— Какво ще поръчаш? — попита Пиер и й подаде листа с менюто.

Софи сведе поглед към кристалната си чаша шампанско.

— Каквото вие изберете. Не се храня често в скъпи ресторанти — добави искрено тя.

— Много си красива — каза той.

— Благодаря.

Тя се изчерви.

Тъмните пресметливи очи на Масо я оглеждаха от глава до пети. Вниманието му бе съсредоточено право върху нея, като фокусиран лазерен лъч, а Софи не бе свикнала с подобно отношение.

Харесваше й.

Той я разпитваше внимателно, деликатно. Тя му отговаряше съвсем честно; беше на осемнадесет; надяваше се да учи в колеж; не беше близка с родителите си; водеше затворен живот.

— Религиозна ли си?

— Да, ние сме католици — почувства се длъжна да добави: — Смятаме за грях секса преди брака.

Той се усмихна.

— Колко необичайно. Имала ли си много приятели момчета?

— Нито едно — открито заяви Софи. — Не се интересуват от мен, защото… Ами… не съм много хубава.

Тя притеснено отметна кичур кестенява коса зад ухото си.

— Глупости. Прелестна си — каза го толкова категорично, че тя грейна от удоволствие. — И макар да не разполагаш с големи възможности, притежаваш естествен стил — отпи от чашата си. — Никакви момчета… Значи си чиста като сълза. Кажи ми, харесваш ли живота си?

— Не особено — погледна го втренчено. — Има ли човек, който да харесва живота си?

— О, да — засмя се. — Аз.

— Значи сте голям късметлия.

— Сам определям съдбата си — уверено й кимна той.

Софи го погледна с възхищение. Естествено, след като му бе казала, че няма да правят секс, никога вече нямаше да иска да я види. Но пък колко имаше да разказва на момичетата в родния си град! Струваше си да ядоса Джоана дори и само заради това.

— Бих искал да ти покажа дома си.

— Наблизо ли живеете?

— Съвсем не. В покрайнините на Париж. Но ще отидем с хеликоптера — загледа се в притесненото й лице. — Можеш да останеш да пренощуваш — ще бъдеш сама в стая, разбира се. На другата сутрин ще те изпратя обратно в Англия, ако желаеш, с първокласен билет.

— Дрехите ми са в мотела.

— Ще ти купя други.

Софи не се поколеба. Странно, но й се стори по-безопасно да се съгласи, отколкото да откаже. Той просто не бе човек, на когото можеш да откажеш.

— Много благодаря — каза тя.

Пиер Масо се усмихна.

— Ти ме заинтригува — отвърна той.

* * *

— Но къде сме? — попита Софи. Тя побърза да се махне от хеликоптера и бързо въртящите се перки, които повдигаха роклята над коленете й. — Не разбирам. Къде е къщата?

Стояха на площадка за кацане близо до огромен и величествен замък насред прекрасен парк. Покритата с чакъл алея бе осветена от факли, които огряваха и красивия замък.

— Тук.

Той се усмихна.

— Това? Това… не е ли някакъв културен паметник? Или музей?

— Замък. Шато дез Етоал, тоест замъкът на звездите. Моят дом — кратка усмивка. — Може би, някой ден, и твой.

Софи се засмя нервно.

— Шегуваш се.

— Никога не се шегувам — отново й подаде ръка. — Обадих се да предупредя. Прислугата е приготвила дрехи в твой стил, а тоалетни принадлежности за пренощуване ще намериш в апартамента за гости, Орлеанския апартамент. Ще разполагаш и с нови дрехи за сутринта, когато можеш да се обадиш на родителите си.

— Баща ми ще ме убие — прошепна тя.

Масо поклати глава.

— Не мисля.

Погледна го свенливо. Може и да бе сбъркала. Вероятно все пак имаше принцове от приказките…

Пиер наистина я спаси. Само след два месеца се бе изнесла от къщата на родителите си, пренесе се във Франция и се омъжи в църква като истинска Пепеляшка, в разкошна бална рокля, ушита специално за нея от „Живанши от кутюр“, тиара с крушовидни диаманти и старинни сатенени пантофки, а после бе отведена с каляска, теглена от коне, в собствения си замък, където в замяна на цялата приказка и на мъжа, който казваше, че я обича, тя можеше да предложи единствено девствеността си.

Пиер бе идеалният съпруг. Даваше й всичко и не предявяваше големи очаквания. Софи също. И макар да се страхуваше и да се чувстваше скована от свекърва си, бе идеалната съпруга: покорна, изпълнена с желание да му угоди, готова да учи нови неща — бе му позволила да извае личността й. Разбираха се прекрасно. Първата година бе изминала много приятно. Но непрекъснато имаше усещането, че е избягала отнякъде.

След това… ами, вълнението сякаш бе помръкнало, поне донякъде; е, не много. Тя не можеше да си представи, че ще прояви нелоялност; колкото хладно донякъде да се държеше Пиер, колкото и усилено да работеше, той все пак бе добър съпруг, беше й дал всичко, беше й дал Том, а Том бе наистина всичко за нея — нейното бебче, любовта на живота й.

Софи вярваше, че е изпълнила своята част от сделката. Бе посветила близо двадесет години от живота си на това да се превърне в идеалната съпруга; последните седем от тях — в самота. Бе изпълнила всичко, което Пиер би искал. Ето такъв бе бракът й.

