– Прекрасно – изръмжах.

Четири години участвах в най-напечените битки в Парта и нямах нито една драскотина, а сега ме раниха още през първия ден в Хатра. Стиснах зъби и издърпах стрелата. По ръката ми рукна кръв. Упражненията с щит утре щяха да ми се сторят много забавни.

– Версенжеторикс! – извика някой. Вдигнах очи и видях моя император. Около устните му вече нямаше дълбоки бразди, той се усмихваше като щастливо момче. – Добър рефлекс, дължа ти благодарност...

– МЛЪКНИ! – изревах аз с най-гръмогласния си центурионски тон. Императорът на Рим примигна, а преторианците и офицерите му зейнаха. – КОЛКО ПЪТИ ДА ТИ ПОВТАРЯМЕ ДА СИ НОСИШ ШЛЕМА?

Императорът отвори уста, но аз не възнамерявах да слушам оправданията му. Стражите и офицерите зад него зяпнаха още по-смаяно (и ръцете им се помаяха върху дръжките на мечовете), когато забих показалец в гърдите на Траян и му изкрещях с пълни дробове, че е идиот. Идиот да стои толкова близо до врага и още по-голям идиот да стои толкова близо по време на сражение. Накрая думите ми изневериха и преминах на проклятия. Изчерпах и проклятията. Тогава го изпепелих с яростен поглед. Императорът на Рим се взираше в мен с нямо удивление и когато най-сетне млъкнах, ме потупа по раненото рамо.

– Хайде, хайде, момче, не се вълнувай толкова.

– ДА НЕ СЕ ВЪЛНУВАМ? – изкрещях аз и понечих да започна отначало, но дори от лекото потупване по рамото ми причерня от болка и притиснах раната с приглушена ругатня.

– Превържи я – разпореди императорът.

– Да, цезаре – промърморих сърдито.

– После ела в шатрата ми. Искам ти и мъжете ти да останете тук с мен, докато превземем Хатра, но после ще те изпратя в Дакия.

– Дакия?

Гневът ми тутакси стихна. Проследих с поглед как се обръща и се отдалечава с познатата енергична походка. Закуцуках след него, стиснал рамото си.

– Дакийците пак създават неприятности – обясни Траян, без да забавя ход. – Сигурно си мислят, че съм ги изпуснал от поглед, копелетата! А и свиках много войници от дакийските легиони, доста са отънели. Ти познаваш Дакия, там си от самото начало, затова ще вземеш хората си и с Десетия ще усмирите дакийците. Поздравления, легате. – Той ме потупа по здравото рамо. – Десети Фиделис е твой.

Мой?

– Аз... – заекнах като момченце и офицерите се спогледаха ухилени. Мнозина от тях бяха започнали кариерата си като обикновени редници, също като мен. – Давате ми легион само защото ви отклоних от пътя на стрелата? Аз не... искам да кажа... не съм го планирал...

– Не, вече бях решил да ти дам легион. Такъв гороломен глас заслужава нещо по-добро от Първо копие. А понеже ми спаси живота, надявам се да приемеш това... – Свали един пръстен и ми го подаде. – И това. – Целуна ме сърдечно по бузата. – А сега се превържи и ела в шатрата ми за инструкции.

– Цезаре...

Само толкова успях да изрека. Имах сълзи в очите, кръв – по ръката, целувка по лицето и радост в сърцето. Погледнах пръстена. Обикновена халка от тежко злато, върху която беше гравирана думата Партикус. Титлата, с която Сенатът почете Траян: "Завоевател на Парта". Надянах го на средния си пръст. Пасна ми все едно е правен за мен.

– Партикус – промълвих дрезгаво.

– Радвам се, че му се разкрещя – сподели ми един от преторианците на Траян. – Непрекъснато му повтаряме да си носи шлема, но той не ще и да чуе. Ще го убият някой ден, глупака му с глупак.

– Не и докато съм жив – отвърнах и не усетих никаква болка, когато лекарят зашиваше разкъсаното ми рамо. Когато приключи, татуирах върху рамото си цифрата X. Като Десети Фиделис.

Моят Десети.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

ПЛОТИНА

– Простете, домина, но някой настоява за аудиенция.

– Много съм заета.

Плотина дописа старателно бележката върху восъчната плочица и се пресегна за друга. Четири робини сновяха зад нея, понесли купчина копринени роби, готови за гладене. Други две кърпеха, а двама пажове чакаха нареждания, но зад писалището императрицата на Рим се трудеше по-усърдно от всички, взети заедно. Трябваше да издигнат статуя на Траян в новия му форум... зимните ѝ роби и мантии трябваше да се извадят от дрешника и да се проверят за молци... някакъв благородник, провинциален губернатор, задлъжнял напоследък, вероятно щеше да подкрепи охотно скъпия Публий, ако получи заем... избите за вино пак гъмжаха от паяци... Милостива Юнона! Колко много работа! Императрицата на Римската империя беше най-отруденият роб в нея!

– Посетителят е много настойчив, домина – обади се пак икономът. – Той...

– Не ме интересува кой е. Тази сутрин нямам време за разговори.

