На вратата се почука.

— Кафето ви, мадам.

Джуди се усмихна пряко сили; гримасата й вероятно приличаше повече на скованата усмивка на мъртвец.

— Благодаря, Мари — каза тя, връщайки се отново към английския език. — Ухае божествено.

— Да подготвя ли отново нещата ви за преместване?

— Мадам Масо наредила ли е да се местим? — спокойно попита Джуди и след като Мари поклати глава, добави: — Значи ще изчакаме.

— Да, мадам — съгласи се Мари, която цялата бе настръхнала от предчувствието за нови неприятности.

— Би ли проверила дали мадам Масо е свободна? — ведро нареди Джуди. Щеше да предприеме единствения възможен ход — да посрещне събитията очи в очи. — Искам да я запозная с мосю Керуал, след като вече се завърна от Ню Йорк. Тя би искала да познава всички в отдела.

— Да, мадам — кимна почтително Мари. Но изгледа Джуди леко озадачена, което тя прие за малка победа. Наистина — по-скоро саморъчно би изтръгнала идеално поддържаните си нокти, отколкото да прояви слабост пред някоя от секретарките.

Само след секунда Мари позвъни по вътрешната линия.

— Мадам Масо не е свободна в момента, мадам. Тя е с мосю Лазар.

Джуди долови вълнението в гласа на секретарката си.

— Влез за малко, Мари.

Когато се появи, бе очевидно, че направо не можеше да стои на едно място; сякаш вътрешно кипеше от несподелени тайни. Джуди имаше абсолютен усет за момента. Усмихна й се заговорнически.

— Нещо става там, нали?

— О… Хелън Фактор ми сподели, мадам, че се чували викове.

— Викове?

— В кабинета на мосю Лазар — снижи гласа си до шепот Мари.

Джуди не бе очаквала такова развитие. Самата тя потръпна от вълнение. И от страх. Нещо ставаше — но каквото и да беше, природният й компютър веднага пресметна, че това може да означава нов шанс за нея.

— Кой е викал? — попита тя също шепнешком.

— И двамата — отвърна Мари. — Много високо — добави тя.

Джуди се облегна на стола.

— Наистина интересно… Но те моля да запазиш информацията за себе си, Мари. Не бива да се коментира.

— Разбира се, че не, мадам — лицемерно се съгласи Мари.

Тя се оттегли и Джуди обърна стола си към прозореца.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Какво можеше да значи това?

И по-важно — какво би могло да означава за самата нея?

Е, съдбата помага на смелите. Баща й все това повтаряше, някога, в детските й години в Оклахома, и Джуди му бе повярвала. Достатъчно бе да замине за Ню Йорк, а после да приеме работата в Париж — именно вярата в тези крилати думи бе причината сега да носи „Шанел“, вместо износени дрехи в някоя прашна ферма.

Изправи се решително. Ще се качи горе.

* * *

Няколко минути по-късно вратата на асансьора се отвори и Джуди лъчезарно излезе от него. Служителите в залата бяха привели глави в малките си работни кабинки и тракаха по клавиатурите си или прелистваха вестници, като се стараеха да останат незабелязани. Но те бяха пчели-работнички. А Джуди бе нещо различно.

Чу високите нервни гласове още преди да наближи кабинета на Лазар. Софи, въпреки информацията на Мари, не викаше. Джуди чуваше думите й съвсем ясно и отчетливо. Крещеше Грегоар — и наистина бе много шумен.

Джуди реши да почука на вратата и да се престори, че идва да умири духовете. И двамата щяха да са й благодарни…

Но когато стигна на няколко стъпки от вратата на Грегоар, тя се отвори с трясък. Джуди се закова на място и леко отстъпи. Софи стоеше до прозореца, с изправен гръб и пребледняла; Джуди забеляза побелелите кокалчета на пръстите и върху облегалката на стола на Грегоар. Самият Лазар изскочи бесен навън, светлата му кожа бе почервеняла от гняв, очите му горяха.

На прага той се извърна към Софи и заговори бързо-бързо на френски:

— Много скоро ще ти се обадят адвокатите ми.

Софи Масо само леко наклони глава и после спря погледа си върху Джуди, която се бе отдръпнала пред гнева на шефа си.

— Джуди, радвам се да те видя — хладнокръвно я поздрави Софи. — Заповядай, влез.

Лазар погледна Джуди, сякаш едва сега я забелязваше, после отново се обърна към Софи и се засмя.

— Слюха — процеди през зъби той. — Много добре, чудесни приятелки.

— Готова съм да повикам охраната — спокойно обясни Софи. — Можете да си тръгнете, мосю; повече не се нуждаем от услугите ви.

— Ще видим тази работа — отвърна Лазар.

Завъртя се на пети и сковано тръгна към стълбите. Служителите на етажа го наблюдаваха в пълно мълчание.

— Заповядай в… моя кабинет, ако обичаш, Джуди, и затвори вратата — покани я с равен глас Софи.

Джуди потръпна; какво беше разбрала Софи? Но нямаше какво да се направи, освен да приеме поканата. Вдигна смело брадичка и влезе уверено в стаята, след което плътно затвори вратата след себе си.

Веднага щом останаха сами, Софи проговори с пресеклив глас:

— Скъпа Джуди, толкова се радвам, че си тук.

И избухна в сълзи.

