– Сигурно изпитвам носталгия – промълви Сабина.

За пръв път след толкова години скиталчество! Странно... И идеята да види Сирия не ѝ изглеждаше никак примамлива.

– Сама ли си говориш? – долетя глас зад гърба ѝ, толкова познат, че сърцето ѝ подскочи и в гърдите ѝ се разля топлина, преди дори да се сети за името на притежателя му. – Винаги съм знаел, че ти хлопа дъската, домина Сабина.

– Спести си обвиненията, Версенжеторикс! – усмихна се Сабина. – Чух как си нападнал Осроене през нощта. Осемдесет срещу двеста в крепостната кула. Това е истинска лудост!

– Но успях, нали? – Нанизът с военни трофеи звънна върху колана му и очите му се втренчиха в главата ѝ. – Къде е отишла косата ти?

– Обръснах я в Египет. – Сабина прокара пръсти през двусантиметровите кадифени кичури – единственото, останало от дългата ѝ до кръста коса. – Там е много горещо. Всички се бръснат и носят перуки само при официални случаи. След известно време и аз реших да последвам примера им.

– Харесва ми.

– Сериозно? Адриан е погнусен.

– Тогава ми харесва още повече. – Сивите очи на Викс огледаха бързо Сабина – от тъмнозелената коприна до нефритената гривна около глезена ѝ и малахитовата пудра, с която беше очертала плътно клепачите си. – Изглеждаш добре, домина.

"Ако знаех, че ще те видя, щях да си сложа дрехата с разголеното деколте, която подлуди Плотина."

– И ти изглеждаш добре – отвърна му Сабина. – С ризница на банкет?

– После ме чака работа. Безсмислено е да обличам тога, след като императорът не възразява войниците му да са с брони на вечерната трапеза.

– Отива ти.

Меко казано. Безразсъдното, намръщено момче се беше променило неузнаваемо! Червенокосата глава на Викс стърчеше цял лакът над всички мъже в залата; беше разкрачил дръзко стъпала, сякаш предизвиква околните да преминат в личното му пространство, очите му оглеждаха проницателно и зорко множеството и не пропускаха нищо. В износената лъвска кожа и излъсканата броня Викс изглеждаше огромен и могъщ, загорял от слънцето и гибелен. "Трябва да те изваят от гранит и да те сложат до всеки секретар в Рим, който набира доброволци за легионите – помисли си Сабина. – Достатъчно е да кажат на момчетата, че някой ден ще станат като теб, и ще попълнят редиците за нула време."

– И добре че му отива – жената до Викс наруши краткото мълчание. – Рядко го виждам в друго.

– Моля за извинение. – Сабина погледна жената. – Не се представих. Аз съм Вибия Сабина.

– Мира – обади се Викс. – Съпругата ми.

Сабина стисна малка, но силна ръка. Жената беше червенокоса също като Викс. По-висока от Сабина, в пастелно синя роба и перлени обеци.

– Имаш добър съпруг, Мира.

"Още ли хърка като дъскорезница?"

– Наистина имам добър съпруг. – Една трапчинка грейна ненадейно до устната на Мира. – Домина Вибия Сабина? Племенницата на императора? Викс, ти непрекъснато говориш за императора, а никога не си споменавал, че познаваш и роднините му.

– Беше отдавна – подхвърли припряно Викс. – Много отдавна.

Седем години ли изминаха, откакто разговаряха за последно очи в очи? На празненство като днешното всъщност.

– Викс беше телохранител в дома на баща ми – обясни Сабина на Мира, която я гледаше объркано. – Преди да постъпи в Десети Фиделис.

– Не мога да си представя Викс без Десетия – усмивката на Мира стана по-сдържана.

– Беше много млад. С огромни стъпала като на кутре. И винаги се забъркваше в улични схватки.

– Трябва да поговоря с теб, домина – прекъсна я още по-рязко Викс. – Веднага.

– Щом искаш...

– Не. Насаме. – Обърна се към съпругата си: – Няма да се бавя. Избягвай патрициите, защото ще те изядат жива.

– А теб? – прошепна Мира едва доловимо, но Сабина я чу.

Не се усмихна, докато с Викс не се измъкнаха от претъпканата зала и влязоха в атриума. Смръщените вежди на Викс им разчистваха мигом пътя. Когато стигнаха озарения от приглушената лунна светлина атриум, Сабина най-сетне се разсмя.

– Харесва ми твоята Мира. Червенокоса и духом. Така и трябва, щом се е оженила за теб. Имате ли деца?

– Две. Момичета. – Викс прокара пръсти през косата си, жест, който беше забравила, но сега си припомни ясно. – Не искам да говорим за Мира.

– Добре... – Сабина тръгна към фонтана – лъскав черен квадрат, отразяващ полумесеца през открития покрив. Сякаш водата беше пленила луната. Мъж и жена минаха в другия край на атриума, разкикотиха се и поеха към градината. Сабина и Викс останаха сами. – Последия път също разговаряхме в атриум – додаде Сабина. – Този път не ме хвърляй във водата, моля те.

– Заслужаваше си го – подсмихна се неохотно той.

– Може би. – Тя се обърна и се облегна на стройна колона. – Какво има, Версенжеторикс?

– Императорът. – Викс скръсти ръце. – Слуша те, нали?

