Луиз Бегшоу - Искри

— Ако ти беше на негово място, какво щеше да си помислиш? — попита тя. — Естествено, аз го познавам само професионално, като колега — това не беше вярно, изобщо не можеше да се каже, че познава Лазар; съвсем доскоро се бе старала да го избягва напълно. — Но той е много горд с работата си — заключи тя.

Софи погледна отчаяно камарата документи, струпани върху бюрото й. Не можеше да им хване края.

— Добре ли вървят нещата с „Дом Масо“?

— Абсолютно, както е било и през последните няколко години — моментално и с желязна убеденост отговори Джуди. Забавното бе, че беше вярно. — Нищо не се е случвало тук: Правим нови колекции… продаваме ги… отново правим нови колекции — подобно изреждане звучеше леко скучновато и потискащо, което бе горе-долу точната картина, и докато си мислеше за това, Джуди необмислено добави: — Всъщност не се е случвало нищо извънредно след последния случай с Хю Монфърт.

— Какъв случай? — попита Софи.

На Джуди й се прииска да си прехапе езика.

— О, нищо интересно — каза тя. — Има един човек, Хю Монфърт, който работи за една американска компания, „Мейбъри“.

— Никога не съм ги чувала.

След като познаваше класическия стил на Софи, Джуди изобщо не се изненада. Толкова по-добре, тъй като нямаше да бъде запленена само от името, както се случваше с мнозина.

— Правят евтини бижута. Нямат нищо общо с „Дом Масо“. — Най-добрата лъжа бе да пусне в ход част от истината. — Хю Монфърт си мислеше, че би могъл да разшири компанията си и да вземе нашата, да я погълне.

Софи попита:

— И какво стана?

— Съпругът ти не можеше да понася този човек. Прати го по дяволите, и него, и офертата му.

— Значи се е случило преди доста време.

— Ами, да. След това, обаче, Монфърт на няколко пъти отново се опита да се добере до нас.

Софи се замисли.

— Явно е упорит.

— Няма за какво да се тревожиш, Софи. Грегоар го постави на място. Няма как да ни навреди, докато Грегоар се грижи за интересите на семейството ти — сърдечно заяви Джуди.

— Значи, с изключение на този Монфърт, нищо страшно не се е случвало? Моля те, Джуди, трябва да знам ясно как стоят нещата.

— Абсолютно нищо. Положението ни е такова, каквото е било винаги.

Доколкото й бе известно, беше самата истина. Всъщност точно в това се състоеше и проблемът, но нямаше намерение да го обяснява и да влиза в подробности.

— Тогава може би… Може би наистина няма нужда да стоя тук — промълви Софи и Джуди положи сериозни усилия да не затвори очи и да въздъхне с облекчение.

Май беше успяла!

— Никой не може да ти каже такова нещо — отвърна тя, като се постара да не звучи много натрапчиво. — Никой не би могъл да ти каже, че си длъжна да се довериш на ръководството на компанията… че трябва да вярваш на Грегоар. Доверието е лично нещо, нали така?

Софи си тръгна от офиса около единадесет — за деня, както подчерта пред Джуди. А тя едва се сдържаше да не заподскача от радост по коридора, покрай малките кутийки на секретарките и чак до машината за вода. Търпение, все още не бе приключило.

Накара Мари да се обади на секретарката на Лазар за среща и той, естествено, веднага намери време да я приеме. Грегоар Лазар вече бе поразредил обичайните си делови срещи и обеди. Всичко бе оставено на заден план, за да може изцяло да бъде на разположение на вдовицата. Джуди пръсна от парфюма „Хермес 24 Рю Фобур“ във въздуха пред себе си и пристъпи в уханното облаче, както правеха всички французойки. Така парфюмът обгръщаше деликатно цялата фигура, без да е натрапчив. Нямаше желание да мирише силно, подобно на някоя кабаретна актриса.

Приближи се до кабинета на Лазар и почука леко.

— Джуди, влез.

— Благодаря, Грегоар — каза тя, като се възползва от наскоро отправеното предложение да се обръща към него на малко име. — Мога ли да седна?

