Софи се усмихна сърдечно. Обноските на девойката, както и външният й вид бяха на светлинни години от тези на колегите й.

— Търся обеци — каза тя. — Какво ще ми препоръчате?

Момичето леко отстъпи и се загледа сериозно в нея, изучавайки за минутка лицето й.

— Имате овално лице и бледа кожа, мадам. Повечето скъпоценни камъни ще подхождат на тена ви; определено можете да носите по-дълги обеци и бих ви препоръчала именно такива за вечерен тоалет. Имаме няколко прекрасни модела, които смятам, че ще ви подхождат; но не всичко, което предлагаме, би ви стояло толкова добре; някои от по-дръзките модели, които смесват основните цветове, няма да са в стила ви според мен.

— Бихте ли ми ги показали — с равен глас помоли Софи.

Момичето я заведе до витрината с обеците, отвори я и извади пет-шест бижута, които и самата Софи би предпочела: бледосини сапфири; капчици от чисто злато, дълги висулки от овални изумруди и перидот, ъгловати форми от седеф. Изложи ги пред нея с истинска почтителност, описвайки камъните и майсторската изработка.

— Много са хубави, но не смятам, че са за мен — каза Софи.

— Ако проблемът е в бюджета, мадам, мога да ви предложа други модели; изработени с различни камъни, но пак ще ви стоят прекрасно.

— Днес не съм в настроение за пазаруване — каза скромно Софи.

Любезността на момичето не помръкна и за миг.

— Много добре, мадам; надявам се, че ще се върнете скоро и ще ми позволите да ви покажа още от нашите модели. За мен беше удоволствие да ви обслужа.

Софи погледна колегите й. Бяха се облегнали на стената и я наблюдаваха развеселени и с леко отегчено изражение.

— Благодаря ви, госпожице; бяхте изключително мила — обърна се тя към нея. — Кажете ми, отдавна ли работите за „Дом Масо“?

— Не, мадам, само от шест месеца.

— Явно високо цените бижутата. Как се казвате?

— Клодет, мадам. Да, обичам бижута — разпалено отвърна младата жена. — Това е изключително красиво изкуство, което е застрашено от забрава сред бляскавите модерни неща.

Софи въздъхна от удоволствие. Поне щеше да има откъде да започне.

— Клодет — каза тя, — повишавам те в управител на този магазин. Аз съм Софи Масо, председател на борда на директорите на „Дом Масо“.

Очите на Клодет се разшириха от изумление, но бе прекалено шокирана, за да каже нещо.

— Каква е заплатата ти в момента?

— Осемнадесет хиляди евро, мадам — прошепна Клодет.

— Само толкова? — „Нищо чудно, че не могат да привлекат добър персонал“, помисли си Софи. — Е, отсега нататък ще бъде четиридесет хиляди евро.

Момичето преглътна с мъка.

— Първата ти задача като управител ще бъде да освободиш останалите от работа.

— Всички ли?

— Всички — неумолимо отсече Софи. — Не виждаш ли как са облечени? „Масо“ продава на много богати клиенти. Те са свикнали да ги обслужват хора, които се гордеят както с работата си, така и с външния си вид. Когато става дума за продажба на скъпоценности, двете неща вървят заедно, нали така?

Клодет кимна.

— Но, мадам, кой ще работи тук?

— Ти си шефът — погледна я Софи. — Нямаш ли някакви идеи?

— Всъщност имам. В другите магазини има служители, които мислят като вас, мадам. Може би персоналът е прекалено голям. Бихте могли да задържите само най-добрите и да освободите другите и пак ще има достатъчно хора в залите според мен. Колкото за настоящия брой клиенти… — добави несигурно тя.

Магазинът наистина бе празен, никой не бе влязъл вече четвърт час.

— Изразяваш се деликатно — усмихна се тя. — Ще има промени, Клодет, големи.

Момичето погледна останалите, които ги зяпаха втренчено и не криеха враждебността си.

— А каква причина да изтъкна за освобождаването им?

— Винаги можеш да се позовеш на истината — отвърна Софи. — Неподходящо облекло, пренебрежение към клиентите, клюкарстване в работно време. Би могла да се справиш, нали?

Клодет отново изгледа групичката и след няколко секунди кимна леко, но решително.

— О, да, мадам — заяви тя. — Разбира се.

* * *

Ричард остави Софи на улица „Трико“ час по-късно. Бе изпреварила Клодет и сама бе посетила всички магазини на „Масо“. Освен това, макар да вярваше на момичето, не желаеше да се предоверява никому.

Не се изненада, че навсякъде завари същото положение. Изключителни бижута бяха изложени в невероятни условия и с пълна липса на вкус, на заинтересованост. Което направо я смая. Магазините или бяха напълно празни, или в тях се мотаеха един-двама клиенти. Софи се запита как ли изобщо печелят нещо. Вероятно цените бяха толкова високи, че дори и малкото продажби бяха в състояние да издържат магазина.

Но девет процента покачване на акциите…

Връхлитаха я толкова различни идеи, че се почувства направо замаяна. Гърлото й се сви от притеснение и срам. Горчиво се срамуваше от себе си. Толкова много въпроси, елементарни въпроси, а не й бе хрумнало да ги зададе досега. Бе заслепена от усмивката и красивите очи на Грегоар. Когато стигна до офисите, взе решение моментално да сложи край на всичко това. Но имаше и известен страх — от него, от реакцията му и от това какво би могла да открие, щом започне да се рови.

