– Твоите дъщери? Забрави ли, че са и мои, а ти си ми съпруга и ще ходиш, където ти кажа...

– Този път няма да тръгна с теб, дори да опреш нож в гърлото ми!

Едва не я ударих. Тя забеляза и вирна предизвикателно брадичка. Аз се върнах до виното и този път не си направих труда да вземам чаша. Надигнах стомната с две ръце и загълтах жадно. Зад мен прозвуча приглушено хлипане и леките стъпки на Мира се отдалечиха към спалнята. Не се обърнах. Отпих още една дълга глътка. Не бях се напивал отдавна, но тази нощ се напих. Не помогна. Все още виждах гробовете в слънчевия остров. Толкова красиво място, стаило такъв ужас!

На другия ден се събудих следобед, свит на кухненския под. Езикът ми сякаш беше обрасъл с козина и ковашки чукове налагаха черепа ми, но някой ми беше събул сандалите и ме беше завил. Отворих с мъка залепналия си клепач и видях съпругата ми да ме гледа: чиста и спретната, седеше на стола, обгърнала колене. Очите ѝ бяха зачервени, а плътните ѝ устни не се усмихваха.

– Гррхх...

Затворих отново очи.

Тишина. Усетих тънко кутре да се свива около моето. Тя не продумваше. И аз не продумвах.

Върнах се сам в легиона.

Тази година нищо не вървеше както трябва.

Още щом се прибрах в Десетия, лошите новини заваляха една след друга. Нови бунтове – в Армения, в Месопотамия, във Вавилон. Навсякъде, във всяка завладяна територия, привидно толкова спокойна, лумваха пожари.

– Разпрострели сме се прекалено много – изкоментира Бойл. Бях го назначил за центурион още щом станах Първо копие. Сега ми докладваше, а огромните му пръсти шареха напред-назад по перата върху шлема му. – Един цар мъти водите в Армения, а миналата седмица в сражение в Месопотамия убиха един легат. Не можем да покрием толкова територии със седем легиона.

– Е, не е необходимо да я покриваме цялата – рекох изнурено.

– Къде е разпределен Десетият?

Тръгнахме след дванайсет часа. Квет, неукротимият бербер, ме поздрави с ръкостискане и кимване.

– Твоето момче ли е това? – попита той, сочейки Антиной, който за пореден път ме придружаваше. – Вече не прилича толкова на момиче.

Антиной се усмихна широко. Сега имаше собствен меч и извит сирийски нож, с който си подрязваше косата, преди дори да си помисли да се накъдри. Миналата пролет реши да подстриже и косите на Дина и Чая и недоумяваше защо Мира е толкова разстроена.

– И те искат да са подстригани – обясни Антиной, а Мира се втренчи в гологлавите ни дъщери и ми каза, че е време да заведа Антиной пак на поход.

Взех го, но го следях зорко. Мира имаше право; мнозина в легионите харесваха красиви момчета, а дори с подстриганата коса и загорялото от слънцето лице Антиной беше смущаващо красив. Затова му дадох меч и го посъветвах да го използва смело в случай на нужда.

– Умееш ли да въртиш меча, момче? – изръмжа му Квет, също забелязал оръжието. – Или е само за показ?

– Упражнявам се от осемгодишен – отвърна гордо Антиной. – Викс ме учи да ловувам! Вече улучвам заек от петдесет стъпки и...

Побутнах го да мълчи. Квет се изкикоти и аз се запитах дали Мира не е права. Дали наистина е изколил всички евреи в провинцията, мярнали се пред погледа му.

Не попитах. Не събрах сили.

Завзехме отново Осроене[67] благодарение на няколко бързи сражения и уловка, която замислих лично (няма значение каква). Върнахме си и още няколко града, но те представляваха само отделни оазиси на порядък сред всеобщия хаос. Препускахме по течението на Ефрат и този път виждах очи, изучаващи ни изпитателно иззад папратите, очи, които искаха само едно – да украсят мястото между лопатките ми с дръжка на кама. Не заспивах мигом, въодушевен от победоносни битки както предишния път, когато прекосявахме тези земи.

Пред Ктесифон водихме истинско сражение. От момче мечтаех за такова – войници докъдето поглед стига, скрити зад щитовете, непоклатими, неумолими, стиснали гибелни копия, сияещи ярко под слънцето. Траян ни предвождаше и аз виждах гордата му сива глава в далечината и чувах как преторианците му го молят да си сложи шлема. Виждах войниците си – изопнали мишци, нетърпеливи и калени в боя. Докоснах амулета около врата ми и зашепнах набързо молитва към бога на войната, когото все още си представях като татко. Отправих една молитва и към бога на Мира – колкото повече небесна подкрепа преди битка, толкова по-добре – и после скочих от коня и се строих в редиците на пехотинците. Този ден убих шестима или седмина. Вярно, мъжете в Парта си мажеха косите с благовонни масла и си боядисваха клепачите с къна, но бяха свирепи воини. Приклещиха ме трима. Чули, че крещя заповеди, решиха да сломят хората ми, оставяйки ги без предводител. "Идиоти – мислех си гневно, – войниците ми ще довършат битката и през трупа ми." Противниците ни обаче не го знаеха и затягаха обръча около мен. Пронизах единия и халосах другия с издатината на шита си, но третият щеше да ми намушка врата с извитата си сабя, ако Филип от дясната ми страна не беше забил копието си в гърлото му. Видях как мъжът поглежда кървавото острие, стърчащо от адамовата му ябълка, и рухва върху стъпканата трева. Кимнах задъхано на Филип – безмълвен войнишки жест, стаил повече признателност от едночасово цветисто словоизлияние. Той ми кимна в отговор и в същия момент изкрещя, защото друга извита вражеска сабя откри пролуката между бронята на гърдите и на гърба му. Филип умря, преди крясъкът да затихне в гърлото му. И аз изкрещях и в този миг всичко залитна на една страна. По-късно се наложи Бойл три пъти да ми повтори, че врагът е побягнал, че сме победили. Победихме или поне така ми казаха. След тази битка ръцете ми бяха окървавени до лактите, защото накълцах на парчета убиеца на Филип, и оттогава войниците от Десетия започнаха да ме наричат Версенжеторикс Червения.

