Луиз Бегшоу - Искри

Хю подмина такситата. Беше хубав ден и реши да се поразходи. Лондон, въпреки задушливите изгорели автомобилни газове и тълпите зле облечени туристи, обикалящи магазините, все пак бе прекрасно място в края на пролетта. Небето бе ясносиньо и само няколко бели облачета се носеха от вятъра. Почувства някакъв необичаен прилив на енергия, не точно щастие, а по-скоро удовлетворение. Да, всичко най-сетне си идваше на мястото и той бе доволен от себе си. Беше като онова усещане в клуба, когато играеше шах и погледнеше дъската, за да види матиращия си удар само след няколко хода.

Физическото натоварване щеше да го успокои. Винаги когато преливаше от енергия, хубава или лоша, имаше навик да излиза на разходка. Когато се пенсионира, след около петнайсет години например, щеше да си вземе няколко кучета. Не прекарваше достатъчно време в Ирландия, за да се грижи за кучетата си там, а беше истинско кощунство човек да гледа кучета в Лондон.

Не, точно сега не можеше да си позволи да гледа куче. Нито да се обвързва по какъвто и да било начин, дори и да има желание. Просто пътуваше прекалено много.

Мисълта за Джорджиана изплува в съзнанието му. За пръв път не се опита да я изтласка дълбоко навътре в ъглите на съзнанието си. Понякога имаше нужда да си я спомня, иначе щеше да полудее. Работата го ангажираше през по-голямата част от времето, макар и не напълно. Днес бе чудесен ден. Прие мисълта за нея заедно с болката — напълно спокойно и с много любов.

Винаги бе имало много любов.

Съпругата му. Красавица, макар това да бе най-маловажното й качество. Всички казваха, че са идеалната двойка, старомодно традиционен светски съюз. Той бе по-малкият син на барон Монфърт, а тя — сестра на граф, стройна, грациозна, с много бяла кожа. Макар че нямаше да наследят титли и имения, и двамата разполагаха с достатъчно пари, за да живеят напълно комфортно. Определено щяха да им стигнат за къща в града, както и за имение в провинцията, за коне, както и за частни училища, където да изпратят всичките си красиви и възпитани деца. Тя беше и много интелигентна. Хю бе завършил „Кеймбридж“, а Джорджиана бе учила в Сорбоната; той се шегуваше, че е избрала френски университет само за да е по-различна. Сватбата им бе много бляскава — в малката провинциална църква в Алфристън се бяха събрали много аристократи, както и светски репортери. Всички очакваха да видят плода на подобно династично сродяване и правеха предположения кой ще бъде кръстник на наследника. Някой херцог или дори член на кралското семейство, може би.

Никой обаче не бе проникнал в чувствата на двамата. Хю изобщо не се интересуваше от „династичните планове“ и „подобаващия съюз“ между семействата им. За него не беше важно къде е завършила съпругата му, нито какви земи притежава семейството й в Шотландия. Интересуваше го само тя — мила, сексапилна, забавна. Безкрайно добра — винаги виждаше положителното у всеки.

Това бе жената на живота му и той искаше да има деца от нея повече от всичко на този свят. Много деца. О… Нова силна болка при мисълта за бебето. Спомни си как Джорджи бе изтичала по стълбите с радостни викове, докато размахваше малката пластмасова тръбичка с две сини лентички в отвора. Той я бе сграбчил в прегръдките си, бе я завъртял във въздуха, а сетне внимателно я бе оставил да стъпи на пода, сякаш се боеше да не би да навреди с нещо на бебето — по него време една мъничка точица.

