Луиз Бегшоу - Искри

Батърс бе забелязал, че очите на момчето се зачервиха. Том ядно ги избърса с ръкав, а после неуспешно се опита да прикрие сълзите си с покашляне.

Старши наставникът се размекна.

— Ако ви пуснем в почивка за една година, господин Масо, мога ли да разчитам на думата ви, че когато се върнете, ще положите максимални усилия да оправдаете доверието, възложено ви от комисията по приемането на нови студенти?

Въпросът бе неочакван. Том не искаше да дава дума. Дадената дума бе сериозно нещо. Но нямаше как да не се съгласи.

— Добре — продължи старшият наставник. — Всяка година в колежа ни кандидатстват много повече младежи, отколкото можем да приемем. Избираме най-добрите и попарваме надеждите на останалите, понякога завинаги. За вашето място, господин Масо, имаше поне петнадесет отлични кандидати.

Том се намуси; какво бе виновен той, ако останалите са били прекалено глупави, за да влязат.

— Ще се видим с вас отново в началото на семестъра след една учебна година — заключи делово господин Батърс. Стисна здраво ръката на Том. — Всичко добро.

След това му бяха нужни само няколко часа. Обади се на една компания в Лондон и в склад на Бенбъри Роуд и се погрижи да пренесат вещите му. Нямаше нищо, което да не може да остави тук; нямаше кой знае колко лични вещи. Позвъни в магазина на „Масо“ на улица „Бонд“ и се поинтересува за брошката; била продадена, но служителят, приятен и почтителен господин, препоръча друга, цвете с листа от злато, венчелистчета от седеф и красив гранат в центъра. Том се съгласи и направи поръчката. Щяха да я изпратят веднага на Флора Макалистър. Почувства се добре; това бе любезен начин да се раздели с нея.

Флора не бе коварна като Джема, нито взискателна като Поли; заслужаваше го. И все пак Том не съжаляваше, че ще се отърве от всички тях.

Остави кратки бележки за няколко от момчетата, с които излизаше да пийне по бира; никой не можеше да се нарече негов приятел; освен може би Саймън Ланкастър — гениален, но много сдържан студент по история и, също като него, наследник на голямо богатство. Двамата бяха доста близки, след като бяха открили общия си произход; макар че Саймън явно смяташе наследството си за непоносим товар. Беше коренно различен по характер от Том, но въпреки това бяха близки другари. Саймън се възхищаваше на безгрижния ергенски живот на Том и успеха му сред момичетата, както и на пълното му пренебрежение към следването; Том говореше и вършеше неща, каквито Саймън не би и помислил да направи. А Том, на свой ред, макар да не го признаваше гласно, харесваше целеустремеността на Саймън и методичните му усилия да завърши успешно образованието си.

Запъти се към бара, за да го потърси. Беше шест часът, а Саймън неизменно посещаваше бара по това време, изпиваше две чаши джин с тоник, сетне се връщаше в стаята си да учи. Том щеше да се сбогува временно с него; беше решил да го покани на гости в Париж; да му покаже как е в „истинския живот“. Би било забавно да поразтърси малко този сдържан млад англичанин.

Прекоси забързано площада, после тръгна напряко към бара. Беше пълен както винаги; евтиният алкохол, едно от големите предимства на Оксфорд, бе много популярен сред студентите.

Том огледа помещението. Неколцина познати му махнаха да се присъедини към тях, като се провикнаха силно, но той само се ухили и поклати глава. Допреди няколко седмици щеше да е сред първите в бара и вече щеше да е подпийнал, както всички; днес това му се струваше неуместно. „Явно пораствам“, с приятно чувство си помисли той. Саймън го нямаше, щеше да се наложи да го потърси в стаята му, иначе трябваше да му звъни по телефона. Нямаше намерение да се бави; искаше да се махне от английската провинция възможно най-скоро и да се качи на влака през Ламанша още преди полунощ.

Тогава я видя. Поли. Стоеше там — отметнала червената си коса и се смееше, разкрила прекрасните си бели зъби. Беше с обичайната си размъкната тениска на „Металика“ и джинси с много ниска талия, боти „Док Мартен“, а на китките й подрънкваха евтини индийски гривни в пъстри цветове. В този миг осъзна, че е истински красива. И изглеждаше толкова щастлива. Том се загледа в нея запленен, а тя извърна глава. Забеляза, че до нея стои Марк Олстън; тя се протегна към него и го целуна по бузата.

Обзе го гняв. Толкова силна ярост, че направо усети как го стиска за гърлото. Не можеше да проговори.

— Охо — възкликна един от другарчетата му по чашка, като смушка в ребрата съседа си по стол.

