— Няма нужда да се отнасяте с мен като с писано яйце — каза тя.

Той изглеждаше озадачен.

— Моля?

— Това е израз. Не е нужно да… да заобикаляте темата, да се пазите да не споменавате името на съпруга ми. Вярно е, че съм в траур, но това е, защото едва сега бе обявен за мъртъв. — Софи отпи глътка вода. — Не би било редно да облека тези дрехи по-рано. Но аз съм приела загубата. Минаха толкова години.

— Да — съгласи се той.

— Вярвам, че действам така, както той би желал. Заради нашия син, Томас. И заради компанията, разбира се, с която той много се гордееше; просто проверявам дали всичко е наред с нея. — Софи въздъхна, като се сети за рецепционистката в „Масо“, която бе направо ужасена от срещата с нея. — Иска ми се хората да не се страхуват от мен, Грегоар. Никой не бива да си мери приказките заради мен или да внимава да не спомене Пиер. Искам да продължа напред. Затова съм тук.

Той кимна.

— Разбирам.

Сервитьорът се върна с менюто, осведоми ги колко благодарен и вече успокоен е разгневеният господин и изчака поръчката им. Лазар се спря на пикантна пържола. Последва пауза и Софи схвана, че очакват нея.

— О, дайте ми няколко секунди — помоли тя.

Осъзна, че е очаквала Грегоар да избере нещо и за нея, както винаги бе правил Пиер. Но Лазар чакаше, оставяше я да направи собствен избор. Софи не бе свикнала с това. Но реши, че й харесва.

— Салата „Нисоаз“ — поръча си тя.

— Много добре, мадам. Ще изберете ли вино, мосю?

Грегоар я погледна; тя поклати глава.

— Само бутилка „Перие“. Това е делова среща.

— Отлично, сър — отвърна сервитьорът и изчезна.

— Ако сте готова да ме изслушате, бих могъл да ви представя в най-общ план положението — поде Грегоар. Беше напълно сериозен и Софи се постара да се съсредоточи и да не мисли за очарователните му обноски или за леките бръчици около очите му, когато се усмихва. — Естествено, ще ви предоставя всички доклади и отчети, когато се върнем в офиса. Но засега може би едно кратко резюме?

— Би било добре.

Той нахвърля положението с едри щрихи. „Дом Масо“ просперираше. Цената на акциите бе нараснала с девет процента, откакто Пиер бе изчезнал. Бизнесът с бижутата бе в отлично състояние, можеха да се похвалят с някои от най-красивите произведения на ювелирното изкуство в света и репутацията им бе безукорна. Модната къща и аксесоарите също бяха стабилни, макар че последната колекция бе посрещната с известна сдържаност и сега специалистите от отдел „Връзки с обществеността“ работеха усилено, за да я преодолеят.

— Джуди Дийн — обади се Софи, спомнила си за деловата млада жена в малиненочервен костюм.

— Тя е много способна.

— И аз имам същото чувство.

Грегоар Лазар замълча за миг.

— Може би ще искате да се опознаете по-добре; както сама казахте, тя е най-високопоставената жена в „Масо“. Освен вас, разбира се.

— Едва ли може да се каже, че аз съм в „Масо“ — наклони глава Софи.

Той й се усмихна в отговор.

— Ние всички работим за вас, трябва да свикнете с това.

На Софи много й допадаше отношението му. Проявяваше голямо уважение, но без снизходителност.

— Бих искала да я опозная, макар че едва ли ще остана дълго в офиса.

Грегоар простена.

— Нали няма да се скриете отново в замъка и да ме оставите съвсем сам, затънал в скучни дела по цял ден?

Тя се разсмя.

— Толкова ли е зле?

— Нямате представа каква досада е.

— Е, добре — подхвана Софи, но замълча, докато сервитьорът остави ястията пред тях и се оттегли. — Явно държите всичко под контрол, Грегоар, затова едва ли ще прекарам повече от седмица-две в офиса, след като прегледам всички документи.

— Документи?

— Да, докладите и отчетите, които ми казахте, че ще ми представите.

— О, документите — той повдигна вежди. — Разбира се, че бихте искали да ги видите. Надявах се да ви спестя това главоболие.

— Предполагам, че е добре да прегледам всичко сама — извинително каза тя.

— Разбира се — ухили се той. — Защо само аз да се мъча с тях?

Тя опита салатата си. Беше изключителна; шушулките зелен боб бяха свежи и хрупкави, в дресинга бе използван лимонов сок, а не оцет, бяха прибавили и свежи зелени подправки, което придаваше на ястието чудесен летен привкус. Забеляза, че пресните картофчета са изпъстрени с малки точици от трюфели и въздъхна блажено.

Грегоар се зае с пържолата си, която изглеждаше превъзходно, много сочна и съвсем не препечена. Той кимна към салатата й.

— Забелязал съм, че добрите майстори-готвачи наистина се познават по простичките ястия, а не по сложните рецепти.

— И аз съм на същото мнение.

Той й се усмихна.

— Мадам… Софи, надявам се, че няма да ме сметнете за неуместно прям, ако изразя искреното си удоволствие от присъствието ви тук. И наистина се надявам, че след като се приберете у дома, ако твърдо сте решили да го сторите, няма напълно да ни забравите — той помълча. — Е, ако трябва да бъда напълно откровен, надявам се да не забравите мен.

