– Ранена си.

Сърцето ми заби като чук в гърдите, когато видях тъмнокафявата кръв. По скулата ѝ личеше голямо засъхнало петно.

– Не – възрази тя с дрезгав глас. – Това е родилна кръв.

– Какво?

– Гредите ме поразтърсиха. Бебето тръгна, преди камъните да се уталожат. – Отмести глава и аз видях гневните искри в окото на съпругата ми. – Заклех се това да се роди в къща. Не се сетих да уточня, че къщата трябва да е цяла.

– По-бързо! – изкрещях на войниците.

– Добре сме. Всички – гласът на Мира звучеше изморено, но, не е за вярване, и ведро. – Помагах на акушерката, когато братовчедките ми раждаха, и знам как се връзва пъпна връв...

– По-чевръсто! По-чевръсто!

Дъската проскърца и се плъзна настрани. Отскочих към мястото, където се беше запречила, пресегнах се в пролуката между отломките и вдигнах съпругата си – прашна, окървавена, изтощена и усмихната.

– Вода – отрони дрезгаво тя и аз я притиснах към себе си.

Сърцето ми още биеше като чук в гърдите и в главата ми все още отекваха виковете, проехтели в мига, когато зърнах стъпалото ѝ сред камънака. После осъзнах, че виковете са истински и излитат от разгневените вързопчета в ръцете на Мира. Едното беше Дина. Само кичур от черната ѝ коса стърчеше от шала, с който Мира я беше увила. Другото...

– Имаме втора дъщеря. – Мира ми подаде пищящия вързоп, покрит със засъхнала кръв и повит в синьото було на майка си. – Слава богу, че се роди лесно.

Чух как войниците ми си зашепнаха.

– Добра поличба – кимна Испанеца. – Родена сред кръв и руини, но жива и здрава. Като нас.

Бойл изкрещя на някого да донесе храна, вода и превръзки за глезена на Мира и Антиной хукна, изпреварил мъжете. Аз само треперех и прегръщах съпругата си.

– Обещах ти акушерка – рекох ѝ замаяно. – Обещах ти легло, истинско легло... и храна.

– Е, имахме някаква храна. – Мира сведе очи към набъбналите си гърди. – Млякото ми дойде веднага след раждането и кърмех и двете. – Сниши глас. – Дори изцедих малко и за мен. Два дни без вода... е, всеки би се възползвал. Мислех да я наречем Чая. Означава "жива". – Брадичката на Мира потрепери само за миг. – Можеше да умре.

– Всички можехте да умрете – казах и сълзите рукнаха по лицето ми.

В крайна сметка ролята на утешител се падна на съпругата ми, току-що извадена от собствения си гроб с по едно разплакано бебе в ръка.


ТИТ

Тит минаваше край дългия басейн в градината на сенатор Норбан, когато една вълна се надигна изневиделица и намокри сандалите му. Спря и се втренчи във водата, но повърхността сияеше невинно. Тит се обърна отново към къщата и друга вълна плисна и намокри края на тогата му. Този път чу кикот.

– Помислих си, че съм разгневил водната нимфа на фонтана – обясни той. – Но съм сигурен, че нимфите не се кикотят.

– Според мен се кикотят – лъскавата русокоса глава на Фаустина се надигна над мраморния ръб на басейна пред краката му и тя му се усмихна широко. – Нимфите са много глупави. В митовете само пият със сатирите и от време на време ги превръщат в дървета.

– Уместно наблюдение. Не е ли малко студено за плуване? – Пролетта беше дошла, ала слънцето все още огряваше меко новата трева. – Нимфите не се разболяват, но това не важи за сенаторските дъщери.

– Харесва ми. Студената вода е като мълния – стопля те, приспива ти се и дремеш цял следобед. – Фаустина вдигна глава към него. – Изглеждаш много сериозен и официален.

– Опасявам се, че наистина съм в много сериозно и официално настроение. Вкъщи ли е баща ти?

– Да, но мама ще те убие, ако го разтревожиш. Не се чувства добре и тя настоява да си почива.

Тит едва се сдържа да не изругае. Няколко дни размисля и се двоуми, преди да реши да се посъветва със сенатор Норбан, а сега се налагаше да отложи разговора.

– Важно ли е? – Фаустина скръсти ръце върху мраморния ръб на басейна.

– Не знам. Надявах се той да ми каже. – Тит премести купчината свитъци и восъчни плочици от едната си ръка в другата. Едва ги крепеше, ала не искаше да ги поверява на робите. – Отнася се за финансирането на банята.

– И по-точно?

– Нещо, заради което не си заслужава да си прекъсваш плуването...

– Финансови измами? – попита делово Фаустина.

– Хмм... да.

– Искаш ли да ти помогна?

Тя изкачи мраморните стъпала на басейна. Водата се стече по раменете ѝ и заструи от ръба на късата ѝ ленена туника – Венера, изплувала от вълните. Венера, разбира се, обикновено беше гола, но туниката на Фаустина, силно подгизнала и прозрачна, всъщност не скриваше... нищо. Тит се закашля и се втренчи в земята, докато тя тръгна невъзмутимо пред него към къщата. Седемгодишното момиченце, което пренесе на ръце у дома след сватбата на Сабина, беше пораснало много. Той се успокои, когато Фаустина вдигна захвърлената си на земята мантия и се уви в нея.