Покани я с жест да се настани на един шезлонг, който, както забеляза доволно, идеално подхождаше на нежносинята й рокля. Седна с грацията на котка, усмихната и уверена в перфектния си външен вид.

— Исках да те осведомя за разговора, който преди малко проведох с мадам Масо — подхвана тя с равен глас.

Леко покровителствената усмивка на лицето на Лазар се стопи и той седна зад бюрото си. Целият се напрегна в слух.

— Да не би да са прехвърчали искри в офиса?

— Искри? Защо, за бога, да има искри? — попита Джуди, усмихната самоуверено.

Лазар наклони глава; явно играта му бе забавна.

— Два толкова силни характера — измърмори той.

„Силен характер“ не бе точно определението, което Джуди би използвала за вдовицата Масо. По-скоро „крехка като тръстика“.

— Двете с мадам Масо се разбираме чудесно.

— О! — възкликна той и за миг й се стори, че забелязва сянка на разочарование по лицето му. — А каква бе темата на разговора ви?

— Мадам Софи смята обемната информация, която си й предоставил, за доста сложна материя за разбиране.

— Съжалявам да го чуя.

— И ме попита какво е състоянието на компанията. Уверих я, че тук нищо не се е променило. И… подхвърлих, че вероятно проявява по-голяма предпазливост, защото може би не се доверява на ръководството на фирмата…

Лазар се усмихна одобрително.

— Имаш предвид мен.

Джуди наклони глава.

— И какво каза тя?

Забеляза, че Грегоар се е привел силно напред; буквално седеше на ръба на стола.

— Тя бе силно разтревожена от подобен намек и ме увери, че ти има пълно доверие. После се поинтересува от моята преценка за делата на „Дом Масо“ и когато я успокоих, реши да си вземе почивка за остатъка от деня.

— Ясно.

Грегоар Лазар допря върховете на пръстите си и погледна Джуди право в очите; неговите бледосини, леко скосени очи бяха непроницаеми и за миг тя се притесни. Дали не бе преминала границата? Дали не бе преценила погрешно ситуацията?

— Макар да не смятам, че е редно да предлагам някого за повишение точно сега — започна той, — напоследък останах силно впечатлен от работата, която свърши покрай ревютата в Лондон.

Това бе преди повече от месец.

— Благодаря — отвърна Джуди.

— И реших да увелича заплатата ти.

Усмихна се хладно; бе рискувала и бе спечелила.

— Благодаря — каза тя отново.

— Ще получаваш сто седемдесет и пет хиляди евро.

Джуди настръхна. Сто седемдесет и пет хиляди? Сегашната й заплата бе сто и петдесет. Тя се надяваше поне на четвърт милион. Поколеба се дали да не рискува с ново предизвикателство.

— Вярвам, че скоро ще обмислиш да я увеличиш отново, Грегоар — усмихна се тя.

Сините му очи издържаха на погледа й без мигване.

— Джуди, ясно ти е, че заплатата расте, когато и постиженията в работата са големи. Ако продължиш да работиш на същото високо ниво…

Идеално поддържаната му ръка се изви в жест, който показваше, че възможностите са безкрайни.

Тя кимна. Разбираше го идеално. Вече не бе момичето от отдел „Връзки с обществеността“, сега бе довереният човек на Грегоар Лазар — неговите очи и уши в „Дом Масо“, а може би и извън фирмата.

— Питам се — деликатно подхвана тя, — ако мадам Масо реши, че ще прекарва все по-малко време в офиса… мисля, че трябва да получава информация за това какво става тук, а аз, разбира се, съм доста близка с нея. Макар да е леко необичайно, вероятно би могъл да ми разрешиш да отделям част от работното си време в офиса, за да я посещавам и да продължим… приятелството си.

Лазар внимателно я изгледа.

— Като се замисля, може би бях леко сдържан. Нека кажем, че заплатата ти е двеста хиляди.

Погледна я право в очите. Джуди му подаде ръка над бюрото.

— Удоволствие е да се работи с вас, мосю — каза тя.