Плотина прегледа набързо последното писмо от съпруга си – кратко и любезно както винаги, все едно изсечено с меч между сраженията. Траян определено нямаше дарба за изтънчена кореспонденция. Сигурно щеше да се наложи да го посети, ако войната се проточеше още. Преди две години отпътува за Антиохия и прекара един-два много официални месеца до него, както се полага на порядъчна съпруга, но пътешествието не беше никак приятно. Източни мухи, източно вино и източни уличници, които се наричаха римски благороднички и най-безочливо очакваха да вечеря с тях. "По-скоро ще отложа посещението с още една година."

– Посетителят е Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин, домина – упорстваше икономът ѝ. – Каза, че е изключително важно.

– Той ли е глух, или ти? Не искам да ме безпокоят.

"Особено за да угодя на това парвеню, на което всички предричат бляскаво бъдеще." Редките писма на Траян винаги превъзнасяха до небесата едно или друго дело на Тит – колко бързо напредва строежът на баните, колко деликатно е изгладил някакъв раздор в Сената. Скъпият Публий жънеше далеч по-похвални постижения, но не и аплодисменти! Плотина пусна няколко слуха за новия фаворит на Траян – че е пияница, че боготвори непристойни чуждестранни идоли като Изида[68] и Акер[69], а не порядъчните римски богове – но удари на камък. Момчето беше отегчително и ужасяващо добродетелно.

– Опасявам се, че въпросът е неотложен, домина – уверен глас прекъсна иконома и Плотина вдигна поглед и видя изправения неотстъпчиво през писалището ѝ младеж. – Трябва да разговарям с вас и предпочитам да останем насаме.

– Нямаш право да нахълтваш в личния ми кабинет.

– Вие нямате право да се възползвате нелегално от държавните фондове – отвърна той. – Но ако предпочитате да го обсъдим пред робите, нямам нищо против.

Плотина зяпна. Зад Тит икономът се ококори. Две робини, заети да сгъват робите на Плотина, вдигнаха стъписано погледи, а трето момиче закри устни с длан и зашепна на пажа, който държеше чашата на Плотина с овесена отвара.

– Оставете ни сами – разпореди императрицата.

Тит изчака и последният роб да излезе и вратата да се затвори зад гърба му.

– Благодаря – кимна той и седна без покана.

Носеше туника и сандали – дори не си беше направил труда да облече тога! – и беше неизбръснат, сякаш току-що е станал от леглото и е дошъл, без да се отбива в банята.

– Така ли се явяваш пред императрицата си? – попита ледено Плотина. – С набола брада и с безпочвени обвинения?

Той извади няколко свитъка и ги разгъна върху писалището.

– Не са безпочвени.

Плотина погледна първия свитък.

– Какво? Намекваш, че са от личното ми счетоводство? Ежедневно ги преглеждам и нищо не липсва, уверявам те.

– Погрижих се лично. Информаторът ми постави копия в кабинета ви, след като ми донесе оригиналите.

Информатор? Плотина се пресегна и грабна първия свитък. Два реда бяха достатъчни да я смразят до костите.

– Как си се добрал до личните ми документи?

Някой от робите? Ще накарам да го разпънат на кръст, ще...

– Няма значение кой ми ги донесе. Замина отдавна и няма да го намерите.

– Как смееш...

– Много съм изморен, домина. Цяла седмица разнищвах долните ви измами и повече от седмица се питах как да постъпя. Затова ще бъда кратък. – Тит отметна косата от челото си и я погледна прямо. – Вършите кражби, императрице Плотина, и мога да го докажа. Крадете от средствата за строежа на баните на Траян, от програмата за издръжка на сираци и от други проекти.

– Няма да давам обяснения на такива като теб. – Плотина мобилизира цялата си решителност. Гласът ѝ прозвуча категорично, но безучастно, сякаш разговаря с безочлив роб. – Императриците имат подбуди, непонятни за дребни нищожества като теб.

– Не ме интересуват подбудите ви, домина.

А! Плотина се поотпусна. Усети как самообладанието ѝ се възвръща.

– Какво те интересува тогава?

Той я погледна мълчаливо.

– Едва ли си търсиш богата съпруга, предвид състоянието, което получи от дядо си. Може би искаш да добавиш нещо по-бляскаво към името си вместо титлата квестор? – Тя се подсмихна. – "Консул" ли ти харесва повече? Ще вмъкна името ти в списъка за следващата година.

Не звучеше зле. Младият Тит Аврелий, един от най-богатите мъже в Рим, да ѝ стане длъжник. Богат млад консул, когото лесно ще води за носа, о, да, от него щеше да излезе полезен съюзник на скъпия Публий.

– След още една година името ти ще бъде в списъка с кандидат-губернатори – продължи тя. – Германия, да речем? Или Испания, ако предпочиташ по-топъл климат. Или...

– Уважаема – въздъхна Тит, – наистина ли се опитвате да ме подкупите?

Плотина прехапа език, преди да му предложи да стане префект на Египет след пет години срещу няколко навременни заема и публична подкрепа за скъпия Публий. Усети как познатите иглички на болката започват да пробождат слепоочията ѝ. Отдавна не беше изпитвала изтощителната, безмилостна болка. От години никой не ѝ беше препречвал пътя. Всички просто я поглеждаха и се подчиняваха...