– Е, какво носиш? – Настани се на един стол в атриума и посочи наръча свитъци. – Да видим...

– Не бих посмял да отегчавам красиво момиче със скучни финансови въпроси.

– Предпочитам скучни финансови въпроси пред обожатели, които рецитират скучна поезия – отсече Фаустина.

– Мислех, че повечето момичета обичат да ги ухажват.

– Така изглежда. – Фаустина изпрати един роб в къщата да донесе нещо за пиене. – И аз мислех, че ще ми харесва. Помня колко мъже се въртяха около Сабина и очаквах с нетърпение да ми дойде редът. Сега обаче ми дотягат. По-възрастните бръщолевят за политика, по-младите за войни и всички надничат под фустата ми.

– Опитай се да не изглеждаш толкова привлекателна – предложи Тит. – Но ще ти струва много усилия. Подстрижи си косата. Носи конопени туники и си наплескай лицето със сажди. Или пробвай да си почерниш зъбите – той поклати глава. – Не, безполезно е, опасявам се.

– Ето защо те харесвам, Тит. – Фаустина се усмихна доволно.

– Всички превъзнасят красотата ми, но само ти се сещаш да го направиш, когато косата ми изглежда като мокра козина. Ето, пийни си мулсум, – тя издърпа първия свитък от ръката му и го замени с чашата топло вино с мед, която робът донесе, – а аз ще прегледам документите ти.

Тит се предаде и седна до нея. Все пак днес нямаше други задачи. Освен това в последното си писмо от Антиохия Сабина го молеше да наглежда малката ѝ сестра. "Според баща ми сега има повече ухажори от Елена Троянска, а аз не искам да си изгуби ума по някой противен плужек." Очевидно такава опасност не съществуваше.

Фаустина придърпа стола си до Тит и посочи един ред в свитъка, който държеше.

– Има ли разписки за всички постъпления?

– Да, ето ги. – Тит посочи на свой ред и отпи от претопленото вино с мед. – Откога умееш да боравиш толкова умело с цифри?

– Мама ни научи със Сабина да водим домашното счетоводство – отвърна разсеяно Фаустина. – Сабина не се стараеше много, но аз постоянствах. Какво е записано на тази плочица?

– Копия от поръчки от каменна кариера. Ако погледнеш тук...

След половин час Фаустина подсвирна замислено и вдигна очи:

– Е, мамят те.

Тит се втренчи над купчината свитъци, плочици и бележки с изчисления, заели цялата маса.

– Знам.

– Предполагам, че не мамят точно теб – добави Фаустина, – а Траян. Някой отклонява пари от средствата за строежа, при това много пари.

– И аз стигнах до това заключение миналата седмица – потвърди мрачно Тит. – Въпросът е кой е крадецът и какво да направя. Защото явно не става дума за обикновен писар, който прибира нещичко в джоба си.

– Всичко е въпрос на достъп – прецени Фаустина. – Кой има възможност да отклонява толкова средства?

– Цяла седмица си блъскам главата и твърдя, че никой от подчинените ми не е отговорен за кражба в такива мащаби. Те просто нямат необходимото влияние. Аз също. – Тит погледна изненадано Фаустина. – Да не би майка ти да те е обучавала и в тънкостите на финансовите измами, освен на домашното счетоводство?

– Разбира се. Робите и секретарите винаги се опитват да крадат. – Фаустина нави като въже мократа си коса и я преметна през рамо. – Малко брашно от склада, малко мрамор от големите доставки – всичко е пари. Според мен имаш два варианта, ако искаш да разкриеш измамника. Започни от върха на стълбата...

– Или?

– Или недей. Защото, който краде толкова много, няма да поиска да спре и ако е по-висшестоящ от теб, не бива да го ядосваш.

Тит си представи баните, чиито стени сега се възправяха върху основите изящно, както Фаустина се беше надигнала от водата.

– Ще го обмисля.

 Известно време поседяха мълчаливо. Перото в ръката на Тит почукваше бавно по масата. Фаустина вдигна косата си на темето и от мокрите ѝ краища по врата ѝ заструиха капчици.

– Ще се опиташ да го спреш, нали? – попита тя след малко.

– Да.

Императорското домакинство... Стотиците секретари и домакини на императрица Плотина имаха достъп до официалните проекти. Всеки от тях би могъл да използва името на императора в своя изгода. Сподели го с Фаустина.

– Звучи като добро начало. – Фаустина взе перото от ръката на Тит и го заби в мокрия си кок, за да не се разпилее косата ѝ. – Внимавай, Тит.

– Императрицата ще ме подкрепи, сигурен съм.

Всъщност само безпощадно добродетелен човек като императрица Плотина би разбрал възмущението му. Повечето държавници в Рим биха си затворили очите с думите: "Всички крадат от обществените проекти, всички мамят, всички се облагодетелстват. Така върви светът."

"Може би – помисли си Тит. – Но не и когато аз отговарям за проекта".


ВИКС

Преди края на следващата година Парта беше наша. Аденистре, Вавилон, Селевкия[64], Ктесифон[65] – един след друг падаха градовете с невъзможни имена.