Грегоар бе много различен от нейните познати, които идваха на партита в дома й два пъти в месеца; вечеряха и се веселяха, без да пропускат нито месец, точно както бяха наредили Пиер и Катрин. Двадесет отбрани семейства от светското общество, чиито лица й бяха до болка познати и които ни най-малко не я интересуваха. Софи бе много по-близка с прислугата си.

Вярно, бе заобиколена от много хора, но едва сега започваше да осъзнава колко самотен е животът й.

Докато Грегоар се интересуваше от нея. Джуди бе забавно момиче. Софи наистина си нямаше никого.

Освен отец Сабен, стария свещеник в селото. Той й бе добър приятел. Но, естествено, бе свещеник. Седемдесетгодишен. Не като…

Грегоар й се усмихваше. Софи отново се загледа в светлите му очи, русата коса, изпънатите рамене.

— Сигурно ти си проектирала това място.

— Така е. Как позна?

— Останалата част от къщата прилича на музей.

— Благодаря ти. Но поне можеш да докосваш всичко тук.

— Радвам се за това — тихо и многозначително каза той. — Че мога да докосвам разни неща.

Софи се изчерви още по-силно и усети слаба, почти незабележима вълна в корема и гърдите си. Извърна поглед смутена.

— Градината е пълна с живот — спокойно продължи Грегоар, сменяйки темата. — И светлина. Няма как да не е твое дело. Предполагам, че е много приятно през зимата. Мразя зимната мрачевина.

— О, аз също — възкликна Софи. — Точно затова исках да направим зимната градина, за да мога да бъда едновременно и навън, и все пак на закрито. Когато е много студено, идвам тук и се наслаждавам на цялата тази светлина. Това ми помага да не изпадам… — прехапа устни. Не искаше да изрече „в депресия“.

— И аз се чувствам точно по същия начин през цялата зима. Как казвате на английски… „великите умове мислят еднакво“.

— Така е — съгласи се Софи и двамата се разсмяха.

— О, мадам — каза той и стисна ръката й. — Толкова ми е приятно с теб. За мен това е безценен дар.

— Обядът е сервиран — обяви Бернард, която в този момент се появи с табла божествено ухаещо блюдо.

Софи се дръпна рязко от Грегоар, сякаш я бе ударил ток. Камериерката обаче се усмихна разбиращо и Софи се зае да възхвалява храната, за да отклони вниманието от реакцията си. Грегоар сякаш нямаше нищо против; изгледа я продължително, а тя все още усещаше дланта си влажна, там, където я бе докоснал — хладната й кожа сякаш изгаряше.

Дванадесета глава

Джуди излезе от асансьора и изпъна решително рамене. Поредната сутрин в онази кутийка без прозорец, поредният ден на работа, редом с онази нещастна глупачка Софи Масо. Но сега силно се надяваше, че краят наближава. Софи прекарваше все по-малко време в така наречения й „офис“ и все повече в компанията на Грегоар. Преструвката, че е делова жена, наближаваше края си, надяваше се Джуди; което означава, че отново ще оцелее — точно както винаги го бе правила.

Тръгна бодро и усмихната към малкото си ъгълче на най-горния етаж. Мари вече бе там и я очакваше.

— Добро утро, мадам.

— Добро утро, Мари. Кафе, ако обичаш, и днешните отзиви в пресата. Както и списъкът с телефонните обаждания.

— Веднага, мадам.

Джуди със задоволство забеляза как зоркият поглед на Мари оценява тоалета й. За едно можеше да бъде наистина благодарна на Софи — бе се амбицирала да идва в офиса още по-стилно облечена, още по-елегантна, откакто тя бе тук. Налагаше се да вдигне гарда. Мадам Масо винаги бе в перфектен вид, винаги облечена в черно, нямаше и един косъм, който да не е на място; а и винаги имаше някакъв малък акцент, който я издигаше на нови висоти на елегантност, защото бе очевидно, че изобщо не са преднамерени. Като например предния ден — разкроено сако на „Диор“, мастиленочерно, но с блестяща бледорозова подплата. Джуди направо щеше да получи удар, когато го бе видяла. Когато забогатееше, закани се тя, щеше да има дрехи, които да са също толкова изискани и чиито модели да са изработени с прецизността, с която се шлифова диамант.

Засега обаче се налагаше усилено да мисли. Миналата седмица дори бе понечила да си състави план-схема на всичко в много внимателно подбрания, но сравнително ограничен гардероб, с който разполагаше, за да определи кое с кое си подхожда. После отхвърли идеята. Това означаваше да допусне Софи да й влияе прекалено силно.

Днес бе избрала да се облече семпло — лятна рокля от бледосиня коприна, един сапфир с шлифовка на смарагд на верижка от бяло злато, сандали с тънки каишки, а върху раменете си бе наметнала кашмирена жилетка в цвят слонова кост. Гримът й бе неутрален както винаги; само малко коректор под очите, руж на скулите и гланц на устните, за да изглеждат по-плътни и влажни.

Нито веднъж не сложи дреха в черно. Дори бе прибрала дълбоко в гардероба и черните си чанти. Засега щеше да се облича като пеперуда. Джуди искаше всички в офиса да видят, че изобщо не изпитва боязън от Софи. Щеше да продължи да се облича красиво и в ярки тонове и да се стреми към възможно най-силен контраст…

— Джуди!

