"Трудно ми е да следя победите", написа ми Тит в едно от писмата си. "Разбрах, че сте прегазили Гавгамела[66] също като Александър и с подобен резултат. Напоследък Сенатът отделя половината си време да разнищва кои са актьорите и кои – основните герои в драмата. Чувам, че един от тях си ти. Поздравления за чина, Първо копие."

Успях. Първи центурион в Десети Фиделис, макар да бях сред най-младите. Новият ми чин буквално означаваше "първи ред", защото бях пръв сред центурионите, но Първо копие ми се струваше по-благозвучно. Изпратиха бившето Първо копие обратно в Рим и той ми връчи с кисела физиономия емблемите си. След това щях да стана лагерен префект, а после – легат.

– Ще успея – казах на Мира, докато завиваше момичетата в леглото им в съседната стая. – Още две години война и ще стана легат.

– Да не дава Господ войната да свърши – каза сухо тя и целуна дъщерите ни.

И двете бяха смугли, пропуснали някак си червеникавите коси на родителите си, и понеже ги делеше по-малко от година разлика, приличаха на близначки. Почти еднакви розови пъпки, сгушени в леглото.

– Красиви са като картина – възкликна възхитено Мира, – но казва ли ми го някой? Не, винаги гледат Антиной.

– Не е виновен той.

Антиной беше на десет и растеше като жребче. Забележително жребче. Вече не приличаше на момиче, не и с безмилостно подстриганата коса и с широките рамене, но момчешката пухкавина по лицето му се стопяваше и разкриваше красиви черти – строга брадичка, нос, изваян като на бог от храм, остри скули, с които да дялаш мрамор. От години се мъчех и все не успявах да си спомня лицето на Деметра, но сега тя изплуваше пред очите ми всеки път, когато погледнех сина ѝ.

– Знаеш ли, вече трети мъж ме спира на улицата и ми предлага да го купи. – Мира сбърчи нос. – Няма да повярваш каква цена споменаха. И колко ми се умилкваха. И да не ти казвам колко омърсена се почувствах.

– Антиохийците си падат по красиви момчета – промърморих.

– Тази година ще го взема с мен.

– Няма ли да влошиш нещата? Римските войници са по-опасни от антиохийците. – Съпругата ми сви устни. – Викс, наясно съм какво става във военните ви лагери и знам, че го приемаш с твърде леко сърце. Но това не означава, че е правилно.

– Не и когато става дума за десетгодишния ми син. Не е правилно. – Целунах я по пътя в косите. – Не се безпокой, ще го опазим.

– Ще се наложи да се справяш сам, опасявам се, защото тази година ще остана в Антиохия. Трудно е да следваш легиона с едно бебе, да не говорим за две. Тази зима ще предпочета удобствата на града.

– Само че не в приземно жилище – накарах я да ми обещае.

Мира щеше да ми липсва, но в Антиохия имаше достатъчно армейски дела и щях да се връщам често. Представих си как извиквам името ѝ от прага, сподирян по петите от Антиной, как Дина докретва, залитайки, до мен и се улавя за ботуша ми, аз си свалям шлема и ѝ го слагам, а тя го събаря и започва да дъвче перата. Антиной я отлепя от ботуша ми и я подхвърля във въздуха, а Мира идва, прегърнала Чая, бърше ръце в престилката си и ме хока, задето не съм я предупредил, че си идваме. Обяснява как щяла да купи гъска, ако е знаела, че ще храни петима или по-скоро седмина, предвид бездънния ми стомах...

– Тази война беше добра за нас – усмихнах се и протегнах ръка, когато Мира затвори вратата на спалнята.

По косите ѝ припламнаха огнени отблясъци от последните лъчи на залеза и тя духна лампата. Чух нестройните ѝ стъпки да приближават до леглото. В края на деня накуцваше, когато беше изморена. Счупеният ѝ глезен зарасна добре, но си остана по-тромав.

– Знам, че войната беше добра за нас. – Мира легна до мен и преплете пръсти в моите под завивката. – Но сигурно е грях да се радваш на облагите от войната. Не ми изглежда правилно.

– Не е грях да си победител.

– Дори когато победителите изнасилват и плячкосват безогледно ли?

– Моите мъже не го правят. – Не им позволявах, а и Траян не насърчаваше грабителството. "Искам провинция, способна да плаща данъци, когато войната приключи", обясняваше той на легатите си и им нареждаше да държат войниците си под контрол.

– Днес получих писмо от чичо Симон – каза Мира, чертаейки кръгове върху голите ми гърди. – Дали са му земята в Юдея. Щял да се мести със семейството си в края на годината.

– Лошо време е избрал – отвърнах.

В Кирене или в Киренайка, не бях сигурен, беше избухнало еврейско въстание. Траян беше изпратил стария ми командир Квет и кавалерията му в Месопотамия, за да не се разразят бунтовете дотам.

– Юдея надживява всичко – тя изви глава върху рамото ми и ме погледна в мрака. – Защо да не се установим там?

– Какво? – засмях се.

– Вече не си обикновен войник, заложник на Десети Фиделис. Центурионите си сменят легионите. Когато войната свърши и станеш легат... – Представих си живо как чипият ѝ нос се сбърчва в тъмнината. – Може да помолиш за пост в Юдея. Ще заживеем сред свои.

