Олюлявайки се, тя се опита да се задържи права в светлосинята нощница „Пауърпъф Гърлс“, която Гейнър и бе заела предната вечер. Трябваше да вземе душ и да се измъкне от това място. Всъщност майната му на душа. Щеше да попадне в баня с огледала, а тя искаше да избегне това на всяка цена.

Нахлузи дънките си и направи гримаса, тъй като ожулиха раздразнената й от бръсненето кожа. После навлече бялата си ленена блуза, макар че й беше твърде лошо, за да носи такава красива дреха. Метна нощницата на облегалката на един стол.

— Трябва да тръгвам веднага — настоя тя. На пода се търкаляше сива бейзболна шапка на „Джорджтаун“. — Твоя ли е? — попита тя Ребека.

— Вземи я — каза щедро Ребека.

Блеър грабна шапката и покри косата си.

— Благодари на всички и се сбогувай с тях от мое име — каза тя измъчено.

В този миг вратата на стаята се отвори и вътре нахлуха Форест, Гейнър и Фран с хартиени пликове, пълни с топли, прясно изпечени кифлички и горещо кафе. Стомахът на Блеър се обади със смесица от гадене и вълчи глад.

— Но ти си тръгваш?! — извика Форест, пусна пликовете, които носеше и се втурна към Блеър и Ребека. — Хайде, момичета, време е за кръга!

Блеър стисна уста, тъй като усети, че всеки момент ще повърне. Беше станала твърде рязко. Или пък не трябваше да изпива онова „Блъди Мери“.

Или да позволява на четири пияни момичета да й бръснат краката и да й съсипват косата.

Момичетата се подредиха в плътен кръг, хванати за ръце. Блеър застана между Ребека и Форест, като от смесицата на парфюмите им й стана още по-лошо.

— Какво ще кажем сега…? — прошепна Фран със сипкав ентусиазъм. Приличаше на началния стих на някой псалм.

— Какво казваме ние, когато той ни каже: „Хайде знаеш, че го искаш“? — казаха момичетата в един глас. — Казваме: „Чакай, задник!“.

Момичетата се наведоха напред в нещо като рус сноп.

— Никакъв секс без истинска любов. Приятелството сега и завинаги! — изведнъж напуснаха кръга и заподскачаха наоколо като някакви откачени мажоретки.

— Трябва да тръгвам — обяви Блеър за петдесети път, а стомахът й не спираше да се бунтува. Тя тръгна към вратата на банята, надявайки се да стигне навреме, но вече бе твърде късно. Шапката на „Джорджтаун“ падна напред и тя повърна върху нея.

— Ще ти викна кола — каза Ребека и вдигна телефона. — Не бива да изпускаш самолета си.

Сестринството беше едно, но да повръщат в спалнята ти беше съвсем друго.

— Ето — Фран й подаде друга бейзболна шапка с бяла буква Й върху нея. Шапка на „Йейл“. — Вземи моята.

Блеър взе шапката със себе си в банята. Стотната от секундата, в която зърна отражението си в огледалото, потвърди необходимостта от носенето на шапка и очила. И съвсем нов живот.

На следващата сутрин. Четвърта част

— Сутрин му трябва доста време, за да се облече, макар че винаги изглежда по един и същ начин — Дан се събуди и чу Ванеса, която си говореше с Тифани в кухнята. Той лежеше по гръб в леглото на Ванеса и слушаше гласовете им, докато трополяха и приготвяха закуска.

„Какъв е този начин?“, зачуди се той.

— Хей, трябва си време да овладее изкуството на полуразгащената риза — отвърна Тифани. След това Ванеса каза нещо, което Дан не успя да чуе, но и двете момичета избухнаха в неудържим смях.

Тифани вареше яйце в микровълновата, а Ванеса бе включила камерата.

— Кажи ми защо реши да не се запишеш в колеж? — попита тя.

Тифани върза лилаво-черната си коса с ластик и извади една чиния от шкафа.

— Всъщност не го реших. Така и не успях да кандидатствам.

— И какво направи, когато всички останали започнаха да следват? — запита Ванеса.

Тифани сложи две филии в тостера и заотваря всички чекмеджета в кухнята в търсене на нож.

— Една година не правих нищо. Заминах за Флорида. Живеех на плажа и правех пиърсинги. След това за известно време работих като сервитьорка на круизен кораб. В един момент реших да избягам оттам и останах в Мексико, където боядисвах къщи. После се върнах и се захванах със строителство. — Тя се ухили и облиза маслото от ножа. — Беше доста интересно преживяване.

— Еха! — възкликна Ванеса. Тифани бе най-интересният и оптимистично настроен човек, когото беше срещала, и й се стори, че започва да се влюбва в нея. Не по онзи сексуален начин, а по-скоро й се прииска да си приличаха повече.

