Луиз Бегшоу - Искри

— Десет милиона долара, американски — каза Пиер Масо.

Човекът в другия край само изсумтя, по линията се чу пращене. Надяваше се да не прекъсне внезапно. Там телекомуникациите бяха несигурни.

— Двадесет.

— Нямам толкова. — Говореше спокойно и уверено. — Дванадесет. Само толкова мога да дам. Плюс оборудването. Взимаш ги или край.

Последва пауза. Масо знаеше, че съдбата му зависи от отговора.

— Много добре.

Въздържа се да не въздъхне. Беше усвоил навика да не показва слабост.

— Но трябва да пристигнеш скоро.

— Тръгвам още тази нощ. — Пиер се усмихна. — Ще се видим скоро.

Затвори. Отлично… Отлично.

За пръв път усети вълнение. Не повърхностната тръпка на богатия — такива тръпки търсеше и получаваше ежедневно — а истинска възбуда. Страст, кипене на кръвта. Нещо, което Пиер Масо не бе усещал много отдавна. От раждането на Томас. А преди това… Много преди това…

Огледа се в просторния си ъглов офис в сградата от осемнадесети век. Беше елегантен, малко безличен — идеално място за сериозен бизнес. В сърцето на Париж. Някога се бе виждал като грамаден паяк: диаманти и скъпоценни камъни проблясват като капчици роса по паяжината му и примамват плячката.

Обикновено, когато човек постигне всичко, което е желал, става тромав и мързелив. Пиер, който все още правеше по сто лицеви опори на ден, не искаше това.

А сега се бе открила възможност да се издигне до една съвсем нова висота. Такава, каквато можеше да се достигне само с огромен личен риск. Париж му принадлежеше, скоро и целият свят щеше да е негов. Като при „Тифани“. Или още по-добре — „Де Биърс“…

„Дом Масо“ продаваше страхотни бижута. Пиер обаче искаше нещо повече. Суровините.

Диамантите.

Отиде до бюрото си и с малкото златно ключе, което носеше на врата си, отвори тайното чекмедже. Върху поставка от дебело тъмнозелено сукно проблясваха мострите.

Пиер ги извади и ги разстла върху изпънатата си длан. Зашеметяващо. Блещукаха в помръкващата светлина на вечерта като мънички ледени кристалчета, искрящи върху кожата; сякаш лунната светлина е уловена и затворена в ослепителните хладни камъни. Един прикова неустоимо погледа му: беше нежнорозов като утрото над замъка му. Хубав, естествен розов цвят, отлична чистота и дълбока наситеност на нюанса. Поне три карата. Само той струваше най-малко десет милиона франка.

Реши, че когато се върне от пътуването до онова забравено от бога място, ще поръча да подредят всички тези камъни в една огърлица. Колие от диаманти, инкрустирани в двадесет и четири каратово злато, а розовият камък с капковидна форма ще е в центъра. Колие за шията на съпругата му Софи; защото и тя, както и диамантите, мините, както всичко останало… му принадлежеше.

Телефонът му звънна.

— Да?

— Извинете, мосю — беше секретарката му, хладнокръвна и изпълнителна в офиса и нетърпелива да му угоди извън него, когато той имаше настроение за това. — Мадмоазел Джуди е на телефона — пролича неприязънта й. Пиер се забавляваше с ревността й. — Да ви свържа ли?

Той се замисли. Можеше да мине седмица, вероятно и две, преди да се върне. По време на пътуването може би нямаше често да се радва на компанията на някоя дама. Младата Джуди го боготвореше коленопреклонно… и беше толкова гъвкава, толкова стегната… Никой не го бе обожавал така след Наташа, а и той се наслаждаваше. Но не, не и тази вечер. Не искаше да се разсейва. Щеше да пази енергията си, както правеше винаги във важни моменти.

— Не, зает съм — и добави с нотка на жестокост: — Връщам се в замъка за вечеря със съпругата и сина си.

Почти недоловима въздишка от другата страна на линията му подсказа, че е засегнал болезнено място. Обичаше често да напомня на любовниците си къде им е мястото; това предотвратяваше неприятни ситуации, а и всякакви неразумни очаквания.

— Разбира се, мосю. Приятна вечер, мосю.

Замисли се дали да не посети заместника си Грегоар Лазар. Но се отказа. Лазар и бездруго знаеше прекалено много. Утре щеше да узнае, че Пиер е заминал; а той самият междувременно щеше вече да е прекосил френската граница. Колкото по-малко се знаеше за ходовете му, толкова по-добре. Пиер Масо си оставаше единак.

