Най-простият начин би бил просто да замине. Оксфорд не е някакъв затвор. Можеше да наеме носачи, да освободи квартирата си и да си намери жилище, имаше страхотни апартаменти под наем на левия бряг на Сена. Но макар да не му се искаше да постъпва според очакванията на Софи, някак не бе готов съвсем да захвърли следването. „Оксфорд“ бе сред най-престижните университети в света и макар да не си го признаваше открито, Том много се гордееше, че е приет в него. Опита се да измисли по-безопасен начин да напусне. Можеше например да се срещне със старшия надзорник и да помоли за прекъсване. За една година. Щеше да му е достатъчна, за да се възпротиви на майка си и да й попречи да пропилее наследството му. След това можеше да се върне при момичетата и безкрайните купони…

Поли щеше да е тук и след година. При мисълта за нея Том потръпна. Вярно, че бе ангажиран с други проблеми — беше направо съкрушен от тях, — но въпреки това все още мислеше за нея. Дали би могло всичко в отношенията им да се оправи? Ако се върнеше като победител, като пълноправен собственик на огромното богатство на баща си, като признат светски лъв, а не просто като пасивен наследник… Подозираше обаче, че за момиче като Поли „наследник“ не означава нищо. Как им казваха англичаните? Лентяи с попечителски фонд. За да се отърве от подобен етикет, човек трябваше да се докаже, да докаже качествата си в действие и Томас Масо бе готов да го стори. Никой не се оплакваше от момчетата на Ротшилд или Рокфелер. Пък и без това бе проява на остарели предразсъдъци едва двадесет и първата годишнина да се смята за навършване на пълнолетие. От правна гледна точка пълнолетието настъпва на осемнадесет.

Влакът спря на гарата в Оксфорд. Том бе ентусиазиран. Планът му бе готов и нямаше търпение да го приведе в действие.

В края на горчивите битки нещата щяха да се подредят според неговите намерения. Сега перспективите му изглеждаха по-светли. Налагаше се да спаси майка си от самата нея, да действа като син на баща си. И… да спечели отново Поли. Тя бе различна от останалите момичета — интелигентна, красива, дръзка. Естествено, имаше и по-добре облечени и по-деликатни девойки, но той вече се бе наситил на славата си на плейбой. След като я бе изгубил, Том започваше да си мисли, че за него съществува само едно момиче.

* * *

— Но не разбирам защо трябва да заминеш — оплака се Флора.

Пухкавата й долна устна трепереше, а очите й се насълзиха и всеки момент щяха да прокапят.

Том я погледна притеснено. Цялата тази нейна показност бе толкова дразнеща. Какво ли бе харесал у нея? Красотата й?

— Казах ти, скъпа, семейни дела — неубедително отвърна той. — Имаш ли нещо против да запаля цигара?

— Предпочитам да не пушиш… — гласът й заглъхна. Том вече посягаше към кутията. — Разбира се, ако наистина искаш…

На нейно място Поли направо щеше да го плесне през ръката и да му вземе цигарите, но Флора само хленчеше. Въздъхна, мисълта за Поли бе развалила удоволствието му. Остави кутията. И бездруго цигарата само щеше да забави тръгването му, а то бе по-належащият проблем.

— Всичко е наред — с досада каза той.

Погледна момичето — леко закръглено, доста сексапилно, с набъбнали устни и също такива гърди, тъмна коса, куп лунички по лицето и невероятен акцент. Той владееше отлично английски, но шотландският и уелският изговор направо го смайваха; както и акцентът от Йоркшир и Бирмингам; как бе възможно британците да имат толкова много различни диалекти на един малък остров?

— Ще ми липсваш ужасно — плахо се обади тя.

Том се запита дали е вярно. Макар да имаше страхотна и чувствена физика, Флора Макалистър бе доста скучновато момиче, с кротък нрав и изцяло отдадено на уроците си. Вълнуваше се истински само когато говореше за лекциите, а кой, по дяволите, се интересува от математика?

— Оставаме си приятели и съм сигурен, че пак ще се срещнем — предпазливо изрече Том.

Опитваше се деликатно да сложи край на връзката с нея. След грандиозния скандал с Джема, която също се бе разплакала, нямаше никакво желание да повтаря сцената. Сексът с Флора бе по-скоро механичен, облекчаваше физическите му потребности и задоволяваше желанията му за минутки любов; бе истинско наказание обаче да остава след това при нея, когато тялото й вече му изглеждаше не закръглено, а разплуто, и да я прегръща, докато тя спи с отворена уста и леко похърква. Да, хубаво щеше да е да приключи с всичко това.

— Мислиш ли, че можем да продължим да се срещаме? Бих могла да идвам до Франция веднъж месечно с ферибота. Ще ме вземаш от Кале — с надежда предложи Флора.

— Скъпа! — Том галантно притисна устни до пухкавата й ръка. — Ако бъдем реалисти, би било невъзможно, ти си ангажирана с уроците си и не бива да ги прекъсваш.

Флора се замисли; той знаеше, че тя се стреми към отличие, а защо не и към нещо повече. Бе споменавала за пълна стипендия.

— А и аз ще съм много зает. Само изключителната загриженост за делата на семейството ми може да ме откъсне от теб — внимаваше фалшивата нотка да не проличи в гласа му. — Може би, когато и двамата постигнем целите си, ще се срещнем отново и ако сърцата и на двама ни са свободни…

Остави фразата недовършена и за негово облекчение Флора кимна.