— Ако можеше да върнеш времето назад, щеше ли да предпочетеш колежа? — обади се Дан от коридора. Носеше избеляла червена тениска и бели боксерки. Косата му бе рошава и сплъстена.

— Здрасти, рошко! — отвърна Тифани, пренебрегвайки въпроса.

— Здрасти, рошко! — повтори Ванеса със същия тон. — Всичко наред ли е?

— Да — Дан придърпа свенливо тениската си. — Кога станахте?

— Преди известно време — отвърна Ванеса отнесено.

Тифани извади яйцето си от микровълновата, сложи го върху препечената филийка и понесе чинията си във всекидневната. На едно място под чаршафа на Тифани имаше издутина, където Пръдльо се беше свил и спеше. Тифани пъхна един от своите дискове в уредбата и усили звука. Беше нещо шумно и тежко, което Дан не беше слушал. Определено не беше подходящо за сутрин. Тя направи няколко танцови стъпки към Ванеса и я хвана. За изумление на Дан, Ванеса започна да подскача наоколо и да си върти задника в такт с музиката.

Опа.

Ванеса не танцуваше. Никога. Какво й беше направила Тифани?

Докато момичетата се носеха във вихъра на танца, Пръдльо се измъкна изпод чаршафа и се насочи към новите кецове „Пума“ на Дан, разположени до входната врата, завъртя се около тях и започна да пишка.

— Хей! — изкрещя Дан и се втурна да спасява обувките си.

— Пръдльо! — танцуваше Тифани. — Всичко е наред, мъник. Ела при мама. — Тя клекна и протегна ръце към него. — Не се страхувай!

Ванеса се присъедини към тях със зачервени от движението бузи.

— О, Дан уплаши ли го?

— Не достатъчно — ядосано размаха ръка Дан към пора. — Върви при мама, малко копеленце — прошепна.

В главата му вече се въртеше ново стихотворение, озаглавено „Да убиеш Пръдльо“

Големият дебют на Дж

— Подредете се, момичета. По реда на размера, моля — изръмжа Андре, асистентът на фотографа.

Бе единадесет часът в неделя. Джени бе пристигнала в студиото преди повече от час. Стана в шест и в продължение на три часа се приготвя. Изкъпа се, изсуши си косата и се гримира — три пъти. Първият път малко се попрестара, вторият път изглеждаше леко страшничко, а третият път се изми и реши да отиде без грим — и без това това беше работата на стилиста.

Снимките бяха в студиото, където се беше провел кастингът. Този път от червения диван и белия екран нямаше и следа. Подът беше покрит с огромно парче изкуствена трева, а над него бе опъната волейболна мрежа. Когато Джени пристигна, разбра, че няма да снимат само нея. Имаше още пет момичета и те всички приличаха на… модели. Стилистката я накара да се преоблече в спортен потник и шорти „Найк Ликра“ в кралско синьо. Тя разреса косата на Джени и я върза на конска опашка, след което й сложи малко безцветен гланц. Джени се почувства готова по-скоро за час по физическо, отколкото за фотосесия, но след това забеляза, че останалите модели изглеждат по същия начин.

— Наредете се в редица пред мрежата. Побързайте, момичета. Това не е ядрена физика! — нареди Андре.

Тъй като обикновено беше най-ниската във всяка група, Джени застана в края на редицата до едно плоско момиче, няколко сантиметра по-високо от нея. Андре хукна към Джени, хвана я за ръката и я поведе към другата част на редицата до едно високо момиче с гърди почти колкото нейните. След това преподреди останалите момичета.

— Така става — обади се фотографът и започна да крачи наоколо с яките си крака. Поглади козята си брадичка и огледа редицата. — Сега се хванете една за друга през кръста.

Момичетата се подчиниха.

— Не-е-е, така приличате на мажоретки. Отстъпете една от друга и си сложете ръцете на кръста с широко разтворени крака. — Вдигна камерата и погледна във визьора. — Изправете раменете, вдигнете брадичките, това е — изкомандва той и започна да щрака.

Джени даде всичко от себе си, за да си придаде силния, предизвикателен и самоуверен вид, който според нея подхождаше на моделите на „Найк“. Нямаше мускулатура на алпинист или маратонец, но останалите момичета също бяха такива.

— За какво е това всъщност? — прошепна тя на момичето до нея.

— Някакво тийнейджърско списание — отвърна момичето и се обърна към фотографа. — Какви изражения искате от нас?

— Няма значение — фотографът се покачи на един стол и продължи да снима.

Джени излезе от образа на предизвикателен модел на „Найк“. Как така нямаше значение? Тя затвори очи и издаде напред долната си устна все едно се цупеше, за да го тества.