– Не ми позволи да се разведа с Адриан. – Тя прокара пръсти през късата си коса. – Но иначе да. Вслушва се в думите ми.

– Поискала си да се разведеш с Адриан?

– Не е важно. Какво за императора?

– Да... Е, искам да поговориш с него.

– Вече имаш легион, нали? Поздравления, между другото.

– Не. Не става дума за мен. Не искам да ходатайстваш за мен. Сам се справям. – Лицето на Викс оставаше в сянка, но Сабина усещаше безпокойството, което набраздяваше челото му и присвиваше устните му. Повече от безпокойство – страх. – Убеди Траян да се върне в Рим.

– Какво?

– Припадна, когато обсаждахме Хатра – рече рязко Викс. – Шест часа на седлото под палещото слънце. Идиотът се свлече право на земята. След един ден беше на крака, но не е същият. Виждам, че е изморен и ръцете му треперят.

– И аз забелязах.

– Болен е. Няма да го признае. Едва го убедихме да се махне от Хатра и сега пак говори, че ще поведе легионите по течението на Тигър. Още един месец под слънцето може да го убие. На шейсет и четири е! – Очите на Викс я умоляваха. – Лекарят го убеждава, стражите му го убеждават, сигурен съм, че императрицата ще му проглуши ушите, щом пристигне. Дано ти да успееш. Накарай го да се върне в Рим, Сабина. Да си седи в някоя прохладна градина и да си почива.

Сабина се усмихна.

– Обичаш го, нали?

– Повече от... – Викс отново прокара пръсти през косата си – всичко. Повече от Мира. Дори повече от момичетата ми, да ми прости Господ.

– Ще говоря с него. – Сабина докосна леко ръката на Викс. – И аз го обичам.


ТИТ

– Фаустина? – Тит примигна, познал фигурата в бледосиньо, застанала между колоните на дългия коридор в Траяновите бани. – Какво правиш тук?

– Отбих се в дома ти и Ения ме изпрати тук. Тревожи се. – Фаустина тръгна към него, давайки знак на слугините ѝ да я чакат. – Аз също, честно казано.

Тит посочи стените на баните от двете им страни.

– Почти са готови, виждаш ли? Не са изгладени и мозайките не са сложени. И още една-две дреболии. Но сме към края.

– Какво стана с императрицата? – попита Фаустина. – Знам, че си ходил в двореца, преди да замине за Антиохия.

– Ходих.

– Тя замина много ненадейно.

– Да. Искаш ли да се поразходим?

Фаустина го улови под ръка. Стъпките им отекваха в тишината. Тит беше освободил по-рано повечето работници, за да се полюбува на спокойствие на комплекса. Баните бяха най-красиви следобед, когато слънчевите лъчи, струящи на плътни снопове през високите прозорци, очертаваха топли езерца върху мрамора и превръщаха водата в басейните в блестящо течно стъкло. Или по-скоро щяха да я превръщат, когато ги напълнят.

– И? – настоя Фаустина нетърпеливо. – Не ме измъчвай! Поискал си ѝ сметка, нали?

Тит усети как го напушва смях. Фаустина извика, прегърна го и той я притисна. Едно от малкото момичета, които не се налагаше да прегъва одве, за да ги прегърне.

– Идиот! – Тя се отдръпна и разтърси леко раменете му. – Нападнал си императрицата на Рим в собственото ѝ леговище. Нарекъл си я крадец!

– Освен че я нарекох крадец, ѝ казах, че ще запазя тайната ѝ, ако спре.

– Все едно ще я уплашиш! – Фаустина си пое дълбоко дъх. – Защо не си замълча? Става дума за нищо и никакъв строеж!

– Днес може би. И вероятно не е причинила голяма вреда. Както виждаш, построихме баните. – Тит посочи елегантните сводести стени около тях. – Но тя беше хвърлила око и на други програми. Благотворителните фондове например. Тоест лишава от зестра някое бедно сираче от Остия, което няма да се омъжи и да отгледа деца, а ще бъде принудено да продава тялото си. – Той сбърчи нос. – И след като краде от сираци, какво ще я спре?

– Но машинациите на императрицата сигурно са били известни на мнозина. Защо не почака някой друг да ѝ поиска сметка?

– Защото никой нямаше да се осмели.

Фаустина наклони глава на една страна.

– Идиот си, вярно – заключи тя. – Но се гордея с теб. Сигурна съм, че баща ти и дядо ти също щяха да се гордеят.

– Знаеш ли? Мисля, че си права.

– Уплашен ли беше? – Фаустина сниши глас. – Императрица Плотина ме смразява, когато е в добро настроение.

– Бях вцепенен от ужас – призна Тит. – Коленете ми трепереха през цялото време.

– Сега ти е враг – лицето на Фаустина се изопна. – И двамата се досещаме защо отплава толкова бързо за Антиохия. Не защото Траян ѝ липсва. Отива, за да му разкаже всичко и да те злепостави. Той ще чуе нейната версия на истината.

– Затова вече знае моята – успокои я Тит. – Посъветвах се с баща ти и той се съгласи, че е разумно да изпратя на императора писмо с разкритията си, преди Плотина да пристигне. Траян вече знае всичко. Може и да не повярва само на моите думи, но ще ми повярва, ако сенатор Маркус Норбан ме подкрепи.