Луиз Бегшоу - Искри

— Грегоар — повика го Джуди.

Той не вдигна поглед от бюрото си. Джуди се ядоса — смяташе, че е била много любезна. Леко се покашля.

— Грегоар… извинявай.

— Да? Какво има? — очевидно раздразнено попита той.

Тя настръхна. Как смееше да показва раздразнение — нали именно той бе объркал нещата. Прехапа устни, за да не му повиши тон. Една от силните страни на Джуди бе способността й успешно да общува с противни типове. Заповяда си да не му позволи да я извади от равновесие.

Приглади с ръце полата на новия си костюм — „Шанел“, истински „Шанел“, от жълт туид, с пола малко над коленете, която прилепваше по стройното й тяло като втора кожа.

Струваше й повече, отколкото смееше да си помисли, но така бе отпразнувала новата си заплата.

Знаеше, че може да си го позволи, и си го бе купила. Чувстваше се прекрасно, облечена в толкова изискан тоалет, какъвто и кротката вдовица на Пиер би окачила в скъпия си гардероб.

— Много съжалявам, че трябва да те притесня — подчертано любезно подхвана тя, — но изглежда, има малък проблем. — Отправи му най-обезоръжаващата си усмивка. — Увеличението на заплатата ми — онези двеста хиляди, които ми обеща — не са получени.

— Какво? — не разбра Лазар.

Гледаше в празното пространство и почукваше с молива си по ръба на бюрото. Звукът бе особено дразнещ.

— Парите ми ги няма — повтори съвсем ясно Джуди. — Последният чек със заплатата ми. Никаква разлика с предишния.

— По принцип тези неща изискват време — разсеяно отвърна Лазар.

Джуди се усмихна бодро; нямаше намерение да се предава.

— Не и ако разпореждането е на самия изпълнителен директор — изтъкна тя. — Трябва само да кажеш една дума.

Той с неохота извърна очи към нея; красивият костюм и удачният избор на емайлираните обеци с формата на маргаритки явно не му направиха никакво впечатление.

— По-късно — каза той.

— Разбирам, че графикът ти е натоварен — упорито продължи Джуди. — Затова си позволих да подготвя това вместо теб. — Представи му изрядно напечатана фирмена заповед, с която се утвърждаваше увеличението на заплатата й — двеста хиляди евро за вицепрезидента Джуди Дийн, влизаща в сила незабавно. Беше добавила дори и пунктирана линийка за подпис. — Само се подпиши тук — добави усмихнато тя. При което му предложи собствената си писалка със свалено капаче и готова за подпис.

— Слюха! — избухна Лазар.

Джуди се дръпна. Френският й бе много добър, но това не бе на френски. По тона усети, че не бе и нещо хубаво.

— Мислите си, че можете да ме притискате! Всички жени!

Светлите му вежди се сключиха над бледосините му очи. В тях се четеше необичайна острота и Джуди побърза да направи крачка назад. Имаше бързи рефлекси и грабна заповедта, преди той да успее да я скъса.

— Съжалявам — побърза да каже тя. — Няма значение, ще дойда друг път.

Незабавно се оттегли, с присвит стомах от мисли за опразнените си кредитни карти. Погасителните вноски щяха да я разорят; а ако той не изпълнеше обещанието си, щеше да се наложи да се обажда в банката.

Но той щеше да удържи на думата си. Джуди си каза, че трябва да се успокои. Тя му бе нужна, за да се сближи със Софи… трябваше му…

Последните няколко дни й бяха много натоварени. Жил Керуал, с неговите изискани и леко пренебрежителни маниери се бе върнал от Ню Йорк — но без каквито и да било добри новини за колекциите — и бе настоял за подробни отчети за работата й. А и бе настъпил моментът, слава богу, да се премести от тъмната стаичка на най-горния етаж обратно в собствения си кабинет.

Не бе имала време да се обади на Софи. Лазар вече не бе в близко съседство. Може би именно в това бе проблемът; далеч от очите, далеч от ума…

Джуди се върна на бюрото си. Дори и възхитените погледи на секретарките, все приятелки на Мари, при вида на елегантния й тоалет в жълто и бяло не я успокоиха. Яростта на Грегоар бе крайно неочаквана и я бе разтърсила. Бе се ядосала, но също така се бе и уплашила донякъде. Връзката й с него бе единствената й надежда да се измъкне от този коловоз. Не можеше да си позволи да го ядоса.

Хрумна й ужасна мисъл. Ами ако Софи Масо си тръгне, Грегоар изгуби връзка с нея, тя самата се върне на старото си място и всичко продължи така, сякаш последният месец изобщо не е съществувал? Пак щеше да се захване с изявленията за пресата, да ходи със скромно сведена глава… но този път с много по-големи дългове и без каквато и да било надежда за повишение.

