– Добре. Приемам.

– Отлично. – От каната до лакътя му сенаторът отсипа бледа струя вино в чаша и я побутна към мен. – Добре дошъл в дома на Норбанови, Версенжеторикс.

Сигурна заплата или не, всъщност не ми беше приятно отново да наричам някого "господарю".


Влажно и горещо лято смени пролетта и аз се притаих в дома на Норбанови като змиорка в мътна плитчина. И не беше зле.

Работата беше лека. Имаше само още двама телохранители – обветрени и с прошарени коси, – доволни, че могат да хвърлят зарове в прохладната градина, докато аз съпровождам господаря до Сената. Сенатор Норбан беше добър господар – измерваше свитъците с орлов поглед, но нехаеше за домакинството. В отсъствието на съпругата и децата му предпочиташе да се храни в кабинета, ръсейки разсеяно трохи върху восъчните плочици. Понякога вземаше от готвача кошница с хляб и сирене и изкуцукваше до библиотеката на Капитолийския хълм, където преполовяваше деня, зает с проучвания. В неговата къща не биеха никого, робите не бягаха нощем и не ги налагаха за счупена чиния. Имах нова мантия – достатъчно плътна да ме пази от летните порои. Редовно ми даваха почивни дни – да гледам игрите или състезанията, да обикалям гостилниците или каквото пожелая. Най-тежката ми задача беше да нося наръч свитъци на сенатор Маркус Норбан, докато го съпровождам до Сената.

Защо тогава се чувствах толкова вкиснат?

– Много си намръщен, Викс – присмиваше ми се луничавата робиня.

Казваше се Гая, гъркиня, отраснала в дома на Норбанови, и скоро броях луничките не само по носа ѝ. Беше позакръглена и все се кикотеше – мека като памук нощем, но... аз лежах намръщен и се взирах в тавана, след като излезеше от стаята ми със сънен кикот. А през почивните дни пиех, наливах се и се връщах с такъв махмурлук, че дори сенатор Норман не ме поздравяваше с обичайното разсеяно "добро утро" на път за Сената.

Сабина и втората ѝ майка се застояха в Баие и това също ме вкисваше. Виждах как баща ѝ им пише всеки следобед. Няма как да не е споменал, че е назначил нов телохранител, нали? Надявах се това да я накара да се върне по-рано, но тя не се връщаше. И защо да се връща? Навярно всички патрициански момичета целуват плебейски момчета след състезанията. Нещо пикантно в ежедневието им, евтина тръпка, преди да се омъжат, да надебелеят и да се превърнат в копия на майките си – гримирани и с оскубани вежди.

Не само аз исках да видя дъщерята на сенатор Норбан. Мине не мине ден и някой многообещаващ кандидат в тога се появяваше на прага. Млади и стари, всички сбърчваха разочаровано чела, когато им съобщавах, че не е тук.

– Защо я търсят толкова? – попитах патрицианско момче, по-младо от мен, цъфнало пред вратата с букет лилии и чисто нова тога. – В Рим има много сенаторски дъщери. Сигурно повечето са по-красиви от нея.

– Но нямат връзките ѝ. – Беше твърде млад да си вири носа и не се свенеше да разговаря с телохранители. – Племенница е на императора. Или далечна братовчедка. Както и да е, във всеки случай е най-близката му неомъжена родственица. Дядо казва, че ако я спечеля, ще напредна в кариерата.

Остави букета върху първата мярнала му се масичка. Дребно момче, хилаво като вейка, но с приятно лице с изтънчени черти и тъжно изражение. Съобщи ми името си пред прага, някаква невъзможно дълга патрицианска скороговорка, но аз запомних само Тит.

– Не си ли млад да се жениш? – не се сдържах да попитам.

– Не беше моя идея, повярвай ми. Дядо е болен и иска да се установя. – Тит или както там му беше името започна да бърника цветята. – Каза, че може би имам шанс. Дядо е близък приятел на баща ѝ и вече е подметнал нещичко за мен.

– Няма да ти помогне – отвърнах. – Тя ще си избира сама съпруг.

– Е, загубен съм – тъжно посочи хилавото си тяло. – Кой ще ме избере?

– Не се знае – засмях се. – Ела, когато се върне от Баие.

– Ще дойда. Ще посъбера опит в ухажването, дори да нямам никакъв шанс. "Страхливците не достигат върха", както е казал Сир. – Младежът взе букета от лилии и ми го подаде. – Подари ги на приятелката си.

– Следващия път донеси виолетки – посъветвах го. – Домина Сабина мрази лилии.

Харесах го, Тит еди-кой си, но другите бяха надменни фукльовци. Отби се и онзи мазен червей – трибун Адриан – и гъстите му вежди се събраха над носа, когато му съобщих, че напразно е бил път.

– Кога ще се върне Вибия Сабина? – благоволи да ме попита той.

– Не знам – пъхнах палци в колана си. – да не мислите, че ме осведомява.

– О... – измери ме с очи и ме позна. – Момчето от арената. Държа се грубо.

– Както обикновено – ухилих се.

Адриан ме изгледа с хладно неодобрение.

– Трябва ти един хубав бой, момче. Ще се погрижа да те поступат някой ден.

– И как по-точно, уважаеми?

– Изобретателен съм.