— Е, предполагам, че така е най-добре — с натежал глас отвърна тя. Акцентът й винаги се изостряше, когато бе силно развълнувана, което за щастие се случваше рядко. — Но ще ми липсваш, Том. Ти си по-различен — каза тя.

Той я погледна изненадано и с искрена топлота, докато посягаше за ризата си. По-различен! Естествено, че беше различен. След тези думи сякаш скучноватата Флора взе да му става по-интересна.

— Ще се видим на вечеря, скъпа — каза той и я целуна по бузата, като побърза да излезе.

Докато крачеше към стаята си, с небрежно разкопчано горно копче на ризата, за да стане ясно на всички с какво се е занимавал току-що, Том мислено се поздрави. Флора бе добро момиче, каза си самодоволно. Щеше да се обади в представителния магазин на „Масо“ на улица „Бонд“, за да заръча подарък за нея. Нещо семпло, но скъпо, може би брошка. Сети се как миналата година майка му му бе обърнала внимание на един елегантен златен накит със старинни седефени акценти и розови сапфири. Щеше да й изпрати тази брошка заедно с елегантна малка бележка: „Знак за уважението ми. До нови срещи, Томас“.

Да, щеше да се получи добре. Усмихна се доволно. Беше стилно, а за него бе абсолютно наложително да култивира стила си до нивото, подхождащо на човек със завидно богатство и собствен бизнес. Раздялата с Флора се бе оказала лесна. Надяваше се и управата на колежа да прояви същото разбиране.

* * *

— При мен са писмата от вашите преподаватели.

Господин Батърс бе старши наставник в колежа „Крайст чърч“. Том се съмняваше дали някога е мразел друг човек по-силно от него. Ученият крачеше напред-назад като същински генерал пред непокорен подчинен. Какви ли, за бога, бяха заплатите на преподавателите в Англия? Този човек една ли изкарваше и осемдесет хиляди евро годишно. И се опитваше да му нарежда какво да прави. На него, на Томас Масо, наследник на милиони и бъдещ пълновластен собственик на едно от най-големите богатства в Европа!

Мълчеше.

— В тях се твърди, че работата ви е незадоволителна.

— Последното ми есе получи добра оценка — отвърна Том с нотка на леко предизвикателство, която не успя да прикрие въпреки цялото си старание.

— Наистина, но господин Хилърд сподели с мен, че остър ум като вашия не бива да се задоволява само с оценка „добър“.

Том се слиса. Така ли е казал Хилърд?

— Много мило от негова страна.

— Напротив, млади момко! — Господин Батърс го прониза с острите си лешникови очи. — Той е направо възмутен от вас. Невежеството е простимо, мързелът — не. Нямате никакъв шанс, абсолютно никакъв шанс да завършите магистърска степен, ако продължавате по този начин. Осъзнавате ли го?

Том се загледа в протърканата жилетка и старите панталони на Батърс, в червената следа, която очилата бяха оставили на носа му. Този разпит съвсем не му допадаше и си каза, че е както неприятен, така и излишен.

Преподавателите тук явно забравяха, че не са учители в гимназия. Нима в този разговор не участваха двама възрастни? Не бе дошъл да му четат конско.

Батърс очевидно чакаше отговора му.

— Напоследък бях под голямо напрежение, мосю.

— Аз не съм французин — сухо подчерта Батърс. — И тъй като учите в английски университет, смятам, че е редно да се придържаме към този език.

„Мразя го“, помисли си Том, но на глас каза:

— Разбира се, сър.

— Под какво напрежение по-точно сте били? — попита Батърс и скръсти ръце.

— Моят баща… баща ми наскоро бе обявен за мъртъв — обясни Том с наведена глава, надявайки се на съчувствие.

— Да, чух. Но това е станало само преди няколко седмици, а вашите отсъствия от лекции, както и немарливото изпълнение на задачите е започнало още в средата на първия семестър.

Том се скова. Смяташе, че споменаването на смъртта на баща му ще сложи край на разпита. Преподавателите от факултета в „Крайст чърч“ бяха истински тирани, но все пак се славеха с готовността си да проявят разбиране и съчувствие винаги когато някой студент има истински проблеми, независимо дали семейни, или от друго естество.

Напъна ума си.

— Мосю… господин Батърс, знам, че не се представях толкова добре, колкото би трябвало. Удоволствията на самостоятелния живот доста ме разсейваха — отбеляза, че тази малка доза откровеност бе добре приета. — Затова реших, както казвате тук, да се взема в ръце…

За свой ужас Том забеляза как старшият наставник прикри усмивката си, когато чу разговорния израз, изречен с онзи постоянен френски акцент, който той нито можеше, нито желаеше да заличи в говора си.

— Но новината за смъртта на баща ми, издаването на смъртния му акт… ме разтърси. Разбрах, че не мога да се съсредоточа, не мога да мисля за нищо друго. — Том се ужаси, когато усети как емоциите му в тази ситуация се отключват и наистина вземат връх. Гласът му потрепери; той положи искрено усилие да се овладее. — Със сигурност при това положение няма да успея да защитя дипломата си или може би вие ще ме изгоните, ако трябва да продължа образованието си в настоящия момент. Но ако бих могъл да си взема почивка, ако ми разрешите да прекъсна за една година…