Сега тя се замисли за Грегоар. Беше ли готова наистина за нов брак?

* * *

По-късно мислено се питаше защо е решила да си тръгне от офиса; защо не бе отишла право при Грегоар и не го бе попитала за онова, което й бе казала Джуди. Може би някакво съвсем леко подозрение, интуитивно усещане… Но тя не бе пожелала да чуе този вътрешен намек. Не и тогава.

Обади се на шофьора си от офиса и му нареди да я чака, после взе няколко от по-важните доклади — поне тя така прецени — и тръгна към тесния и задушен асансьор. Вратата към кабинета на Лазар бе затворена, а Джуди говореше по телефона. Повечето служители в тесните стъклени кабинки не извърнаха глави към нея. Тя слезе от десетия етаж с известно притеснение: бягаше ли от нещо?

Денят бе приятен, малко мрачен. Изчака шофьорът да й отвори вратата и се настани на задната седалка.

— Добро утро, мадам — никога не би я попитал защо си тръгва толкова рано. — Накъде?

— Към дома.

— Чудесно, мадам.

Той ловко се включи в движението по улицата.

Тя си каза, че просто ще се върне в замъка и ще обмисли трезво нещата. Ще…

Не. Изведнъж мисълта за замъка я отблъсна. Беше огромен и празен. Можеше да седне в малката библиотека, която гледаше на запад и която бе избрала сред многото стаи за свой работен кабинет, но все пак…

— Всъщност ще идем в Сент Од.

— При отец Сабен ли отивате, мадам?

— Да — отвърна тя и се облегна на меката кожа на задната седалка.

* * *

— Скъпа моя, каква чудесна изненада.

— Надявам се, че не те притеснявам, отче.

— Никак даже. Нямам никакви ангажименти. Влез, влез.

Софи се усмихна благодарно на възрастния човек, който я канеше да влезе в къщата на енорийския свещеник. Отвори малката портичка от ковано желязо, влезе в двора и мина по каменните плочи на алеята, която прекосяваше малката градинка на свещеника. Отец Сабен бе голям почитател на английските градини и с голяма грижа бе отгледал теменужки, ружи и лупини, както и глицинии и диви шипки; през лятото тясното му дворче искреше от цветове и ухаеше божествено.

— Не съм те виждал отдавна — отбеляза той меко. — Чай?

— Да, благодаря.

Софи приседна както винаги на ръба на един от старите му фотьойли, разръфани от ноктите на отдавна починалия му любим котарак Лутер. Софи непрекъснато се опитваше да купи нови мебели на отец Сабен и той винаги приемаше с благодарност даренията й, които обаче веднага похарчваше за бедните в енорията.

Свещеникът се засуети в кухнята; чуваше как шумоли расото му, докато се навежда да вземе мляко от хладилника. Той бе старомоден човек и все още се обличаше с черно расо и носеше малка квадратна шапчица. Младата жена направо потръпна, като си представи какъв ли хаос е сътворил в малката кухничка, докато се суети с електрическия чайник, но се въздържа да му предложи помощта си. Отец Сабен се гордееше със своята самостоятелност; не й позволяваше да разчиства из дома му, нито да плати за камериерка, нито дори да му помогне да приготви чая.

— Съжалявам — каза тя. — Бях заета, в Париж.

— Само момент.

Софи се загледа през прозореца в едно от разцъфналите напръстничета и в тромавия стършел, който се бе заровил в една от камбанките. Усети как я обзема спокойствие.

— Ето, готово — обади се отец Сабен, който се появи тържествуващо с очукана порцеланова чаша, от чийто ръб висеше конецът на торбичката с черен чай.

— Чудесно — прие Софи с престорена бодрост, като измъкна торбичката и тайничко я хвърли в кошчето.

Свещеникът се гордееше с умението си да приготвя хубав чай и даже бе поръчал на своя позната монахиня да му изпраща чай от Кардиф.

— Била си в „Дом Масо“ — каза отецът. Това не беше въпрос.

— Да, исках да проверя дали всичко е наред. Става дума за наследството на Том, нали разбираш — с лека нотка на оправдание изрече Софи. Но пък защо? За какво имаше да се оправдава пред най-стария си и доверен приятел? — Смятам, че Пиер би искал от мен да се постарая всичко да бъде в ред.

— Не, не смяташ.

Софи се сепна.

— Моля?

— Не мислиш така — търпеливо поясни отец Сабен. Очите му бяха замъглени и изгубили остротата си от възрастта, но умът му бе пъргав като на младини. — Твоят съпруг никога не би пожелал ти да се занимаваш с бизнеса му, Софи. Никога.

Шокирана, тя остави чашата си на масата. Думите му отекваха в съзвучие с тези на Катрин и Том. И вероятно тъкмо поради факта, че ги чува от него, тя осъзна, че може би са верни; и двамата знаеха, че това е истината.

— Пиер имаше много ясен план за своята съпруга. Да се включиш в управлението на бизнеса би било последното, което би пожелал.

— Значи мислиш, че бъркам, отче — окаяно пророни тя.

— Разбира се, че не. Ти не си глупава, каквото и да ти е казвала напоследък мадам Катрин.