Лепна си най-дружелюбна усмивка.

— Софи, здравей. Радвам се да те видя!

— Прекрасна утрин, нали?

Софи разтвори вратите на офиса си, предоставен й от Грегоар; беше три пъти по-голям от стария офис на Джуди, с огромни прозорци, които гледаха към улица „Трико“ и към Сена. Върху старинното й орехово бюро имаше малка сребърна ваза и жълти рози с къси дръжки; Грегоар бе наредил всеки ден да слагат свежи цветя.

Джуди погледна розите завистливо, после се стегна. Нямаше да се занимава с непродуктивни мисли. Харесваше й този офис? Добре, тогава да си състави план: това би могъл да е нейният кабинет, когато вдовицата си замине и тя получи поста старши вицепрезидент.

— Виж само каква гледка!

— Да, прекрасна е — отвърна Джуди и през отворената врата хвърли поглед към обикновените бели стени на собствения си кабинет.

— Отново ще е топъл де, но в прогнозата май споменаха за кратко преваляване по обяд. Което би било идеално, нали? Може дори да видим дъга.

— Ммм — любезно поклати глава Джуди.

— Не мога да работя в такова време.

— Опасявам се, че аз трябва да работя — каза Джуди. — Но имаш право — добави тя, давайки свой принос към лайтмотива на Грегоар, — работата е скучно нещо.

Софи отиде до бюрото си, седна и прелисти разсеяно купчина документи.

— Още доклади за продажбите.

— Разбрах, че искаш да видиш всичко.

— Така е — Софи въздъхна. — Но има толкова много неща.

— Така или иначе, виждаш, че всичко е наред, и според мен това е важното — обади се Джуди.

Не бе съвсем вярно, но нямаше нужда Софи Масо да го знае.

— Ще ми се да го виждах наистина. Имам чувството, че само си губя времето.

— Разбирам те, Софи. Трябва лично да провериш всичко, не може просто да се довериш на Грегоар, нали така?

Софи вдигна лице с извити вежди. Вгледа се втренчено в Джуди.

— Разбира се, че вярвам на Грегоар!

— Да, естествено — спокойно продължи Джуди. — До известна степен.

Софи остана на мястото си, объркана и стресната.

— Смяташ, че му нямам доверие ли?

— Кафето ви, мадам — обяви Мари, която се появи на вратата с поднос.

Джуди пое тънката порцеланова чашка.

— Благодаря. Би ли оставила документите на бюрото ми? — погледна Софи; бе забелязала възможността и имаше намерение да действа. — Имаш ли време да пием заедно кафе тази сутрин? Или… Впрочем предполагам, че си прекалено заета — почтително завърши тя.

Софи, изглежда, се зарадва.

— Не, с удоволствие ще пия кафе с теб.

— Още една чаша за мадам Масо — нареди Джуди на секретарката си. — Черно, с една бучка захар. Нали така?

— Идеално.

Джуди изчака, докато секретарката й донесе кафето.

— Поеми обажданията ми — нареди тя, после затвори вратата и подаде чашата на Софи.

— Питах се, мадам, дали мога да говоря открито.

Софи въздъхна.

— Много ми се иска да е така. Ще ми се всички да го правят. И още нещо, Джуди, колко пъти трябва да ти напомням, наричай ме само Софи.

— Ами… да… просто въпросът е леко деликатен — тя се усмихна смутено. — Разбираш ли, мосю Грегоар ръководи „Дом Масо“, откакто… знаеш…

— Да — сухо се съгласи Софи.

Знаеше.

— Той работи много усърдно — лоялно продължи Джуди. — Непрекъснато е в офиса. Вярвам, че прави най-доброто за компанията, всеотдаен е…

Събеседницата й се усмихна, зарадвана да чуе подобно описание на Грегоар.

— Значи е добър шеф?

— Най-добрият — поклати глава Джуди. Смяташе, че много скоро ще успее да превърне тези думи в истина. — А после, естествено, се появи ти.

Мадам Масо се настрои отбранително.

— Нали не мислиш, че Грегоар има нещо против?

— Той много се зарадва, когато ти дойде — обясни Джуди. — Ако искаш да чуеш мнението ми, бих казала, че е доволен, задето има възможността да ти покаже, че е оправдал доверието на семейството ти, като е работил по този начин.

Вдовицата кимна.

— Но — продължи Джуди — ти остана… Софи. Ти остана и продължи да преглеждаш детайлно всеки един доклад, макар че той ти бе резюмирал всичко… а и още си тук. Мисля, че единственият начин да се изтълкува този факт, е, че не вярваш в думите му за състоянието на компанията. Нямаш му доверие по отношение на това как я ръководи.

Жената срещу нея изглеждаше шокирана.

— Естествено, това е твое право, имаш пълно основание да не се доверяваш никому — продължи Джуди. — Ти си председател на борда на директорите.

Софи остави чашата с кафе, изправи се и започна да крачи напред-назад край прозорците. Ами ако американката беше права? Ако Грегоар гледаше на положението си точно по този начин? Нищо чудно, че не бе дал израз на чувствата си… не бе казал нищо на глас.

— Така ли смята той? — попита тя.

Джуди сви рамене; беше като видение в това кремаво и бледосиньо.