Софи се засмя.

— Бих могла да се заблудя, че флиртувате с мен, Грегоар.

— О! Не, мадам — напълно сериозно възкликна той. — Не е така… не е флирт.

Тя се изчерви и потърси прикритие в нова хапка от салатата.

— Извинете ме — скръбно продължи той. — Отвикнал съм… не ме бива в това. Толкова отдавна е било. Простете ми.

— О! — възкликна Софи. — Справяте се много добре. Имам предвид, че не почувствах засегната.

— Но аз много избързвам. Впрочем вие сама знаете колко сте красива и нямате нужда да ви го казва стар глупак като мен. Просто се надявам да можем да станем приятели.

Софи усети устата си пресъхнала. Толкова години бяха минали, откакто някой й бе говорил по този начин. Всъщност не беше сигурна дали някога изобщо са й говорили така. Лазар бе силен, висок, хубав и очевидно много преуспял бизнесмен, а все пак, изглежда, бе искрено привлечен от нея. Седеше насреща й явно притеснен — заради нея. Представи си!

Усети приятно отпускане, сякаш полека разтваряше душата си под необичайната за нея топлина на мъжкото внимание. И интересно — нямаше никакво усещане за вина. Беше вдовица, свободна жена. Не че би стигнала чак дотам, че да…

„Макар че защо пък не? Защо да не стигнеш до края?“, обади се тъничко гласче вътре в нея.

— Мисля, че вече сме приятели… Грегоар — каза тя и се усмихна свенливо.

Девета глава

Джуди се гордееше със себе си. Всички я наблюдаваха крадешком, в това поне бе сигурна. Просто клюката бе прекалено пикантна, за да бъде подмината. Вдовицата и любовницата; добре де, една от любовниците. Но пък единствената, която работеше в компанията. Централата на „Дом Масо“ представляваше малка и сплотена общност. Назначаваха се малко хора и още по-малко биваха уволнявани; повечето секретарки работеха тук още от времето на Пиер и се бяха вълнували както от дръзкото му ухажване, така и от свежите цветя — орхидеи и всякакви екзотични и скъпи букети, — които се появяваха на бюрата им всяка сутрин.

Напоследък подобни развлечения в „Масо“ обаче нямаше.

Не се бе случвало нищо любопитно, откакто Хю Монфърт и „Мейбъри“ ги бяха наобиколили като глутница вълци, пък и последния път, когато той бе опитал да направи нещо, бе преди няколко години. Да върви по дяволите този Монфърт! Джуди беше безсилна да отклони вниманието от продуктите им, тъй като в момента проклетите му витрини бяха навсякъде. За модерно се смяташе всичко ръбато, обемисто и шантаво, а не уравновесените класически модели на „Масо“.

Погледна секретарката си, която направо пърхаше от вълнение, откакто мадам Масо бе благоволила да се появи. Джуди не бе глупачка. Много добре знаеше, че веднага щом излезе на обяд — малко пилешка салата с изцеден лимонов сок, — зад гърба й ще се разнесе развълнувана глъчка.

Сви рамене. Бе уверена, че се е справила перфектно. Нека клюкарстват.

— Мари, донеси ми отзивите от Ню Йорк за последната ни колекция.

— Веднага, мадам — отвърна секретарката.

Джуди седеше с гордо изпънат гръб зад бюрото си, когато Мари й донесе купчината изрезки и ги остави пред нея. Нямаше намерение да се занимава с тях, но искаше да наложи авторитета си.

— Благодаря ти. И чаша кафе, ако обичаш.

— Да, мадам — покорно отвърна Мари.

Имаше виновното изражение на човек, когото са хванали в провинение. Джуди не я съдеше строго. Трудно би било да се въздържи от клюките, след като вдовицата се бе оказала истинска изненада.

И съвсем не бе такава, каквато бе очаквала. Категорично. Джуди си бе представяла, че Софи е надебеляла с възрастта, отпусната и със занемарен външен вид след изчезването на Пиер. Разбира се, тя можеше да си позволи най-добрите шивачи, които можеха да прикрият поне пет килограма от теглото на една жена.

Но съвсем не бе очаквала Софи Масо да е толкова елегантна. Сигурно тежеше около петдесет и четири килограма, а може би и по-малко. Бе дребничка, около метър и шейсет и три според Джуди, ако не се броят токчетата. И с прекрасна кожа, лъскава кестенява коса и искрящи очи. При това — с изключителен стил. Изглеждаше невероятно в черно и с акцента в бяло на шията — онези огромни, блестящи перли. Определено струваха колкото няколко годишни заплати на Джуди.

Тя мислено благодари на боговете на модата, задето бе решила да се появи без никакво украшение за тази първа среща. Вярно, притежаваше няколко отлични бижута, но правилно бе преценила, че нищо от онова, което има, не би могло да се сравнява с личната колекция на Софи Масо.

Сведе поглед към малиновия си костюм. Ярък и дързък цвят. Отново се поздрави мислено, задето бе положила допълнително старание за грима и прическата си тази сутрин. Вярно, че мадам Масо се бе оказала по-привлекателна, отколкото бе очаквала. Но Джуди ожесточено си каза наум, че тя все така не може да се състезава с нея. Нито преди, нито сега.