Джуди се втурна към нея. Обзеха я смесени чувства — и не всички бяха приятни. Значи Софи бе уволнила Грегоар — добре. И показваше доверие в нея — още по-добре. Все пак колкото и да я ненавиждаше, не би могла да не изпита съчувствие към плачещата жена.

— Софи, не плачи. Ето, вземи кърпичка. — Отвори чантата си и й подаде една от малките квадратни бели носни кърпи от чист ирландски памук.

— Благодаря — изхлипа Софи.

„Престани с проклетите сълзи — ядосано си мислеше Джуди. — Не искам да изпитвам никакви чувства към теб“. Напомни си, че това е просто механична реакция. Джуди постара да потуши всякакво съжаление в сърцето си. Вярваше, че именно заради тази жена Пиер не се бе оженил нея, налагаше се всяка вечер да я оставя сама; тя бе причината Джуди да получава дребни подаръци за празниците, вместо да ги прекарва в прегръдките на Пиер; причината да е съвсем сама навръх коледните празници…

— Каква глупачка съм била — изхлипа Софи, докато се мъчеше да успокои дишането си.

Джуди запази мълчание.

— Седни — предложи тя и любезно й издърпа напред стола на Грегоар.

— Благодаря ти. — Софи попи сълзите си и успя да възвърне донякъде самообладанието си. — С жест покани Джуди да се настани в креслото пред бюрото. — Седни и ти.

Джуди се подчини.

— Искаш ли да поговорим за безпокойствата ти?

Софи я погледна; очите й бяха зачервени, но в погледа й имаше прямота, която притесни по-младата жена.

— Смяташ ли, че сбърках с Грегоар? Ти явно ценеше високо работата му.

Джуди помълча. Бейзболният запалянко у нея веднага определи това като „бърза топка“, но тя бе готова за всичко.

— Вярвах, че работи много усърдно… казах ти, че непрекъснато е в офиса — сдържано обясни тя. — И това е самата истина, разбира се, но не съм в състояние да кажа какво точно е правел. Аз се занимавам само с „Връзки с обществеността“. — Сви рамене многозначително. — От моята позиция изглеждаше напълно отдаден на работата си. Дали съм сбъркала ли? Вярвах му.

Софи кимна.

— Аз също. Била съм глупачка.

Джуди реши отново да рискува. Сведе късо подстриганата си глава в престорена скромност и се постара да заговори със задавен глас.

— Работя тук от години. Би трябвало да го забележа — каза тя. — Сигурно ще поискаш оставката ми. Веднага ще ти я донеса.

— Оставка ли? О, не, няма нужда от подобно нещо, съвсем нямах това предвид — побърза да отвърне Софи. — Ти беше лоялна, а аз ценя подобно качество.

— Да не би да е присвоявал пари на компанията? — попита Джуди. Наистина бе заинтригувана.

Софи въздъхна.

— Не е чак толкова драматично. Обадих се на няколко места, докато пътувах насам с колата тази сутрин. Трябваше да го направя още преди месеци. — Джуди забеляза, че тя се изчерви. — Най-напред поговорих с брокера си. Тоест… брокера на Пиер — добави с леко смущение. — Аз самата никога не съм се занимавала с търгуване на акции.

Джуди установи с истинско облекчение как черната вълна на омразата отново се надига у нея, докато Софи говореше. Споменаването на различни дребни неща, които бяха вършили заедно, като съпруг и съпруга, я нараняваше също толкова силно, колкото и платинената халка на лявата ръка на Софи. Имаха общ борсов посредник, общ семеен лекар, дори и общ факс апарат. Моментално се сети за онзи случай, когато бе видяла факса, който тя лично бе изпратила на Пиер в замъка, разпечатан и оставен в кутията за входящи писма на Софи; компютърът бе изписал най-отгоре „Мосю и мадам Масо“. Тогава болката я бе пробола като нож. Сега бе станала тъпа и приглушена. Наистина мразеше Софи; без Пиер сърцето й се бе свило.

— Вярно е, че акциите на компанията са се покачили с девет процента. Онова, което не знаех, е, че акциите в целия сектор са нараснали с двадесет и пет процента. Нямаме печалба; числата говорят за значителна загуба. Наследството на сина ми е застрашено.

Джуди се опита да изпише съчувствие на лицето си. „Горкият момък, наследник на «Масо» — сега богатството му е едва трийсет милиона, а би могло да е петдесет. На човек направо да му се скъса сърцето“, помисли си тя.

Софи много я улесняваше.

— Второто ми обаждане бе до отдел „Човешки ресурси“. Имаш ли представа какви заплати са си определили Грегоар и останалите директори?

Джуди поклати глава, отново силно заинтригувана.

— Той е получавал един милион евро годишно — продължи Софи. — Както и всички останали, които са седели на местата си и са наблюдавали западането на „Дом Масо“. А после попитах и за бонусите им.

Стомахът я сви жестоко. Един милион евро. Всяка година.

— Какви бонуси? — прошепна тя.

— Коли и лични шофьори на денонощно разположение през цялата година; полети с частни самолети; покупки на художествени произведения за сметка на компанията; прислуга — камериерки и готвач за всеки; ваканции за „проучвания“.

Софи се усмихна горчиво.

— Чувала ли си да има голям пазар за бижута на остров Мавриций, Джуди?