– Още не съм срещнала мъж, чиито достойнства да се равняват на бащините. – Фаустина го целуна по бузата. – О, богове, идва онзи ужасен досадник Сервиан. Татко, ще ми позволиш ли да се скрия?

– И аз щях да се скрия, ако можех.

Маркус ѝ махна добронамерено да върви и Фаустина се поклони бързо на Плотина и изчезна в атриума, пълен с гости. След малко се появи до майка си. "Едва на седемнайсет години – помисли си Плотина – а изящна като статуя!" Красива, но порядъчна в бледожълтата коприна; жизнерадостно, но достолепно поздравяваше всеки гост. Царско потекло, съчетано с царска зестра; хълбоци, създадени за бебета, и обноски, създадени за дворец. Защо, о, защо малката Фаустина не се беше родила първа? От нея щеше да излезе далеч по-добра съпруга за скъпия Публий от разпуснатата авантюристка, която ѝ се водеше сестра. Плотина затвори очи, припомнила си вечерното угощение, когато онази рокля шокира приближените на скъпия Публий. Слава на боговете, че уличницата сега гуляе в Ефес или в Сирия, или където и да е – достатъчно далеч във всеки случай, та разстоянието да заглушава мълвите за подвизите ѝ. В Рим, разбира се, говореха повече за болницата, която Сабина построи в някакво затънтено място из Панония и за зестрите, които дарява на бедните момичета в Кампания, отколкото за любовниците ѝ! Плотина не можеше да отрече, че развратницата е умна – прикриваше простъпките си с добри дела.

Гостите заемаха местата си в триклиниума, където вместо лектуси бяха подредени дълги редици столове. Публично четене на последния трактат на сенатор Норбан, който тази година се оттегли от Сената, но перото му продължаваше да твори. Плотина се намръщи, заемайки почетното си място начело на гостите. Щеше да изпита истинско облекчение, когато добрият сенатор поеме към отвъдния свят или поне спре да се меси в политиката. Мнението му все още тежеше прекалено много за нейния вкус, а той никога не бе проявявал към скъпия Публий повече от любезна търпимост. Въпреки това събитието предоставяше известни възможности...

– Легат Урбик! Може ли две думи? Бившият консул Адриан ми писа толкова възторжено за подвизите ти в Германия... познаваш го, нали? Търси подкрепа по един-два дребни въпроса, с които искам да ви запозная... Разбирам, че си търсите съпруга. Ще ви посъветвам да обърнете внимание на дъщерята на сенатор Норбан, Фаустина. Истинска красавица, а зестрата ѝ е... да, ползвам се с известно влияние в семейството на момичето. Мога да насоча избора ѝ. Нали ще намерите време да разговаряте с консул Адриан възможно най-скоро? Той ще приветства подкрепата ви...

Говорителят се изправи, готов да започне четенето на трактата, и легат Урбик се върна бързо на мястото си, изпълнен с надежди. Плотина приглади доволно диплите на тъмнозелената си роба. Не само средствата помагаха на скъпия Публий да се изкачва по стълбата, о, не. Поддръжниците, съюзниците, приятелите по високите етажи бяха далеч по-важни и тези мъже биха се шмугнали в шубраците като обидени змии, ако им предложат пари. Приемаха охотно обаче други неща.

– Магистрате, защо не седнеш до мен? Да разменим една-две думи...

Плотина сниши глас и декламацията на оратора погълна изреченото. Сенатор Норбан, обявил се за прекалено стар за публични речи, бе поканил младия Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин да прочете трактата му. Никога не покани скъпия Публий да чете трудовете му, а скъпият Публий му беше зет! Несъмнено добрият сенатор, също като всички в Рим, правеше мили очи на Тит Аврелий просто защото младокът получи от дядо си в наследство несметно състояние. Плотина се намръщи, когато младият мъж зае мястото си и заговори плавно с уверен и отмерен баритон. След миг императрицата се обърна отново към магистрата до нея.

– Чух, че съпругата ти е починала, магистрате... Колко тъжно. Искал си, разбрах, да си намериш бързо нова съпруга... майка за децата ти, да, много разумно. Ще те посъветвам да обърнеш внимание на дъщерята на сенатор Норбан – Фаустина. Момичето на първия ред, в жълто. Красавица, нали? Ползвам се с известно влияние в семейството и мога да насоча избора ѝ, уверявам те. Искам да обсъдя с теб един-два юридически въпроса, изникнали наскоро. Въпросите са от изключително значение за бившия консул Адриан...

Плотина се облегна назад и размаха ветрилото пред лицето си. Младият Тит се пошегува в края на първата част от трактата и тя се засмя с другите слушатели, без да я чува. Младата Фаустина скочи да го поздрави през кратката пауза и Плотина я проследи с добронамерен поглед. От нея щеше да излезе добра съпруга – на легата или на магистрата – който се окаже по-полезен. "Ще поканя момичето в двореца да тъчем заедно – реши Плотина. – За нея ще бъде чест, а аз ще ѝ намекна кого да избере".

Макар да беше жалко, че момичето не може да се омъжи за скъпия Публий.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

ВИКС

Профучах край Мира, край Антиной и момичетата право към виното.

– Викс?