Всичко бе свършило една нощ в Дъблин, когато се прибираха от парти у приятели. Тя бе стъпила на платното на една от тесните улички. Той чу мотоциклета още преди да го види; старите му рефлекси от армията си бяха казали думата и веднага я бе дръпнал. В ръката му остана само парче от роклята й. Още усещаше копринената материя в дланта си, виждаше как тя пада и ужасените очи на мотоциклетиста под каската. Мъжът профуча, без да спре. Тогава не обърна внимание на номера на мотоциклета, наведе се над жена си, взе я на ръце. Викаше за помощ, но знаеше, през цялото време знаеше, че е прекалено късно. Заради стъкления й поглед. И все пак имаше толкова малко кръв, само една лека драскотина на слепоочието. Джорджиана го гледаше право в очите, спокойна, леко удивена…

В болницата не се отдели от нея, докато не дойде погребалният агент. Бе заминал за Ирландия със семейството си, а се върна с ковчег.

След това нямаше други жени. Поне такива, които да имат значение. Понякога канеше някоя платена жена, когато не можеше да издържа повече. Но тези момичета, макар да бяха от висока класа, каквото и да значеше това, го отвращаваха. Поради факта, че просто ги използваше, а след като парещата нужда вече я нямаше, той се отвращаваше и от самия себе си.

Е, сега настроението му наистина се скапа. Представи си Пийт Стоктън, който се заглеждаше по момичетата в магазините, и това го върна в настоящето. И той беше като Пийт. Той, Хю Монфърт. Стряскаща мисъл. Закле се никога повече да не го прави, но подобно обещание вече бе давал и бе нарушавал няколко пъти, тъй че не си повярва особено.

Монфърт спря рязко насред улицата и си пое дълбоко въздух.

— Внимавайте къде вървите, господине — сопна му се някой.

Загледа се във витрината пред себе си. Магазин „Либърти“ — на манекена бяха изложени крещящи дрехи с марката „Бътлър и Уилсън“. Веднага забрави мислите си за дебелака Пийт и за собствената си слабост. Бе отдал почит на спомените си за Джорджиана и сега можеше да продължи нататък. Работата заемаше целия му живот, а ето че пред него се бе открила възможност за невероятен триумф.

Хю стигна до входната врата на дома си и влезе. Както винаги, обстановката тук веднага му подейства успокояващо. Бе подредил къщата точно както му харесваше: тръстикови рогозки по пода, тъмночервени тапети, тежки завеси на „Уилям Морис“, оригинален модел, на прозорците. В комбинация със старинните мебели, някои от които му бяха подарени от по-големия му брат и бяха пренесени направо от къщата, в която бе прекарал детството си, целият му дом представляваше едно истинско топло убежище. Затвори вратата, за да се изолира от Лондон — и сякаш отново се пренесе в провинцията.

Окачи палтото си в дрешника и се запъти право към кабинета си. Лаптопът изглеждаше някак не на място върху старинното махагоново бюро, но сега не посегна да го включи; имаше нужда да помисли, просто да анализира.

Какъв беше подходящият начин да се подходи към проблема? Можеше ли да направи нещо, което да му гарантира сделката, без да има нужда от скъпоструващите съвети на правния отдел и инвестиционните банкери?

Разбира се. Жената. Софи Масо. Сега всичко бе в ръцете й. С нейните трийсет процента лесно щеше да получи контролния пакет акции.

Усмихна се. Вярно, щеше да е досадно да лети до Париж и да омайва самонадеяната млада вдовица на плейбой като Пиер. Понеже бе познал голямото щастие на истинската любов в брака си, той презираше мъжете и жените, които сключват брак по сметка. Софи Масо навярно бе от типа жени, които нямат търпение да се докопат до замъка, богатството, прислугата и никога не бе възразявала на целия този маскарад. Навярно подобна на повечето съпруги на неговите познати — малко по-добри от професионални проститутки. Просто с по-добър подход към маркетинга.

Но фактите си оставаха. Мадам Масо бе най-големият акционер и председател на директорския борд. В това бе предимството й. Жените… едва успяваше да ги държи на разстояние. Софи Масо едва ли щеше да се окаже проблем, мислеше си Монфърт. Седна зад бюрото си, извади писалка и се зае да скицира плана си.