– Моите хора са в Британия – напомних ѝ аз. – Много далеч от Юдея.

– Юдея е истинският дом на всички евреи – възрази строго Мира. – И наш. Искам момичетата да го видят. Няма проблем да ги влачим в плетени кошници след войската, докато са бебета, но трябва да израснат в порядъчен дом на подходящо място.

– По-късно... – затворих очи и се прозях. – Когато приключим с Парта. Утре се връщам в Ктесифон.

Наистина ли исках войната в Парта да свърши? Искаше ли императорът войната да свърши? Помня какво ми каза Траян една мека лятна вечер на палубата на кораба, скоро след като завзехме Ктесифон. Докладвах му за слуховете за еврейския метеж в Кипър, застанал в пълно бойно снаряжение пред писалището му. Бяхме отплавали по течението на Тигър, уж за няколкодневен отдих под слънцето след завладяването на три нови провинции, но Траян вече беше отегчен от почивката. Беше разположил писалището си на палубата и заобиколен от свитъци, драскаше бележки върху восъчна плочица.

– Трябва да въведем такси за прекарване на камили и коне през Тигър – каза разсеяно той, когато застанах пред него. – Имаш ли вести от Квет за евреите в Кипър?

– Носят се слухове за метеж, цезаре. За убити римляни. Обичайните мълви.

– Какви мълви?

– Че евреите изяждат жертвите си, правят си колани от червата им и сушат кожите им, за да ги използват като наметки.

– Ти как мислиш? – Траян се взря с присвити очи в плочицата и я приближи до лицето си. – Гръм и мълнии! Очите ми вече...

– Съпругата ми е еврейка, цезаре. – Докоснах крайчеца на износения син шал, който носех, завързан около врата си под бронята от деня, когато извадих Мира от руините след земетресението. – Още не е препасала червата ми през кръста си, макар че не си изтривам краката и оставям кални стъпки по подовете.

– Браво! Ще те изпратя в Кипър. Щом имаш съпруга еврейка, по-лесно ще разбереш какво се мъти. Вземи и бързоногия си центурий.

– Вече съм обучил всички центурии, цезаре.

Бях Първо Копие и имах право да налагам методите си на другите центуриони. Не им харесваше, но бяха длъжни да ми се подчиняват. Милостиви богове! Обичах да дърпам юздите!

– Тогава вземи най-добрите войници – реши Траян. – И ми изготви доклад за Кипър.

– Да, цезаре.

Той захвърли перото и стана. Тръгна към парапета на палубата. Наближаваше залез-слънце, лъчите позлатяваха водите и багреха брега в червено. Погледнах към плющящото платно, върху което името на Траян и титлите му бяха избродирани със златни конци. По заник буквите приличаха на огнени езици.

– Виж онзи кораб – посочи Траян и аз застанах до него пред парапета.

Телохранителите му стояха на няколко крачки, пратеници със сандъци, пълни със съобщения, секретари, готови да записват, каквото им продиктува, и няколко души от свитата му се навъртаха наоколо, но той говореше само на мен. Двамата се облегнахме на парапета като обикновени войници, обсъждащи дреболии.

– Онзи търговски кораб с червеното платно. Движи се към Каракс, а после ще отплава за Индия. Представи си! Индия!

Не можех да си представя. Толкова далеч ли се простираше светът? Нямаше ли да паднем от хоризонта, ако продължаваме все на изток?

– Каква страна е Индия, цезаре?

– Не знам – отвърна със замечтан глас той. – Бих искал да разбера. Да продължавам напред, да завладявам нови и нови земи. Струва си да се живее такъв живот. Искаш ли да отидеш в Индия, Версенжеторикс?

– Не и ако ще плаваме дотам – отвърнах. – Мразя кораби.

Той се засмя.

– Тогава ще се движиш по суша. Ще ти дам половината си легиони. Ще минеш от север. Другата половина ще тръгнат с мен към брега. Ще се срещнем в средата. Как ти звучи?

– Като добър план, цезаре.

– Може би е добър. Де да бях на двайсет и четири вместо на шейсет и четири.

– На шейсет и четири или не, цезаре, аз съм с вас. Дори да ме накарате да плавам с кораб.

Траян се засмя, вдигна ръка и помаха към кораба с червено платно, който се плъзгаше по водата, поел към Изтока.

– Хайде, запрятай ръкави. Върви в Кипър. Разбери защо, в името на всички богове, евреите отново се бунтуват.

Отдадох чест, събрах хората си, върнах се бързо в Антиохия и отплавах за Кипър.

Когато слязох на сушата...

Не искам да си спомням този ден.

Сънищата са достатъчно ужасни.


ПЛОТИНА

– Скъпа моя, колко си красива. – Плотина целуна високото като колона русокосо момиче по двете бузи. – Сенатор Норбан, чувам, че твоята Фаустина е обект на всеобщо възхищение. Още ли не си ѝ намерил съпруг?

– Тя ще реши сама, стига императорът да одобри избора ѝ. – Сенатор Норбан отметна глава назад, за да се усмихне на много по-високата си дъщеря. – Признавам егоистичното си задоволство, че все още не е избрала.