Не беше само костюмът. Джуди бе издигнала стила си на живот до нивото на важна дама, каквато бе смятала, че вече е. Имаше прекрасна малка кола — „Порше Бокстър“, в тропическо зелено. Беше инвестирала и в бижута — висулка във формата на пауново перо, двадесет и два карата злато, сапфири, рубини, изумруди и лапис. Бе го видяла в магазина на улица „Фобур“ преди пет години и винаги бе мечтала да го има; но го бе подминавала, защото не можеше да си го позволи.

Сега все още стоеше в подплатената й с кожа кутия за бижута; явно все още не можеше да си го позволи.

Джуди се замисли как вноските щяха да се отразят на сегашната й заплата и пребледня. Вероятно би могла да върне бижуто. Да каже, че е променила мнението си.

Сълзи напираха в очите й и тя се изчерви от срам. Да го върне? Всички щяха да разберат истинската причина, всички онези злобни снобарки в магазина. Не, не би понесла срама. Трябваше да намери някакъв изход.

Подмазването на Грегоар, осъзна с натежало сърце тя, си оставаше единствената й надежда засега.

Но вече не бе уверена, че двамата са съюзници. Изглеждаше й прекалено угрижен.

Джуди Дийн отново бе сама в света на акулите.

Едва преди обяд успя да вдигне поглед от документите на бюрото си; наоколо й бяха разпилени последните изрезки от различни модни списания — и почти никакви добри отзиви.

Мари стоеше в коридора и нещо се смееха с Франсоаз Делмен, секретарката на Керуал. Снижили глас, двете непрекъснато поглеждаха към кабинета на Джуди и си шепнеха много оживено.

Джуди сведе глава, бузите й пареха, и сериозно заобмисля ходовете си. Проклета да е Мари. Джуди бе затворила внимателно вратата на кабинета на Лазар, но ако тя е подслушвала? Или ако разговорът е бил на прекалено висок тон и секретарката й просто е чула всичко?

Да се изправи срещу тях в открита конфронтация? Не, това само щеше да влоши положението. Представи си как я посрещат с приглушен шепот и смях навсякъде, където се появи. У нея се надигна стаеният гняв срещу Лазар. Бе я унизил, изложил я бе на тези подигравки…

Джуди стана. Напомни си, че Мари носи обикновени кафяви рокли и евтини чанти. Нека се смеят, тя бе най-старшата по длъжност жена в компанията. Мари нямаше и грам амбиция у себе си. Никога нямаше да постигне нещо в живота си, а тя щеше да успее.

Усмихна се сияйно и бодро и излезе в коридора.

— Чудесен ден, нали, дами? — обърна се мило тя към Мари и Франсоаз. Отново се бяха върнали към френския в офисите и докато нейното произношение бе безукорно, техният английски бе ужасен. Позволи си да се наслади на тази малка демонстрация на достойнствата си, особено в момент, когато й се присмиваха. — Мари, би ли поела обажданията ми? Мисля да изляза за обяд. Хапва ми се сандвич по френски.

Шегуваше се, разбира се, и те го знаеха; никоя жена не би могла да има фигурата на Джуди, ако се тъпче с шунка и топено сирене.

— Разбира се, мадам — покорно отвърна Мари.

Но нито за миг не успя да заблуди Джуди: тя веднага разбра, че скандалът от горния етаж е станал достояние на всички. По бузите й отново избиха червени петна, но тя се усмихна, сякаш нищо не е станало.

— Извинете ме, мадам — намеси се дръзко Франсоаз, — но не мислите ли, че е по-добре да изчакате, като се имат предвид обстоятелствата?

Джуди изпъна рамене и почувства гальовната ласка на копринената подплата на костюма върху кожата си.

— И какви по-точно са обстоятелствата, Франсоаз? — остро и някак заплашително попита тя.

— Ами как какви, мадам. — Франсоаз ококори силно гримираните си очи с престорена невинност. — Не сте ли чули? Мадам Софи се е върнала в офиса.

Естествено, беше невъзможно да се съсредоточи върху работата си. Джуди помоли за кафе, което и двете секретарки безпогрешно изтълкуваха като опит да овладее ситуацията, и се оттегли в кабинета си. Чувстваше се объркана, замаяна; сякаш й бе трудно да си поеме дъх. Не беше в безопасност. Нищо не бе свършило. Съпругата на Пиер бе променила решението си. Щеше да остане тук за дълго и да й се пречка.

„Никога няма да получа парите си, поне не в случай, че тя остане“, горчиво си помисли Джуди. Увеличението бе значително. Мадам Масо щеше да се поинтересува за причината.

Замисли се за Пиер и я връхлетя пристъп на гняв. Как може той да изчезне? И да я остави? В компанията на вдовицата си? А след това, само няколко секунди по-късно старата и почти забравена болка, пронизваща дълбините на сърцето й: защо нея? Защо бе предпочел другата, а не нея? Тя го бе обичала, обичала го бе силно…