Последваха нови мълниеносни набези. И така – цяла година. Колко ли мили от империята прекосих? Нощни сражения, кратки схватки сред блата и пустинни пясъци. Много малко нощи в Антиохия с Мира. Прибрах се у дома след пет месеца и Чая нямаше представа кой съм. Разплака се и скри лице в пазвата на майка си, когато ме видя с високия ми шлем.

– Ще те опознае отново – успокои ме Мира.

– Кога? Утре тръгвам пак. Императорът иска да отида в Хатра, а после...

– О – рече съпругата ми с безизразно лице.

– Няма да е задълго – опитах се да я окуража. – Щом завземем Харта, ще се върна в Антиохия.

– Така каза и след Селевкия.

– Е, нали ти настоя да останеш тук? – отвърнах рязко.

– Плюят по мен на пазара – съобщи тя с безучастен глас. – Питат ме дали ям мъртви бебета като еврейските бунтовници в Александрия. Отговарям им, че в Александрия няма живи евреи, които да ядат каквото и да било, още по-малко бебета. Обикновено в този момент ме заплюват.

– Мира...

– Не извеждам много момичетата. Кой плюе по невръстни момиченца? – Ръката ѝ помилва лъскавата тъмна коса на Чая, най-сетне пораснала след непохватната подстрижка на Антиной.

– Римляните!

– Антиохийците! – възразих.

– И те са римляни – отрони изморено Мира. – Кога ще се приберем у дома, Викс?

– Не знам – казах ѝ и я целунах.

Тя също ме целуна и до устната ѝ се изви трапчинка, но по-късно през нощта, когато мислеше, че съм заспал, я чух да плаче. Дълго, конвулсивно хлипане разтърсваше тялото ѝ, свито на кълбо в най-далечния край на леглото. Милостиви богове, олекна ми, когато тръгнах.


 ТИТ

– Едно момиче иска да говори с теб, доминус.

– Не е домина Юлия Статилия, нали? – Млада вдовица със съмнителна слава, приятелка на сестрите на Тит, напоследък нарочила Тит като изключително подходящ да ѝ стане четвърти съпруг. Тит не беше особено запленен от идеята. – Кажи ѝ, че съм излязъл. Всъщност кажи ѝ, че съм заминал за Африка или за Индия. Коя е по-далеч?

– Не е тази горгона, доминус – гласът на Ения прозвуча доволно. – Дошла е дъщерята на сенатор Норбан.

– Фаустина? – Тит стана от стола зад писалището. – Покани я.

Малката сестра на Сабина влезе, следвана от секретар и няколко прислужници, порозовяла като роклята си от горещината навън и с много самодоволно изражение. – Кажи ми, че съм неотразима.

– Неотразима си – съгласи се Тит.

– Кажи ми и че съм умна. И смела.

– Несъмнено – поклони ѝ се той. – Но защо?

Фаустина го изгледа самонадеяно.

– Защото открих кой краде от баните ти.

– "Да приемеш услуга означава да си продадеш свободата" – промърмори Тит.

– Сир – обяви доволно Фаустина.

– Сир или Кир?

Лицето ѝ помръкна.

– Двама ли са?

– Няма значение. Така или иначе ще приема услугата ти и ще ти стана роб. Кой краде от баните ми?

Фаустина се обърна към Ения с ослепителна усмивка.

– Ения, нали? Ще заведеш ли прислужниците ми в кухнята? Сипи им нещо разхладително. Цял следобед ме следват търпеливо и заслужават да подвият крак.

– Да, домина – икономката на Тит изгледа замислено Фаустина от вдигнатата високо руса коса до подгъва на розовата ѝ дреха. – Хайде, момичета.

Щом вратата на кабинета се затвори, Фаустина се обърна отново към Тит.

– Обещах на Басус да говорим насаме.

– Басус? – Тит се втренчи в секретаря, шмугнал се в стаята след прислужниците на Фаустина и сега стоеше в ъгъла с притеснено и уплашено изражение. – Той ли е крадецът?

Мъжът го погледна възмутено.

– Домина Фаустина не каза, че ще хвърлят вината...

– Никой не те обвинява в нищо. – Фаустина го потупа успокоително по рамото и го поведе към стола. – Поседни, докато поговоря с Тит Аврелий.

– Знаех си... – промърмори мъжът.

Императорски секретар, съдейки по спретнатата тога и изцапаните с мастило пръсти. Млад секретар от Гърция вероятно, който си изкарва прехраната с красив почерк и няколко говорими езика.