Огромната част от богатството на семейството, парите на Том, се състоеше в акции на компанията. Това бе неговото наследство. И нещо повече от пари. Беше заложено фамилното име. Знаеше какво би означавало за сина й да види „Дом Масо“ съсипана. Хю Монфърт, външната заплаха, все още бе на хоризонта, но преди да помисли за защита от него, трябваше да се справи с опасността отвътре.

Сега Софи си даде сметка, че когато бе дошла тук предния път, всичко е било един маскарад. Скъпоструващ, срамен маскарад. Обзе я ужасно спокойствие. Нямаше кого да вини за това; нито Грегоар, нито мързеливите служители в магазините; беше виновна единствено тя.

Е, беше обещала на Клодет, че нещата ще се променят! Нямаше по-подходящ момент от настоящия. Заръча на Ричард да паркира колата и влезе в офисите на съпруга си.

Осемнадесета глава

— Нищо, освен диамант не може да одраска или среже друг диамант — повтаряха хорово децата. — Защото диамантът е най-твърдото нещо на света.

Владек мълчеше; седеше облечен в тънките си, прилични на дрипи дрехи, и се взираше в учебника.

— Владек, не те чувам. — Учителят, господин Ковек, бе ядосан. — Не внимаваш в урока. Разбираш ли ме?

— Разбирам ви отлично, господине.

— Значи проявяваш неуважение.

Ковек изпитваше неприязън към Владек. По-слабичък от всички останали зверчета, момчето имаше тъмни замислени очи, които го притесняваха. Повечето сираци бяха лесни за контролиране — или трепереха от страх, или се подмазваха с надеждата да получат допълнително храна или някаква дреха. Никога никому не възразяваха и знаеха мястото си. След време, когато пораснеха, щяха да получат работа, осигурена от държавата — поне момчетата; момичетата отчаяно щяха да се стремят да се омъжат или да се захванат с просия или проституиране. А сиропиталището бе толкова лошо отоплявано, че няколко от децата не успяваха да преживеят зимата.

Ковек, поляк, който преподаваше в това място вече четиринадесет години, отначало бе изпитвал вина. А после, за да се отърве от това чувство, се бе обърнал към гнева — него понасяше много по-лесно. И водката. Сега във всичко, което правеше, личеше необмислената жестокост на побойника. Някога бе многообещаващ младеж с бъдеще във Варшава, но бе пресякъл пътя на един партиен функционер и в резултат го бяха заточили в тази адска дупка. Неспособен да излее яда си другиму, той се стараеше децата да страдат заедно с него.

Най-вече Владек. Първо, някой бе посмял да даде на това малко руско копеле чудесно полско име. И второ, Владек бе странна птица. Не можеше да бъде сплашен. Сякаш живееше в някакъв собствен свят. Като че ли се беше загърнал в невидима твърда обвивка, която никакво физическо насилие не можеше да пробие.

Но Ковек обичаше да опитва.

— Ела тук — изръмжа той. — Протегни ръка.

Няколко деца зажумяха. Едно малко момиченце изхлипа. Ковек го изгледа сурово и то замлъкна. Няколко от по-едрите момчета се ухилиха. Както във всеки друг затвор, и тук имаше строга йерархия и правилата се налагаха безпрекословно. А Владек отказваше да ги спазва. Не общуваше с никого и грубияните от групата, объркани от огромните му очи и вторачен поглед, го оставяха на мира.

Ковек се пресегна зад гърба си и измъкна по-голямата от двете показалки. Заплашително удари с нея по бюрото.

Владек се измъкна от чина си и излезе пред класа. Не каза нито дума; просто протегна ръка.

Ковек за миг изпита угризение. Но веднага го потисна. Удари силно протегнатата длан на момчето. За секунда се появи бяла резка, която мигновено се поду в яркочервена следа. Ковек злобно го удари още два пъти.

Тъкмо щеше да нареди на момчето да протегне и другата си ръка, когато срещна погледа му.

Владек го гледаше право в очите. Омразата бе напълно очаквана. Но в очите на момчето имаше и друго. Нещо толкова смразяващо и ужасно, че Ковек видимо потръпна. „Лоши очи“ — на изток още вярваха в подобни суеверия, особено привечер, когато слънцето отстъпваше на нощта.

— Можеш да се върнеш на мястото си — заекна Ковек, за да прикрие объркването си. — Надявам се, че си взе поука, Владек.

Момчето седна на чина си, без да каже нищо.

— Разкажи ми за диамантите — нареди учителят.

— Нищо, освен диамант не може да одраска или среже друг диамант, защото диамантът е най-твърдото нещо на света.

— Да. И какво още знаеш?

Майка Русия не бе особено добра в осигуряването на топлина или храна и лекарства. Но знанията — това тя предлагаше наистина щедро на децата си. А Ковек подозираше, че това момче е много интелигентно.

— Направени са от въглерод, въглища под голямо налягане. Шлифоват се от суров материал. Много са красиви. — Седемгодишното момче говореше тържествено. Ковек погледна дланта му — беше подпухнала от ударите, но детето се държеше, сякаш нищо не е станало. Неукрепналото му гласче не потрепваше. — Купуват ги богатите хора.