Луиз Бегшоу - Искри

— Надявам се, че всичко е по вкуса ви, мосю — каза пиколото. Затвори вратата на гардероба, където много бързо и спретнато бе подредил дрехите на Хю. — Мога ли да направя още нещо за вас?

— Не. — Монфърт му подаде банкнота от десет евро. — Благодаря.

— Аз ви благодаря, сър — отвърна той и излезе.

Хю огледа доволно стаята си. Беше по обяд и завесите бяха дръпнати, така че се откриваше гледка към улица „Сент Емилиен“, оживена от минувачите и движещите се автомобили, макар че, разбира се, в стаята не проникваше никакъв шум от трафика; прозорците изолираха всеки външен звук. Наслади се на плътните кретонови дамаски и пищното обзавеждане; „Джордж Пети“ бе един от последните големи и стари хотели в света и правеше бизнес пътуванията по-малко неприятни.

Не че днес можеше да се оплаче.

В три часа имаше среща с Луи Метре, но беше гладен и искаше да се изкъпе и преоблече. След всеки полет, независимо колко бе кратък, Монфърт имаше навик да си сложи чиста риза. Така мислеше по-добре.

Набра номера на румсървиса и си поръча обяд, без да поглежда менюто. Салата, агнешки котлети с пресни картофки и сироп от касис; спомни си, че тук го правеха превъзходно. И половин бутилка шампанско „Круг“, тъй като бе настроен разточително. За завършек — минерална вода и кафе.

Взе си душ набързо, подсуши се и извади чиста риза и костюм. Почти веднага след това му донесоха и храната и той похапна вкусно, макар че изпи само една чаша от виното. Всичко бе приготвено превъзходно и Хю си помисли, че трябва да идва във Франция по-често, макар и само за да хапне. От хотела бяха му предложили мерцедес и колата вече го чакаше, когато излезе през масивните позлатени врати на хотела в три без четвърт; точно в три часа прекрачи прага на представителния магазин на „Мейбъри“ на „Рю де Пренс“ и повишено настроение от очакваната сделка.

Макар че бе делничен ден, сряда следобед, Монфърт с удоволствие забеляза, че магазинът е пълен с хора. Тълпи от туристи надничаха в светещите витрини; японците и американците разпозна веднага, но му се стори, че вижда и поне десетина французойки. Освен това мислено отбеляза, че въпреки множеството клиенти внимателно планираното разположение в магазина даваше добър резултат: нямаше никаква суетня и неразбория.

Дискретният бледосив цвят в избран лично от него оттенък налагаше основния тон в уравновесената цветова палитра на интериора — от мекия мокет, заглушаващ потракването на дамските токчета, до сребристата подплата на кутиите за бижута, а стените изглеждаха като огрени от лунна светлина. Отделните витрини бяха малки и на достатъчно разстояние една от друга. Хю се бе разпоредил бижутата на „Мейбъри“ да не се излагат плътно едно до друго в обща голяма витрина. Всяка дизайнерска линия трябваше да е представена отделно и по възможно най-добрия начин.

Остана няколко минути да погледа как жените се възхищават на моделите. Ярко осветените витрини отлично подхождаха на неговата млада и модна марка; за разлика от всички останали бижутерийни магазини тук не се налагаше да се чудиш какви са цените. Те не бяха скрити, нито изписани върху дребни хартиени етикетчета. Бяха показани на електронни екрани до всеки модел заедно с информация за вида на камъните и каратите им. Най-голямото струпване на хора бе — естествено! — около колекцията „Разтопено слънце“, неговият триумф на наградите „Оскар“, но забеляза, че и другите колекции се радваха на успех. „Кървава страст“, моделите от тъмночервени и бледочервени рубини привличаха вниманието на французойките, докато японките бяха запленени от линията „Лунен оникс“, в която впрочем нямаше никакъв оникс — беше селекция от колиета и брошки от черен кехлибар, опали и черни диаманти.

Идеално. Бе въпрос на мода и запалените й почитатели бяха тук, в търсене не само на известната линия, а и на следващия голям хит. Докато наблюдаваше, влязоха още няколко жени, но капацитетът на магазина за внимателно обслужване на клиентите очевидно бе вече надхвърлен — те само измърмориха тихичко и си излязоха.

Раздразнение се примеси с началното му задоволство. Естествено, че клиентите напускаха, след като нямаше място, за да разгледат стоката. Подобни сцени вероятно се разиграваха в магазините на „Мейбъри“ по целия свят. Имаше нужда от по-обширно пространство и по-голяма видимост. Наистина се нуждаеше от магазините на онзи динозавър „Дом Масо“…

— Мосю.

Обърна се. Нисичкият и набит Луи Метре стоеше насреща му, усмихваше се и потриваше ръце.

— Добре дошли — поздрави той. — Виждате, че се справяме чудесно, мосю Монфърт.

— Така е. — Хю кимна към офиса във вътрешността на магазина. — Ще влезем ли? Малко е претъпкано тук.

— Разбира се. Последвайте ме.

