– Обикновено момичетата не изучават архитектурните школи и...

– По-интересен си, когато не се отнасяш снизходително към мен – сподели откровено Сабина. – Трябва по-често да разговаряш като човешко същество. Така, какво му е забележителното на Дорифор на Поликлет?

Адриан наведе глава и я изгледа. За миг Сабина си помисли, че пак ще се впусне в отегчителни безсмислици, но той протегна почти неволно ръка и докосна малкия Атлас.

– Виждала ли как са разположени краката, за да поемат тежестта? Съвършен синхрон между действие и бездействие. Гръцкият скулптор Поликлет е открил, че това е най-изящният начин да изобразиш красотата на атлетичната фигура. Неговият Дорифор е най-добрият пример, но той е изваял много майсторски и една Хера в храма в Аргос и една бронзова амазонка в Ефес...

Но ти не си скулптор, нали?

Сабина погледна големите ръце на Адриан. Нежни и меки, с гладки и безупречно изрязани нокти, пълна противоположност на дланите на чичо Парис, огрубели от длетото.

– Не, аз съм просто дилетант – отговори Адриан със скромност, която се стори подозрителна на Сабина. – Правя скици и архитектурни планове. Същият принцип е характерен и за гръцката архитектура. Женските фигури – кариатиди, които красят сградите в Ерехтейон, не служат само като опорни колони! Вдигнали са коляно, сякаш се канят да слязат от постамента...

Той размахваше възбудено ръце.

– Някой ден ще си построя вила – продължи той. – Съвършено съчетание на гръцките и римските архитектурни принципи. Изяществото и красотата на Гърция – ние нямаме с какво да им съперничим, – но подсилени със солидни римски куполи. Подготвил съм предварителни проекти, продължавам обаче да проучвам въпроса. Искам да обиколя Гърция, да видя Акропола, храмовете. Гърците имат най-изящните храмове на света.

– Според теб гърците имат всичко най-хубаво – подкачи го Сабина, но погълнат от темата, той не обърна внимание на шегата.

– Не всичко – възрази той категорично. – Рим има най-доброто управление, най-добрите инженери, най-добрата организационна система. Ала по отношение на културата отстъпва на Гърция. Архитектура, философия, театрално изкуство. Ние можем да предложим само скучни фарсове с пантомима, нищо, което да съперничи на Софокъл и Еврипид. Колкото до литературата...

– Цицерон – прекъсна го бързо Сабина. – Марциал, Виргилий...

Адриан изсумтя.

– Превъзнасят ги незаслужено...

– Не и Виргилий – възрази Сабина. – "Виждам войни, ужасни войни и Тибър, прелял от кърви."

– Бомбастично и превзето – отсече Адриан. – Ако искаш да научиш за Еней, по-добре прочети Аналите на Ений. Добра непретенциозна римска проза.

– Няма да ме разубедиш. Оставам привърженичка на Виргилий. А какво ще кажеш за Катон?

– За Катон съм съгласен. Написал е учебник за ораторското майсторство, базиран върху гръцката реторика...

– Да, чела съм го.

– Нима? Странно. А "Начала"?

Изведнъж гласът на чичо Парис прекъсна разискването.

– Вървете си! – отпрати ги той, без да вдига поглед от длетото. – Разсейвате ме.

Сабина осъзна, че са разговаряли на висок глас, разпалено, повече от час. Уви припряно в кърпа статуетката на Атлас.

– Тръгваме, чичо Парис.

– Исках да поръчам бюст на император Траян – спомни си Адриан. – Изобразен като Александър...

– Скучно – отсече чичо Парис и захлопна вратата на ателието.

– Не му се сърди – помоли Сабина, когато излязоха на улицата.

Робите, възползвали се от отсъствието ѝ да пофлиртуват с неколцина робини, запътили се към пазара, вдигнаха бързо носилката ѝ.

– Чичо Парис – продължи Сабина – работи за удоволствие, а не за да се издържа. Ако поръчката не е интересна, няма да я приеме.

– Истински скулптор. – Адриан поглади късата си брада. – Завиждам на такива хора. Великият талант понякога е бреме, но те освобождава от тревогите да прозреш съдбата си. Талантът е съдба.

– И аз си помислих преди малко същото – призна Сабина. – Но ти се изрази по-добре. Какъв е твоят талант?

– Пиша поезия. Елегии в гръцки стил. И имам известна художническа дарба. Свиря на флейта и на лира. Но никога няма да стана велик творец.

– Значи се налага сам да прозреш съдбата си – заключи Сабина. – Като повечето от нас.

– Вече знам какво ми е отредено – отвърна спокойно Адриан.

Тя наклони заинтригувано глава, но той вдигна ръка и извика носилката си.

– Опасявам се, че трябва да тръгвам, Вибия Сабина. Бих те изпратил до вкъщи, ала тази вечер съм канен на вечеря у зет ми Сервиан.

– Луций Урсус Сервиан? – попита Сабина. – Познавам го.

– Казват, че е най-достойният човек в Рим.

– И аз не го харесвам.

Адриан се засмя гръмко, улови ръката ѝ и я поднесе към устните си.

– Колко интересно същество си – изгледа я той и Сабина не забеляза нито следа от отегчение в дълбоките му очи.


