— Красив е — възкликна механично тя.

— Надявам се скоро да мога да сменя и името ти, както и бижутата — каза Грегоар. — Имах намерение да изчакам, но защо да чакаме? Софи… знаеш, че те обичам; ще се омъжиш ли за мен?

* * *

Тя каза „да“, разбира се: не можа да измисли друг разумен отговор. Грегоар я обичаше, тя него също… сигурно го обичаше. Той бе склонен да я чака; имаше собствено богатство. А и тя бе толкова изморена от самотата си.

Той тържествуващо сложи пръстена на лявата й ръка, до другия й годежен пръстен и брачната халка. Не й беше по мярка, но Грегоар я увери, че ще го коригира незабавно.

— Трябва да се оженим възможно най-скоро. Съобщи на Том. Вероятно можем да организираме сватбеното тържество в замъка още следващата седмица.

Софи се засмя.

— Следващата седмица? Не се шегувай.

— Забравяш, че трябва да чакам да се любя с теб след сватбата ни. Не бива да ме кориш, че съм нетърпелив. — Грегоар се приближи и седна до нея на дивана. — Наистина, скъпа моя; обичаме се, глупаво е да отлагаме.

— Сватбата е щастливо събитие, няма нужда да прибързваме. — Щеше да й бъде приятно възможно по-дълго и обстойно да се занимава с планирането на тържеството. — Освен това трябва да съобщя много внимателно новината на Том. Напоследък му се насъбра много.

— Ще се оправи — нетърпеливо продължи Лазар. — Трябва да приеме, че имаш право да продължиш живота си.

Софи го зяпна.

— Не можем да се оженим другата седмица, Грегоар! Бъди разумен. Не съм прекарала в траур и шест месеца. А и църквата ще те накара да изчакаш поне шест месеца, да посещаваш предсватбени курсове… макар че отец Сабен би направил изключение за мен… за нас…

— Шест месеца! — избухна той. — Но той е мъртъв от седем години! Не мога да чакам шест месеца…

После се сепна и се овладя.

— Виж ме само, държа се глупаво. Истината е, че отдавна го планирам, а и времето без теб ми се струва безкрайно.

Думите му бяха меки, но Софи вътрешно някак се отдръпна; блясъкът в очите му я бе стреснал; никога не го бе виждала толкова разгневен.

Той забеляза реакцията й.

— О, скъпа моя, стреснах те, и то в такъв специален миг.

— Няма нищо. Просто си много развълнуван.

— Точно така — каза той. — Нали знаеш, когато много очакваш нещо да стане… и когато най-сетне се решиш да действаш, тогава ти се ще да се случи на момента.

— Разбирам — каза Софи. Тя се изправи. — Добре, утре ще говоря с отец Сабен.

— Да — нетърпеливо закима Грегоар. — Може би ще успее да ни уреди нещо, с малък компромис с правилата. Да ускори нещата. В замяна на дарение, може би.

Забеляза изражението й и вдигна примирително ръце.

— Добре, добре, ще чакам колкото се налага, само се надявам да не е прекалено дълго.

Софи му подаде пръстена, който й бе прекалено малък, и изчака, докато той й донесе палтото и й помогне да го облече. Мислено си повтаряше, че всичко е наред и дори трябва да е поласкана от факта, че Грегоар толкова бърза да се ожени за нея.

Обходи с поглед дома му: определено бе обзаведен скъпо, макар да не бе по вкуса й. Грегоар бе горд мъж, извинително си каза тя; загледа се в снимките, на които той бе на откриване на нов магазин на „Масо“, сред група бизнесмени, а на един кадър се здрависваше с бивш премиер на Франция.

Неясен хлад обви сърцето й и погледна снимката по-отблизо. Грегоар стискаше ръката на мосю Жоспен и се усмихваше. Беше облечен в сиво-черен костюм, тъмносиня вратовръзка и…

… бяла риза с тънки червени райета.

Беше я виждала — къде, кога? Съвсем пресен спомен…

Същата риза, с която бе облечена Лиз.

— Добре ли си, любов моя? — нежно попита Грегоар, докато загръщаше палтото около раменете й.

Софи откъсна поглед от стената и за втори път тази вечер използва техниката, на която я бе научила Катрин Масо за запазване на самообладание — специалния светски тон, равния учтив глас.

— Добре съм. Цялото това вълнение, нали разбираш, скъпи — отвърна тя. — До утре.

Целуна го по бузата. Той отвори вратата и Софи, с разтуптяно сърце, се зарадва, като видя шофьора да я чака търпеливо, със светнати фарове.

Излезе да й помогне да се настани, тя бързо се качи и нервно-облекчено потъна в лукса на тапицерията.

— У дома — нареди припряно.

— Разбира се, мадам. Надявам се, че вечерта е била приятна.

Софи не отговори. Гледаше Грегоар Лазар, който още стоеше на стъпалата пред къщата. Изглежда бе усетил, че нещо не е наред. Беше се вторачил в затъмнените стъкла на колата й, сякаш се мъчеше да проникне през тях и да разгадае какво става. Софи беше изтръпнала — и макар с плаха надежда да си каза, че сигурно си въобразява какво ли не, усети да я залива внезапна силна вълна на омраза.

Колата потегли, той се обърна и влезе в къщата.

Софи въздъхна с облекчение.

Шестнадесета глава

— Вероятно разбирате, господин Масо, че положението ви е деликатно — каза Ленърд Елджин.