Извърна се, развял обточена с пурпур тога, а аз възнаградих гърба му с неприличен жест.

Друго премеждие преживях точно седмица след деветнайсетия ми рожден ден, когато в едно топло и влажно утро реших да прекарам почивния си ден на Колизеума. Не исках да ходя, знаех, че ще се почувствам омерзен, но другите телохранители ми се подиграха, защото ще пропусна игрите в чест на Веста[14], и аз отидох. Гледах как копиеносците умират в лапите на леопардите и още преди екзекуциите по пладне се напих.

– По мое време игрите бяха по-интересни – изломотих, когато изведоха върволица оковани във вериги роби-бегълци, осъдени на бързо обезглавяване. – Тогава правилата не бяха толкова строги. Лееше се истинска кръв.

– Ти пък какво знаеш? – присмя се другият телохранител.

– За твое сведение съм се бил там, долу. – Махнах с бокал към окървавения пясък, където един стражар принуждаваше съпротивляващ се мъж да коленичи, и си разлях бирата. – Аз съм Младия варварин.

– Кой?

– Младия варварин – повторих разярен. – Най-младият, бил се някога в Колизеума! Тоест, най-младият, водил истинска битка... – Много деца умираха на арената – еретици, избягали роби или затворници, но не им даваха меч да се защитят. Няколко деца се гушеха долу до родителите си и сега в очакване острието да се спусне върху вратовете им, отвърнах очи. – Хайде де, спомняш си Младия варварин!

Телохранителите се спогледаха и се разкикотиха.

– Звучи ми като измишльотина. Не си бил гладиатор!

Ударих го с бокала, той ме удари и около нас се разрази бой.

Масов бой, заради който ме изхвърлиха от трибуните, преди да започнат главните битки, но аз не се натъжих особено. Напуснах арената, олюлявайки се и със силно насинено око и кървящо ухо, повърнах в близката канавка, после повърнах отново, когато чух рева на тълпата в Колизеума и разбрах, че гладиаторите са се нахвърлили един срещу друг. "Горките кучи синове", помислих си и коленете ми се огънаха. Седнах на паважа, провесил ръце между краката.

– Тук не е място за разтакаване – скастри ме домакиня, поспряла да намести кошницата в ръцете ѝ.

– Аз съм Младия варварин – озъбих ѝ се. – Не ми се изпречвай пред погледа!

– Наистина си варварин – изсумтя тя и се отдалечи.

В дупката на липсващия камък между стъпалата ми се беше събрала дъждовна вода и аз неспокойно подритвах локвата. От огромната арена зад гърба ми се надигна нов вой. Запитах се дали да не стана пак гладиатор. Присъдата поне нямаше да е двайсет и пет години. На пръсти се брояха гладиаторите, оцелели две години, камо ли двайсет и пет. Кратък живот, но не тънеш в съмнения – биеш се или умираш.

Сегашният ми живот не беше никак ясен. Пред мен се простираха години, а аз нямах представа какво да правя с тях... Докоснах малкия амулет, провесен на кожен ремък около врата ми. Най-обикновен месингов медальон с лика на Марс, римски бог на войната; продават ги по уличните сергии по десет за меден грош. Баща ми го подари, когато тръгвах за Рим.

– Щом ще се връщаш в тази дяволска дупка, някой римски бог трябва да се грижи за теб – обясни той малко колебливо.

– В битките на Колизеума Марс ли те опази жив? – попитах аз.

– Нещо ме опази – сви рамене той и надяна амулета около врата ми. Върху медальона беше изобразено строго, намръщено лице с шлем – Марс приличаше на вкиснат главорез.

Прокарах палец по суровите му черти и погледнах към небето.

– Посъветвай ме нещо – извиках обнадеждено. – Гладиатор? Легионер? Друго?

Дъждовна капка падна върху врата ми и небето се отприщи. Стоях там, мокър до кости, и обмислях дали това е поличба.

– Бил ли си се, Викс? – изгледа ме икономът неодобрително, когато се върнах подгизнал в къщата. – Телохранител с насинено око петни реномето на господаря. Няма значение, събирай си багажа.

– Багажа? – олюлях се аз, омаломощен, мокър и все още много пиян.

– Сенатор Норбан заминава за Баие при домина Калпурния. Тръгваме утре. Ще помагаш при пътуването.

– Какво красиво синьо око – отбеляза кротко сенатор Норбан на сутринта. – Вземи тези свитъци и ги качи в носилката. Плиний... хмм... най-добре да го взема. Плюс Марциал и Катон... Не мога и без Катул...

Волската талига подскачаше по грапавия път. Стигнахме в Баие. Никога не бях ходил там. Малко градче. Бял мрамор, сини води, просторни къщи. Жени в хавлии излизаха и влизаха в прочутите серни бани. Тук се тълпяха повече патриции, отколкото където и да било другаде. Дори проститутките с шафранени перуки по уличните ъгли изглеждаха високомерни.

– Марк! – втурна се домина Калпурния през портата на вилата, когато талигата спря.

Беше се наконтила, за да посрещне както подобава съпруга си – в ефирна жълта коприна и кехлибарени обеци със златен обков, елегантна версия на домакинята, която не се свени да пече сама хляба и да бърбори с робите. От същите тези роби бях научил, че домина Калпурния е една от най-богатите наследнички в Рим.