ВИКС

Признавам, че се притесних, когато ме повикаха в дома на сенатор Норбан.

– По дяволите – изругах, когато получих учтиво формулираната покана, подадена ми от не толкова учтив роб.

Но отидох. Щом сенатор в Рим щракне с пръсти, безработни бивши роби като мен подскачат като жаби.

– Виждам, че се справяш добре – очите му се плъзнаха по сребърната верижка около врата ми и той се облегна на стола. Нищо не беше се променило в претъпкания кабинет – бюрото с купища плочки за писане, уютната неразбория, десетките рафтове със свитъци. – Намери ли си вече работа?

– Свързвам двата края, доминус.

– Знам как се свързват двата края в онзи квартал. Родителите ти очакват друго от теб, сигурен съм.

Кожата между лопатките ме засърбя и едва се удържах да не се почеша. Почесването издава гузна съвест.

– Сабина ми разказа на какви неприятности сте се натъкнали преди няколко седмици край Марсово поле.

Мамка му. Знаех си, че момичето няма да си удържи езика зад зъбите.

– Нищо страшно, доминус – излъгах. – Дреболия.

– Много майсторски си обезвредил двама крадци.

– Преувеличава.

– Рядко.

Тъмните му очи ме огледаха замислено и имах чувството, че погледът му прониква през черепа ми. Мнозина патриции умеят да гледат така, но той печелеше приза. Разбираше всичко за главорезите, разбираше, че съм целунал дъщеря му, разбираше какво бих искал да направя с дъщеря му, ако разполагах с време и равно място и, по дяволите, Версенжеторикс, сега не е моментът тези мисли да нахлуват в дебелата ти глава. Отклоних очи над ухото на сенатора и ги заковах върху нечий бюст – император или просто философ – с надеждата лицето ми да не поруменее. Червените лица издават гузна съвест.

– Бих искал да те назнача за домашен телохранител. – Предложението дойде толкова ненадейно, че успях само да примигна. – Вкъщи е спокойно, но от време на време се нуждаем от охрана пред главната порта. Ще ти предоставя стая в имението, ще се храниш тук и ще получаваш по три туники годишно. И заплата.

Съобщи ми щедрата сума.

Задишах по-спокойно. Едва ли щеше да ми предлага работа, ако знаеше.

– Защо, сенаторе? Много стари войници ще ви служат по-добре. Не съм опитен телохранител.

– Помня как едно дванайсетгодишно момче прониза император, за да защити майка си – каза сенатор Норбан. – Не е ли опит това?

– Беше преди много време.

– Пет години. Цяла вечност наистина. – Оплесканите му с мастило пръсти забарабаниха по бюрото. – Ще съм доволен, ако с подобен ентусиазъм защитаваш и домочадието ми. Имам неколцина врагове, от които очаквам неприятности. Няма да ме убият, разбира се, но току-виж ми попречили да стигна до Сената за някое важно гласуване. А дъщеря ми има навика да скита по странни места. Силна десница до нея няма да е излишна.

– Тя ли ви придума? – не се сдържах да попитам. – Да ме наемете?

– Не. Сабина замина за Баие[11] с втората си майка и с децата.

Жегна ме разочарование. Сабина ме отблъсна в нощта, когато я целунах, както се полага на добро момиче, но пръстът ѝ рисуваше онези бавни кръгове по тила ми, от които косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. И други неща настръхнаха, честно казано, но и за това не беше моментът да мисля. Пристъпих полека зад близкия стол.

– ... Сабина предложи да заведе Калпурния край морето за малко – продължаваше сенаторът, забравил за съществуването ми.

– Съпругата ми чака дете – усмивка озари лицето му, смекчавайки неузнаваемо строгите му, сякаш изваяни от мрамор черти – и през първите месеци често ѝ се гади, та Сабина препоръча морски въздух.

Той се осъзна и ме погледна.

– Във всеки случай идеята да ти предложа работа е моя. Хрумна ми, че съществува опасност да станеш бандит. Родителите ти несъмнено не биха го искали, а аз им дължа услуга.

– Хей! – възкликнах. – Не съм бандит!

– Придружаваш пияни момчета по улиците за... какво тогава?

Явно го бях подценил.

– За да се прехранвам.

– Не е кой знае какво препитание.

– Да си телохранител също не е кой знае какво.

– Възприеми го като отправна точка. В тази къща ще срещнеш интересни хора и нищо чудно някои да ти помогнат. Способен млад телохранител може да привлече вниманието на влиятелен легат[12], който да пожелае да го финансира за центурион[13].

– Срещу определени услуги – изкикотих се. – Не, благодаря.

Той си позволи усмивка.

– Съществува известен риск, вярно. Но ползите оправдават риска. Император Траян винаги търси способни млади воини и офицерите му също започват да се оглеждат.

Император Траян. Във винарните се носеха слухове, че скоро ще тръгне на север, към Германия, за да сломи веднъж и завинаги бунтовния цар на Дакия, който носел лъвска кожа. Нямах нищо против да видя император по-отблизо, а не в ложата на арената. Защо пък от работата тук да не излезе нещо, нещо повече от квартира, леност и редовна заплата... Представих си кадифена коса, осеяна с цветя, която изтича между пръстите ми, но примигнах да прогоня този образ.