Том се намръщи, не бе изминал целия път до Лондон, за да слуша врели-некипели.

— Разбира се, че е деликатно, нали това се опитвам да ви обясня — нетърпеливо се обади той.

Посрещнаха го подобаващо. Старинните офиси на „Линкълнс Ин“ бяха сдържано и почтително оживени от новината за новия им клиент. Том бе въведен в най-голямата заседателна зала и настанен в едно от кожените кресла с висока облегалка, поставен под великолепен портрет на съдия от епохата на крал Едуард. Присъстваха и двамата старши партньори, господата Ленърд Елджин и Криспин Хартфорд. Том отбеляза, че определено се стараят да сдържат вълнението си.

— Въпросът със сигурност изисква възможно най-дискретни действия — съгласи се и Хартфорд.

Също като съдружника си и той бе около петдесетте, с благопристоен вид, който много допадаше на Том, точно от това имаше нужда.

— И с какви възможности разполагам? — попита младежът.

— Според условията на завещанието, мадам Масо е в неуязвима позиция. Тя наследява пет милиона евро и носи отговорност за вашия дял до навършване на пълнолетие от ваша страна. Делът ви включва замъка и друго недвижимо имущество, както и тридесет процента от акциите на „Дом Масо“.

— Значи ще оспорим завещанието.

— Можем да го направим, естествено. Боя се обаче, че няма да има ефект — каза господин Елджин. — Вероятно си давате сметка за това, нали, сър?

— Тогава какъв смисъл би имало? — ядоса се Том.

— Можем да получим съдебно разпореждане, което да възпре мадам Масо от действия, докато случаят не бъде разгледан в съда. Можем да заведем поредица от искове — насърчително поясни господин Хартфорд. — И ако имаме късмет, ще успеем да я забавим. Все пак вие само след три години ще получите пълния контрол над наследството си.

— О! — Том ги погледна с нараснало уважение. — Да я затрупаме с бумащина; да, това ми харесва.

— А можем да оспорим и смъртния акт. В случай че имате някакви доказателства, че баща ви е жив.

Той извърна поглед.

— Ще ми се да имах.

— Естествено, вие, господин Масо, знаете, че имате и лични акции. Пет процента, подарък за раждането ви.

Том кимна.

— Не мога да постигна много само с тях, господа.

— А баба ви — продължи деликатно господин Елджин. — В завещанието е упоменато, че тя притежава десет процента.

— Петнадесет процента от акциите са значителна част — отбеляза тихо господин Хартфорд. — Ако получите достатъчно подкрепа от акционерите, господин Масо…

Том се приведе напред. Гениално! Защо не се бе сетил за това? Баба! Тя имаше достойнство, пазеше паметта на баща му… тя нямаше да е съгласна с действията на майка му, дори щеше да е по-категорична и от него.

— Да? И какво още предлагате? — настоя той.

— Можете да поискате място в борда на директорите. И естествено, другите членове напълно съзнават факта, че само след няколко години вие ще контролирате всичко.

— Четиридесет и пет процента, заедно с акциите на по-възрастната мадам Масо.

— Едва ли би могло да се предположи, че ще срещнете твърда опозиция на желанията си.

— Мадам Масо може да се окаже с вързани ръце.

Том се изправи. Двамата мъже го погледнаха смаяно.

— Надявам се, че не сме били прекалено резки, сър? — деликатно вметна Ленърд Елджин. — Има и други начини, някои по-дискретни методи…

— Къде е споразумението за хонорара ви? — попита Том.

Подадоха му го; той извади от джоба на сакото си платинената писалка „Монблан“, направена по специална поръчка за него, подарък от майка му за миналата Коледа — и подписа със замах.

Адвокатите се спогледаха, по лицата им бе изписано почтително тържество.

— От банката ще ви преведат двеста хиляди лири в корпоративната ви сметка още тази сутрин — заяви Том.

Бе взел решение: това бе подходящата кантора, сега просто искаше да се махне оттук. „Аз съм човек на действието“, каза си той. Майка му трябваше да помисли добре, преди да влиза в спор с него.

— Благодарим ви, господин Масо. — Господин Елджин стисна здраво ръката му. — За нас беше удоволствие.

— Голяма чест е да работим с вас, сър — добави господин Хартфорд.

Том сдържано се здрависа и с двамата; подобно уважение му се полагаше по право.

— Естествено — каза той. — Приятен ден, господа.

* * *

За Оксфорд взе влака, първа класа. Бе установил, че английските таксиметрови шофьори просто не млъкват през цялото време, особено когато човек има нужда да събере мисиите си. Явно трябваше да се откаже от тях; това бе първата му постъпка през последните няколко седмици, която би зарадвала майка му.

Край него се нижеше пейзажът на английската провинция. Трябваше да признае, че е красиво, ако човек харесва подобни неща — хълмисти равнини, отделни туфи малки горички, едри бели овце, унесени и доволни от топлото лято. Но всичко това съвсем не можеше да се мери с френската провинция, с гордост отбеляза той мислено; нямаше я елегантността на сивите каменни стени, изисканата симетрия на сградите, педантично поддържаните морави и подредени алеи в парка на баща му; нямаше ги селата, където къщите са свободно и красиво разположени в градините си, а не скупчени една до друга. Лондон бе претъпкан, а Париж — изискан; искаше му се да се върне у дома.