Завъртях канелката, напълних чашата догоре и я изгълтах без вода. Изгори гърлото ми. Напълних отново чашата и я пресуших.

– Викс? – Мира ме наблюдаваше предпазливо от прага, прегърнала Чая. Носеше нова червена дреха, а момичетата бяха облечени в еднакви туники от розова вълна. Антиной отвори уста да ме поздрави, но я затвори. Не дойде с мен в Кипър, слава на боговете, но ме беше придружавал на достатъчно походи и знаеше как изглеждам след тежка битка.

Свалих си бронята и я захвърлих на пода. Метнах върху нея колана с меча и придърпах стол изпод масата. Седнах в средата на кухнята и си сипах още една чаша неразредено вино.

– Какво има, Викс?

Задържах виното в устата си, докато зъбите ми изтръпнат. Не помогна. Преглътнах.

– Кипър.

– Нямаше те цял месец. Очаквах да се върнеш след седмица или...

– Не е лесно... да копаеш гробове.

Малката Дина се втренчи в мен през кичура тъмна коса, изплъзнал се от панделката ѝ. Погребах момиченце на нейната възраст. Косата ѝ, втвърдена от засъхнала кръв, не се нуждаеше от панделка.

Мира ме гледа дълго, после улови ръката на Дина и изчезна в спалнята. Антиной я последва пъргаво като младо еленче. Озърнах се и видях обичайния спретнат и ведър оазис, в който Мира превръщаше всичките ни домове. Малък фриз с листа и лозници около вратата; сандъче в двора точно до прага, където отглеждаше ароматни билки за супата. Купчинка играчки на пода.

Мира се върна сама. Коленичи пред мен и ме погледна в очите.

– Какво стана?

– Евреите в Кипър се разбунтували. – Пръстите ми се сключиха по-силно около чашата. – Когато отидох, всичко беше свършило. Бяха останали само телата.

Тя закри уста с длан.

– О... О, Господи...

– Не, не Го видях в Кипър.

Мира скочи на крака и заснова напред-назад, скръстила ръце върху тънката си талия.

– Той е навсякъде – натърти тя. – Чух слуховете още когато се върнахме в Антиохия тази зима. В Александрия, казват, избили стотици хиляди евреи. А сега в Кипър...

– В Кипър не са убити евреи. – Пак напълних чашата. – Те са убийците.

– Добре – кимна съпругата ми.

Втренчих се в нея.

– Деца – поясних след малко. – Майки, старици, старци... невинни. Избити.

– Римляните избиват невинни в Александрия! – извиси глас Мира. – И в Месопотамия. За бога! Знаеш, че императорът изпрати войска да усмири евреите там. Начело с твоя командир Лусий Квет!

– Мира...

– И знаеш ли как усмири провинцията? Убивайки всеки евреин, мярнал се пред погледа му. – Тя затвори очи и поклати глава. – Ако това, което казваш за Кипър, е вярно... значи все пак са успели някак да отмъстят.

– Убили са хиляди. – Станах от стола. – Знаеш ли колко тела погребах? Една жена приличаше на теб. Дребничка жена с червена коса. Сигурно е била красива. Не че личеше, защото я бяха съблекли, изнасилили и накълцали. Римските легионери не са единствените на света, които изнасилват и избиват.

– И какво ще сполети евреите сега заради неколцината римляни, убити в Кипър? – Гласът ѝ прозвуча пискливо. – Колкото евреи ще платят с живота си за смъртта на една римска жена?

– О, не беше само една – озъбих се аз. – И те дори не успяха да ми обяснят какво е предизвикало клането. Защо се събудили една сутрин и решили да избият всичките си съседи, които не празнуват Шабат, Мира сплете ръце около гърдите си, сякаш ѝ е студено.

– Не разбираш...

– Не, не разбирам – обърнах ѝ гръб. – Никога няма да разбера.

– Стотици години... – започна рязко тя, но гласът ѝ секна... – да те обвиняват за всяка чумна епидемия, за всяка сушава година, да те убиват и изпращат в изгнаничество, да ти отнемат всичко, за да задоволят каприза на поредния нов император на Рим...

– Не си преживявала такова нещо – прекъснах я и се обърнах отново към нея. – Семейството ти благоденства и живее мирно в Рим от три поколения...

– Преживее ли го един, преживяват го всички. Защо според теб помним Масада, Викс? Защото хората там са били наши братя. Би трябвало да го знаеш по-добре от всички!

– Знам само, че цял месец копах гробове. – Захвърлих чашата си към стената и тя се разби на парчета. – А сега ми заповядаха да замина при Квет в Месопотамия и навярно ще копая още.

– Този път гробове за евреи. Ако изобщо са останали евреи в Месопотамия.

Мира прехапа устни.

– Ще се увериш лично. Този път идваш с мен. Ти и децата.

– Не. Няма да дойда.

– Няма да те оставя в Антиохия, когато избиват евреи! С мен ще си в безопасност.

– Очакваш да последвам онзи касапин Квет? – изкрещя тя. – Да ти сервирам печено телешко всяка вечер, когато се прибереш у дома, подгизнал от кръвта на еврейски бунтовници? Никъде няма да ходя. Оставам тук с дъщерите си.