— Но ти каза, че Пиер…

— Твоят съпруг беше глупак. Дано почива в мир — прекръсти се свещеникът. — Глупак и… — той спря рязко. — „За мъртвите или добро, или нищо“. Онова, което би искал той, няма значение. Мъртъв е и сега ти носиш отговорността. Само казвам, скъпа моя, че не бива да се заблуждаваш. Вършиш това, защото така трябва; заради Том. Но го правиш и защото ти самата го искаш.

— Защото аз… — Софи не довърши изречението. Наистина ли го искаше? Дълг, чест, оцеляване, майчина любов… всичко това можеше да приеме като мотивация. Но не и…

Толкова бе свикнала да прави онова, което искат от нея — да бъде покорна, вярна на Пиер, и то по единствения познат й начин, а това означаваше да следва безпрекословно волята му.

Освен в този случай, както изтъкна нейният изповедник и приятел. Да поеме контрола над компания „Масо“ — Пиер категорично не би го позволил.

— Смяташ, че действам егоистично ли?

— Мисля, че би го направила заради интересите на сина си, но освен това вярвам, че и ти го искаш, Софи. Заради самата себе си. — Възрастният човек махна с ръка към бързо изстиващия й чай в очуканата чаша. — Пий чая си, скъпа.

Тя послушно отпи глътка.

— Това е хубаво нещо, дете мое. Нормално е да имаш свои желания. И да вършиш каквото решиш.

Софи се замисли за Грегоар.

— Може би няма да се налага да прекарвам много време там. Имам доверие на ръководството на компанията…

— Май не ми казваш всичко — погледна я той проницателно. — Да не би да има някой мъж?

Софи се изчерви силно.

— Отче!

— Аха! — той се засмя. — Така си и знаех.

— Това не е грях — притеснено отрони тя.

— Защо да е грях? Ти си вдовица; имаш смъртен акт за съпруга си. Аз, естествено, смятам такъв съпруг за голяма грешка.

Софи отпи голяма глътка от чая за подкрепа. Това не бе в стила на отец Сабен, абсолютно не беше. Обикновено обсъждаха само разни скучни неща като случките в селото.

— Явно си срещнала този мъж в офиса.

— Откъде знаеш? — възкликна Софи.

— Мило мое момиче, та ти не си излизала никъде другаде!

— О!

— А и си много богата, скъпа, освен това си по-високопоставена от него! Как се казва на английски… ти си негов шеф.

— Той има собствени пари. Богат човек е… — Тя се опитваше да се съпротивлява като животинче, което мъкнат към клетката.

— Богатите никога не отказват още пари — изтъкна отец Сабен. — Разбира се, решението си е твое, скъпа моя. Но… някои хора са свикнали да смятат, че не можеш да се справиш сама.

Софи се сети за Катрин… за Пиер… за миг дори и за Том.

— Внимавай да не се окажат прави.

* * *

Прибра се в замъка и поръча да й донесат чай; този път не от торбичка с конец, а истински черен чай и кифлички с ягодов конфитюр. Лайънъл приготвяше този конфитюр всяка година от дребните диви ягоди, които растяха в покрайнините на дъбовата горичка — беше направо божествен. Софи тъкмо си хапваше с истинско удоволствие, когато я потърсиха по телефона. Мадам Делон, секретарката й, й поднесе телефонната слушалка.

— Извинете, мадам, мосю Лазар иска да говори с вас.

— Благодаря ти, Селин.

— Софи — гласът на Грегоар бе сърдечен и спокоен.

Почувства как я обзема копнеж, желание да усети нечия прегръдка, да бъде ухажвана, обичана… може би трябваше да пристъпва по-бавно, както я бе посъветвал отец Сабен… да бъде по-предпазлива…

— Надявам се, че се чувстваш добре. Джуди ми каза, че си си тръгнала рано от офиса.

— Добре съм, Грегоар.

— Виж — започна той и думите се изсипаха една след друга като поток. — Джуди беше разстроена. Дойде да ме види. Мисли, че е прекалила в разговора си с теб.

— Джуди няма за какво да се тревожи.

— Искам да знаеш, че онова, което ти е наговорила, е нелепо — продължи Грегоар. — Не мисля, че ми нямаш доверие… не позволявай каквото и да било да те държи настрани от нас. Искам да си спокойна и уверена, Софи… искам да останеш в „Масо“, докато сама се увериш в правилността на политиката ми в компанията. Пък и след това! Остани за постоянно, ако искаш моето мнение.

Софи се облегна на златистия брокат на дивана, почувствала се направо замаяна от облекчение. Ето! Сърцето й ликуваше. Той я молеше да остане… нямаше никакво емоционално изнудване… отец Сабен наистина грешеше по отношение на него…

— Не, Грегоар — каза тя. — Няма нужда повече да оставам там. Сигурна съм, че си вършиш работата идеално. Джуди ме увери в това, а тя е умно момиче. Проверих цената на акциите — видях, че се е покачила, както ти ми каза. С девет процента — погледна към докладите, които бе донесла със себе си и които стояха на спретната купчинка върху бюрото й. — Имам ти доверие — каза тя и почувства как от раменете й пада тежък товар.

— Имаш доверие в мен — повтори Грегоар. Звучеше развълнуван, гласът му бе леко задавен. — Ти имаш доверие в мен. Софи… това означава толкова много за мен.

— Радвам се.

Бе доволна от реакцията му, може би само леко изненадана.