„Забавно им е — помисли си Том, — всички смятат, че това е смешно.“ В главата му нахлуха най-гадни сцени и му се зави свят. Сега мускулестите ръце на Олстън прегръщаха Поли през талията; представи си как я притиска в леглото, както бе правил самият той; видя мислено пръстите му върху меката й топла кожа; представи си как я целува… Целува я Марк…

Том си проби път през тълпата, разсипа нечие питие, подмина протестиращите подвиквания. Крачеше право към Марк Олстън.

— Махни си ръцете от нея! — викна му гневно. — Това е моето момиче!

Олстън го погледна отвисоко и се засмя.

— Вижте го, принца Жабок — каза той и всички наоколо избухнаха в смях.

На Том не му пукаше — нито за тях, нито за мнението им; презираше ги до един: селяци.

Поли изглеждаше ядосана.

— Марк…

Марк Олстън сведе поглед надолу към Том. Беше висок над метър и осемдесет и доста едър, с рамене на колос.

— Или какво? Нещо ме заплашваш ли?

— Точно така.

Том се вторачи в ръката му, която собственически държеше Поли за кръста.

— Сам ли? Или с още някое приятелче — пренебрежително подметна Олстън.

Обърна се към бара.

Том се пресегна и силно го дръпна за рамото, за да го обърне към себе си; англичанинът го изгледа за момент, после просто поклати глава.

— Я се разкарай, приятел — каза той. — Бия се само с мъже от моята категория.

Масо почервеня от гняв. Беше висок метър и седемдесет и пет, но Олстън бе поне с двайсет килограма по-масивен от него.

— Време е за нови правила, глупако — каза той и се приготви да замахне с юмрук, но Поли се намеси и го хвана.

— Престани, Том — прошепна тя.

— Стой настрана — отвърна й той.

— Няма да стоя. Мога да излизам с когото си искам. А ти само се излагаш.

Той се обърна и я погледна.

— И какво правиш? Висиш тук и се прегръщаш с този… смешник?

Олстън се обади:

— Това беше прекалено.

Започна да навива ръкавите си.

— Недей — сгълча го Поли. — Виж какво, Том, ти беше този, който ми изневери, нали!

Сърцето го заболя.

— Ти си моя — каза той.

Не можеше да повярва колко силно го заболя.

— Не съм твоя. Нито негова. Сама вземам решенията си — заяви Поли и се разплака.

Олстън я зяпна изненадано.

— С мен ли си, Пол? — попита той.

Тя се окопити, тръсна глава и го хвана под ръка.

— Да. С теб съм.

— А сега се разкарай оттук, Масо, иначе ще те изхвърля на улицата — нареди Олстън с клокочеща в гласа заплаха. — И стой далеч от нея.

Том не му обърна внимание. Погледна Поли; тя извърна глава и той видя как пръстите й леко галят ръката на Олстън, утешително. Бе правила същото и с него и това му харесваше.

— Поли…

— Просто си върви, Том — каза тя.

Така и направи; излезе от бара през тълпата подхилкващи се студенти, някои от тях другари по чашка, всички му се присмиваха. Сълзите го заслепяваха; примигна гневно, за да ги преглътне, и разбира се, вече се отказа да търси Саймън. Събра набързо нещата си, после изхвърча през портала под старинната часовникова кула, без да обърне внимание на непочтителния портиер, който никога не го поздравяваше с докосване на фуражката, и тръгна с решителни крачки по „Корнмаркет“ към стоянката на такситата.

— Към гарата — нареди той.

Не спираше да си повтаря наум, че трябва да се успокои. Подобна слабост бе неуместна. Бе сбъркал в преценката си за Поли, явно не бе неговата „единствена жена“. Не беше нищо повече от момиче за една нощ; щеше да я забрави. С усилие на волята насочи мислите си в друга посока. Имаше влак в седем без четвърт; ако нямаше закъснения по овехтелите железопътни линии на Англия, вероятно най-ужасните в цяла Европа, можеше да стигне до Лондон и оттам да хване последния влак и да замине за дома си през тунела под Ламанша още тази вечер.

Оставаше само един въпрос, прецени Том, когато се успокои малко. Дали да се настани в хотел? Или да отиде направо при баба си?

Не, хотелът бе по-разумният избор. Щеше да е доста трудно да скрие присъствието си през деня, а нощем шумът от кола, която минава по чакълестата алея пред замъка не би могъл да остане незабелязан. Нямаше намерение да се разкрива пред майка си — още не. Когато настъпеше моментът на конфронтация, трябваше той да диктува условията.