Метре разполагаше с чист и спретнат офис, което Хю горещо одобряваше. Настани се на един от столовете, които май не бяха от най-удобните.

— Не провеждам много срещи тук — извини се Метре.

— Всичко е наред. — Хю махна с ръка. — Е, какво става в „Масо“, ако изобщо има някакви новини?

Метре въздъхна тежко с присвити устни.

— Нищо, мосю. Нищичко. Тя ходи в офиса всеки работен ден. Информираха ме, че са й дали отделен кабинет. Но иначе не се случва нищо, никой не е освободен от работа, няма промени. Все едно изобщо не присъства там.

Хю кимна. Това бе леко разочароващо; в идеалния случай съпругата вече би трябвало да е внедрила някоя и друга глупава идея.

— Но много често я виждат в компанията на главния изпълнителен директор.

— Грегоар Лазар?

— Същият. Наредил съм на хората си да наблюдават сградата — без всякакво притеснение заяви Метре. — Той често води дамата на обяд, а миналия вторник дори я е извел на разходка извън града с колата си. И се говори, че тя щяла да го покани на вечеря в имението.

Монфърт се замисли. Това определено бе нещо ново. Веднага реши, че новините никак не му допадат.

— Това би могло да означава едно от следните три неща — започна да мисли на глас той. — Първо, че тя наистина живо се интересува от компанията и задава много въпроси.

— Съмнявам се, мосю. Едва ли би започнала да се интересува чак сега.

— Второ, че Лазар е намислил да се ожени за нея и да контролира богатството й, както и делът й от акции в компанията.

— Или трето, че са влюбени може би? — подсказа Метре.

Хю леко сви устни.

— Мосю Метре, любовта никога не идва по поръчка. Не мислите ли, че е крайно невероятно мосю Лазар изведнъж да се влюби до полуда в една домакиня?

— Но, мосю! — Метре бе от онези мъже, истински клюкари, които нямат търпение да споделят цялата информация, която са събрали. — Мадам Софи не е просто домакиня, а много привлекателна жена.

— Сигурен съм, че е била такава, когато Масо се е оженил за нея.

— Не, и сега е много красива. Един момент, вижте това…

Той измъкна плик със снимки от едно чекмедже на бюрото си. Монфърт бе шокиран.

— Какво е това?

— Казахте да разбера всичко, което мога, мосю — извинително обясни Метре.

— Да, но не и да следите дамата — отвърна Хю. Това леко го притесни. Подобни действия бяха под нивото му, много под принципите му. — Грешката е моя, че не съм бил по-ясен. Но в бъдеще, мосю Метре, никой не бива да следи мадам Масо, нито да я снима тайно.

— Напълно ви разбрах, мосю. — Метре изглеждаше леко засегнат. — Предполагам, че няма да искате да погледнете тези.

Хю се засмя.

— След като и бездруго ги имате, наистина по-добре да ги видя.

Взе снимките и ги разгледа мълчаливо. Метре не бе сбъркал в оценката си. Софи Масо бе изключително привлекателна жена. Дори и под ярката дневна светлина на тези папарашки снимки тя изглеждаше елегантна и красива на всеки кадър. Красотата й не бе натрапчива; носът й бе с класическа форма, а не мъничък и чип, фигурата й бе стройна, без обичайните едри гърди и извивки като на модните филмови гърли. Явно бе прехвърлила средата на трийсетте; около очите и устата й имаше едва забележими бръчици. Учтивият израз за подобни бръчици бе „линии на смеха“, лицето й обаче бе сериозно, очевидно не бе лице на човек, който много се е смял, реши Хю.

Той хареса меката й, лъскава коса, големите очи и изключителния вкус, с който бе облечена. Черно, явно заради наложения траур, въпреки че само по себе си в днешно време черното бе проява на висок стил. Но тоалетите й в черно бяха толкова разнообразни и елегантни, че със същия успех би могла да се облича и в цветовете на дъгата. Върху мадам Масо всеки тоалет изглеждаше неповторимо. На едната снимка бе облечена в строг костюм на „Диор“, с кройка, напомняща четиридесетте години, с дължина точно до коляното; на следващата беше с рокля и късо сако, под което се виждаше разкроена пола; на третата бе в тоалет на „Шанел“. И никакви панталони, на нито една от снимките.

Ясно се виждаше, че обича бижутата. Много жени ги харесваха, но нямаха представа как да ги носят. Софи Масо очевидно притежаваше онзи инстинкт, който липсва на много от богатите жени. Не бе като херцогинята на Уиндзор, чиито колекция за него бе пример за триумфа на богатството над вкуса. Бижутата на Софи Масо с изключителен усет допълваха тоалета й, макар никога да не се натрапваха на погледа; големите бели перли подчертаваха белите копчета; на кадрите, на които бе с напълно черен тоалет, бе сложила само рубинени обеци, които подсилваха ефекта на тъмния цвят; на друга от снимките се виждаше един-единствен голям диамант, личеше, че е много чист и стар — викторианска шлифовка.