— Питам се дали би било уместно да те посетя. Не във връзка с работата. Просто искам да те видя — той се опитваше да звучи спокойно.

Софи грейна. Оказа се права! Грегоар може би наистина сдържаше чувствата си единствено заради това, че работят заедно. Сега щеше да дойде и да й каже истината — че я обича.

— Моля, заповядай — покани го тя с топъл, но равен глас.

— Тръгвам веднага. Нямам търпение да те видя — каза Лазар.

Софи затвори и й се прииска да затанцува наоколо. „Аз също — мислеше си тя. — Аз също!“

Четиринадесета глава

„Палас депе“, сграда в италиански стил от шестнадесети век, бе сгушена уютно и ненатрапчиво на улица „Репюблик“. Днес обаче грееше цялата. Портите, които отделяха красивия старинен двор от уличната шумотевица, сега бяха широко разтворени; огромни факли горяха в редица покрай моравата и осветяваха униформените лакеи, които насочваха лимузините към павирания паркинг отзад. Може да се каже, че по принцип този дворец бе леко скучноват музей на римското владичество в Галия и на епохата на Меровингите във Франция, но тази вечер си бе върнал част от блясъка от предреволюционната епоха, отбеляза мислено Хю. Неговата лимузина бе една от многото, които се редяха в дълга колона, за да се доберат до входа, където човек от охраната, с безукорни маниери и вероятно добре въоръжен, проверяваше всеки гост. Навсякъде имаше полицаи и агенти на тайните служби; набитото му око на бивш военен ги разпознаваше без усилие.

Това съвсем не го учудваше. Цял Париж щеше да дойде тази вечер. Той лично знаеше за присъствието на трима посланици, включително и американския. Събитието бе благотворителна вечер за събиране на средства за повишаване на грамотността, чийто домакин бе съпругата на френския президент; присъствието на всички тези високопоставени персони на практика бе задължително. Луи Метре трябваше да мобилизира най-добрите си връзки, за да му уреди покана почти в последния момент, но бе успял.

Хю си помисли, че човекът заслужава премия. Беше като истинско ловно куче, преследваше целите на Хю като териер. О, най-сетне бе дошъл и неговият ред.

— Име?

— Хю Монфърт.

Мъжът прегледа списъка си.

— Почитаемият Хю Монфърт?

— Да — потвърди Хю.

— Шофьорът ви може да продължи, мосю. Настанен сте на двадесет и трета маса.

— А дали е пристигнала моята приятелка Софи Масо? — любезно се осведоми Хю. — Забравих на коя маса е.

— О, да, мосю; мадам Масо бе сред първите гости — отвърна човекът с много по-приветлив тон. — Тя е сред големите ни спонсори. Настанена е на… момент… пета маса, мосю.

— Благодаря — каза Хю. — Да продължаваме.

Усмихна се. Предвкусваше сравнително лесния успех.

* * *

Балната зала бе преобразена, след като бяха махнали витрините с експонати. Организаторите на партито бяха надминали себе си с тази поръчка; вместо да се мъчат да свържат по някакъв начин декора с грамотността, бяха предпочели класическата елегантност; имаше струнен квартет в смокинги, стените бяха покрити с платна от ефирен бял шифон, наоколо в кристални свещници грееха хиляди свещи, цялата зала излъчваше някакво омекотено и чисто сияние, истински извънземен оазис. Приближи се сервитьорка, която му предложи чаша шампанско; той благодари с усмивка и прие. „Перие Жуе“, отбеляза мимоходом; не беше отлежало, но беше добро.

Ловко се промъкна между масите и потърси номер пет, зърна я на няколко метра по-напред. Огледа внимателно тълпата от гости, зоркият му поглед обходи стотиците богати и красиво облечени дами. Къде можеше да бъде тя… къде…

О, ето я. Бе застанала до една колона и разговаряше с по-възрастна жена, облечена в семпла червена рокля. Веднага прецени, че Софи Масо е безукорно облечена: в дълга до земята черна рокля, коприна върху сатен, и шал от черна дантела — очевидно старинна изработка. Със сигурност бе и с обувки на висок ток, които не се виждаха, но Хю безпогрешно знаеше това — от начина, по който бе изправено тялото й. А какви обеци — зашеметяващи! — крушовидни диаманти, които искряха като дъждовни капчици и разпръскваха светлина наоколо, като потрепваха при всяко помръдване на главата й. Те допълваха красотата на източената й шия и нежните извивки на лицето й, като омекотяваха строгата линия на прическата — кестенявите кичури бяха прибрани в строго официален кок.

Монфърт горещо одобри тоалета й; изглеждаше съвършено изискан. Но стилът, разсъждаваше мислено той, бе едно, а бизнес уменията — нещо съвсем друго. Тази жена бе позволила на съпруга си да развратничи из цяла Франция, съвсем открито, години наред. Припомни си всичко това и леко упрекна собствената си лекомисленост, която го бе накарала, макар и мъничко да залитне в оценката си за тази жена само заради външния й вид.

Замислено отпи от шампанското си и се огледа да зърне Грегоар Лазар. Не се виждаше наоколо. Хю изчакваше — човекът би могло да е до тоалетната или да вземе питие за Софи, а можеше да разговаря наблизо и с някоя от групичките гости. Поигра си с чашата и изчака цели десет минути; но мадам Масо явно беше без придружител. Най-сетне дамата в червено се отдалечи и Софи се запъти към масата си. По лицето й за миг се изписа лека сянка на досада, но той забеляза, че тя бързо я прикри.