прилив на надежда.

Може би това щеше да е последното изпитание. Но трябваше да организира и погребалната служба. Не бе сигурна как трябва да постъпи. Можеше да я проведе в тесен семеен кръг в параклиса в замъка. Много вероятно бе и Катрин Масо, и Том да откажат да присъстват. Катрин презираше всички свещеници, а Том от известно време бе престанал да ходи на църква. Тя не смееше да настоява. Щеше да организира частна служба за Пиер.

Но това сега бе последното ужасно публично изпитание. Бе се изправила срещу Катрин и сина си, в момента й оставаше само да провери как стоят нещата тук и после можеше да се върне обратно в замъка и да забрави за всичко и всички.

Софи нямаше търпение всичко да продължи по стария нормален и спокоен начин. Тези конфликти, толкова необичайни за нея, я бяха изтощили, беше напрегната и нещастна.

Наближаваше лятото и искаше да продължи да се занимава с билковата градина, която бяха планирали. През цялото време на семестъра, докато Том го нямаше, тя работеше по градините на замъка. Така имаше конкретно занимание и се чувстваше полезна. Можеше да създаде нещо красиво.

Отвори тежката входна врата с месингова дръжка и влезе в офис сградата. Сърцето й започна да бие ускорено, но тя си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Нямаше нужда да нервничи; та нали те всички вероятно се плашеха от нея — злата вдовица, която сега държи всички акции. Тази представа бе толкова нелепа, че се усмихна.

— Да, моля? С какво мога да ви помогна? — попита момичето на рецепцията с леко предизвикателен тон.

— Мадам — подчерта Софи. Изплъзна й се, преди да се усети.

— Моля? — повтори ядосано момичето.

— Мадам — извинително поясни Софи. — Нали разбирате: „С какво мога да ви помогна, мадам?“. Трябва да сме учтиви с клиентите си, нали? Както впрочем и с всеки, който прекрачи прага. Просто е въпрос на добри маниери.

— Имате ли уговорена среща с някого? — настоятелно попита момичето.

Софи усети, че я залива горещина. Мразеше разправиите. Нямаше опит в тях. Но нямаше как. Погледна момичето право в очите.

Сега то се изчерви.

— Защо ме зяпате така? Ще повикам охраната — заплаши то.

Софи не помръдна. Служителката я огледа добре. Отбеляза красивия скъп костюм, огромните перли, чантата „Шанел“, ненатрапчивото и непогрешимо излъчване на много пари. Колелцата в главата й бавно се завъртяха.

— О! — възкликна все така неприветливо тя. — Имате предвид, че трябва да кажа „мадам“. Имате ли уговорена среща с някого, мадам? — изрече това с равен глас и клокочещи нотки на негодувание.

— С мосю Грегоар Лазар — отговори Софи.

Момичето пак се изчерви.

— Разбира се, мадам. Моля, приемете извиненията ми. Ще запомня какво ми казахте.

— Това просто предразполага хората — обясни Софи, сякаш искаше някак да се извини, след като вече бе спечелила рунда.

— Несъмнено — съгласи се момичето. — Мадам.

„Тя ме мрази“, въздъхна мислено Софи.

— Името ви, ако обичате, мадам.

— Софи Масо.

Очите на девойката се окръглиха от страх.

— Да, да, мадам Масо, веднага! — разбърза се тя и се хвърли към телефона. — Мосю, мадам Масо е тук — заслуша се в слушалката, после затвори. — Аз… Господинът е на десетия етаж, мадам — на пресеклив английски продължи тя. — Аз ще ви заведа.

— Асансьорите стигат ли до десетия етаж?

Момичето кимна вцепенено.

— И сама мога да се оправя.

— О, моля ви, мадам — едва не изплака момичето. — Много ви моля да ме извините и да не споменавате пред мосю Лазар… Нуждая се от тази работа, от мястото си тук.

— Няма да спомена нищо — отвърна Софи, отвратена от факта, че някой може да се страхува от нея до такава степен. Девойката не изглеждаше много по-голяма от Том. — Само искам на хората да им е приятно да посещават „Дом Масо“, мадмоазел. Не се притеснявайте излишно.

Момичето кимна и прехапа устни.

— Всичко е наред! — сърдечно я увери Софи и се качи в асансьора.

Кабината бе много малка и тъмна, тапицирана в червено кадифе, от старите модели, в които човек трябва да издърпа и да затвори металната решетка, за да тръгне. Тя потръпна и натисна копчето за десетия етаж.

Софи страдаше от лека клаустрофобия, а и докато асансьорът потракваше и скърцаше при издигането си в шахтата, все още можеше да чуе обърканите възгласи на момичето долу. То, разбира се, се бе държало непоносимо грубо, но все пак…

Дюлок, градинарят, вече бе излязъл с термоса си с кафе и сега сигурно заравняваше влажната рохкава почва, която се обръщаше в лопатата му като масло. О, колко мразеше всичко тук. Ядно прокле в мислите си Пиер, задето се бе оставил да го убият. Едва от пет минути бе тук, а вече искаше да си бъде у дома.

Най-сетне, слава богу, приличният на ковчег асансьор спря. Отвори сама вътрешната врата; външната й отвори секретарка, облечена в красив костюм от две части в морскосиньо, който Софи искрено одобри.

— Реших да се кача сама — побърза да каже, забелязала как по-възрастната жена се оглежда да зърне провинилата се рецепционистка.

— Много добре, мадам. Добре дошли в „Дом Масо“ — тя стисна енергично ръката й. — Казвам се Сесил Лизбън и съм секретарка на мосю Лазар. За нас е голяма чест да ни посетите. Последвайте ме, моля.