Искаше да види своя син и наследник. Без да разговаря с никого, той прибра обратно мострените диаманти, взе палтото си и влезе в личния си асансьор, който слизаше директно в гаража.

Без сбогувания, без усложнения. Така му харесваше.

Минаваше осем и половина, когато спря колата пред замъка. Това бе един от любимите му моменти от деня — ранна привечер, време, когато синът му се забавлява във ваната, а Софи, младата му жена, го очаква с приготвен коктейл. Пиер предпочиташе „Том Колинс“ и се наслаждаваше на леко притеснения й вид почти толкова, колкото и на питието. На тридесет и две години Софи не беше онова момиче, за което се бе оженил някога, но все още имаше млечнобяла кожа на англичанка и високи скули. Щеше да съхрани красотата си дори и след като мине петдесетте. Пиер бе пресметнал това от самото начало.

Вече не бе толкова недодялана, не излъчваше предишната безкрайна благодарност и нервност. Несметното му богатство вече не предизвикваше у нея страхопочитание. Но въпреки това все още бе леко притеснена в негово присъствие, изпитваше известна неловкост; държеше се някак плахо с господаря на къщата. И със свекърва си, страховитата и студена Катрин, която така и не благоволяваше да й засвидетелства одобрение и топлота.

Софи се бе посветила изцяло на Том. Което впрочем идеално съвпадаше с плановете на Пиер за нея. Беше вярна, любезна и стилна. Прекрасна домакиня, любяща майка; покорна съпруга и жена за показ.

Може би недотам вълнуваща. Но пък той търсеше вълнения другаде. Качествата, които ценеше у съпругата си, нямаха нищо общо с онези, които търсеше в една любовница.

Е, по света имаше достатъчно жени, но никоя от тях не можеше да му даде всичко, от което се нуждаеше.

Той прекоси с бодра крачка настланата с чакъл алея, която водеше към внушителната колонада на входа на замъка. Серкур, икономът му, го чакаше и безмълвно пое палтото му.

— Малкият господар Томас още ли е във ваната?

— Предполагам, че да, мосю. Мадам е с него в източното крило.

Пиер не го изчака да довърши, а изтича с големи крачки нагоре по стълбите, после към банята на сина си.

— Папа!

Том бе разпознал стъпките на баща си — Пиер чу развълнувано разплискване, докато спираха крановете на ваната. Вратата се отвори широко. Софи стоеше и се усмихваше нежно.

— Подранил си, шери — каза тя. — Съжалявам… не съм ти приготвила питието…

— Няма нищо, скъпа. — Пиер я целуна сдържано по бузата. — Това е времето за къпане на Том. — Усмихна се на мокрото голо телце на сина си. — Графикът винаги трябва да се спазва, нали?

— Излизам! — нетърпеливо викна Том, подскочи и грабна дебела пухкава хавлия.

Пиер се загледа очарован в сина си. Том имаше неговите черти и му беше странно и безкрайно учудващо да види радостта и любовта, изписани на лицето му, сякаш вижда себе си като дете в някаква паралелна вселена, където баща му го обича. Том бе той самият, но променен — различен, по-добър. Бе предоставил на сина си единственото кътче в сърцето си, което не бе здраво залостено.

— Целият си червен като бретонски рак — мило вметна Софи и го целуна.

Том се дръпна, преструвайки се на смутен, но очите му грейнаха.

— Папа — нетърпеливо извиси глас той. — Папа, ще ми почетеш ли преди лягане?

— Разбира се, миличък. С удоволствие — наведе се и вдигна на ръце увитото в хавлията дете, а на жена си подхвърли през рамо: — Ще се видим в дневната.

— Добре. Сладки сънища, миличко!

Софи целуна мократа буза на Том и безшумно излезе.

— Хайде — Пиер протегна ръка към момчето. — Какво да бъде? Може би Дюма, „Желязната маска“.

Когато синът му заспа, той слезе при Софи, която го чакаше. Беше се преоблякла в красива рокля от яркожълта коприна, изпъстрена със зелено и бяло в долната част на полата, и бе сложила жълти перлени обици от Южните морета — бе й ги подарил за Великден. Забързано прекоси стаята да му подаде питието, но той го остави настрани. Нямаше намерение да пие тази вечер.

— Как си, скъпи? Как мина денят ти?

— Добре — усмихна й се студено. — У дома всичко ли е както трябва?

Тя потръпна леко както винаги — от страх пред неодобрението му.

— Скъпи… какво имаш предвид?

Той леко сви рамене.