Луиз Бегшоу - Искри

Софи се усмихна сърдечно. Обноските на девойката, както и външният й вид бяха на светлинни години от тези на колегите й.

— Търся обеци — каза тя. — Какво ще ми препоръчате?

Момичето леко отстъпи и се загледа сериозно в нея, изучавайки за минутка лицето й.

— Имате овално лице и бледа кожа, мадам. Повечето скъпоценни камъни ще подхождат на тена ви; определено можете да носите по-дълги обеци и бих ви препоръчала именно такива за вечерен тоалет. Имаме няколко прекрасни модела, които смятам, че ще ви подхождат; но не всичко, което предлагаме, би ви стояло толкова добре; някои от по-дръзките модели, които смесват основните цветове, няма да са в стила ви според мен.

— Бихте ли ми ги показали — с равен глас помоли Софи.

Момичето я заведе до витрината с обеците, отвори я и извади пет-шест бижута, които и самата Софи би предпочела: бледосини сапфири; капчици от чисто злато, дълги висулки от овални изумруди и перидот, ъгловати форми от седеф. Изложи ги пред нея с истинска почтителност, описвайки камъните и майсторската изработка.

— Много са хубави, но не смятам, че са за мен — каза Софи.

— Ако проблемът е в бюджета, мадам, мога да ви предложа други модели; изработени с различни камъни, но пак ще ви стоят прекрасно.

— Днес не съм в настроение за пазаруване — каза скромно Софи.

Любезността на момичето не помръкна и за миг.

— Много добре, мадам; надявам се, че ще се върнете скоро и ще ми позволите да ви покажа още от нашите модели. За мен беше удоволствие да ви обслужа.

Софи погледна колегите й. Бяха се облегнали на стената и я наблюдаваха развеселени и с леко отегчено изражение.

— Благодаря ви, госпожице; бяхте изключително мила — обърна се тя към нея. — Кажете ми, отдавна ли работите за „Дом Масо“?

— Не, мадам, само от шест месеца.

— Явно високо цените бижутата. Как се казвате?

— Клодет, мадам. Да, обичам бижута — разпалено отвърна младата жена. — Това е изключително красиво изкуство, което е застрашено от забрава сред бляскавите модерни неща.

Софи въздъхна от удоволствие. Поне щеше да има откъде да започне.

— Клодет — каза тя, — повишавам те в управител на този магазин. Аз съм Софи Масо, председател на борда на директорите на „Дом Масо“.

Очите на Клодет се разшириха от изумление, но бе прекалено шокирана, за да каже нещо.

— Каква е заплатата ти в момента?

— Осемнадесет хиляди евро, мадам — прошепна Клодет.

— Само толкова? — „Нищо чудно, че не могат да привлекат добър персонал“, помисли си Софи. — Е, отсега нататък ще бъде четиридесет хиляди евро.

Момичето преглътна с мъка.

— Първата ти задача като управител ще бъде да освободиш останалите от работа.

— Всички ли?

— Всички — неумолимо отсече Софи. — Не виждаш ли как са облечени? „Масо“ продава на много богати клиенти. Те са свикнали да ги обслужват хора, които се гордеят както с работата си, така и с външния си вид. Когато става дума за продажба на скъпоценности, двете неща вървят заедно, нали така?

Клодет кимна.

— Но, мадам, кой ще работи тук?

— Ти си шефът — погледна я Софи. — Нямаш ли някакви идеи?

— Всъщност имам. В другите магазини има служители, които мислят като вас, мадам. Може би персоналът е прекалено голям. Бихте могли да задържите само най-добрите и да освободите другите и пак ще има достатъчно хора в залите според мен. Колкото за настоящия брой клиенти… — добави несигурно тя.

Магазинът наистина бе празен, никой не бе влязъл вече четвърт час.

— Изразяваш се деликатно — усмихна се тя. — Ще има промени, Клодет, големи.

Момичето погледна останалите, които ги зяпаха втренчено и не криеха враждебността си.

— А каква причина да изтъкна за освобождаването им?

— Винаги можеш да се позовеш на истината — отвърна Софи. — Неподходящо облекло, пренебрежение към клиентите, клюкарстване в работно време. Би могла да се справиш, нали?

Клодет отново изгледа групичката и след няколко секунди кимна леко, но решително.

— О, да, мадам — заяви тя. — Разбира се.

Ричард остави Софи на улица „Трико“ час по-късно. Бе изпреварила Клодет и сама бе посетила всички магазини на „Масо“. Освен това, макар да вярваше на момичето, не желаеше да се предоверява никому.

Не се изненада, че навсякъде завари същото положение. Изключителни бижута бяха изложени в невероятни условия и с пълна липса на вкус, на заинтересованост. Което направо я смая. Магазините или бяха напълно празни, или в тях се мотаеха един-двама клиенти. Софи се запита как ли изобщо печелят нещо. Вероятно цените бяха толкова високи, че дори и малкото продажби бяха в състояние да издържат магазина.

Но девет процента покачване на акциите…

Връхлитаха я толкова различни идеи, че се почувства направо замаяна. Гърлото й се сви от притеснение и срам. Горчиво се срамуваше от себе си. Толкова много въпроси, елементарни въпроси, а не й бе хрумнало да ги зададе досега. Бе заслепена от усмивката и красивите очи на Грегоар. Когато стигна до офисите, взе решение моментално да сложи край на всичко това. Но имаше и известен страх — от него, от реакцията му и от това какво би могла да открие, щом започне да се рови.

Огромната част от богатството на семейството, парите на Том, се състоеше в акции на компанията. Това бе неговото наследство. И нещо повече от пари. Беше заложено фамилното име. Знаеше какво би означавало за сина й да види „Дом Масо“ съсипана. Хю Монфърт, външната заплаха, все още бе на хоризонта, но преди да помисли за защита от него, трябваше да се справи с опасността отвътре.

Сега Софи си даде сметка, че когато бе дошла тук предния път, всичко е било един маскарад. Скъпоструващ, срамен маскарад. Обзе я ужасно спокойствие. Нямаше кого да вини за това; нито Грегоар, нито мързеливите служители в магазините; беше виновна единствено тя.

Е, беше обещала на Клодет, че нещата ще се променят! Нямаше по-подходящ момент от настоящия. Заръча на Ричард да паркира колата и влезе в офисите на съпруга си.