– Земята трепери. Често се случва там, откъдето идвам – Помпей. У дома никой не обръща внимание на земетресенията, освен ако не са много силни.

– Не ти вярвам. Кой не обръща внимание, когато земята се опитва да го изхвърли?

Изправих се предпазливо. Искаше ми се да остана на земята и да прошепна една-две молитви като Антиной и половината ми войници, но центурионът трябва да дава пример.

Проехтя нов грохот от падащи камъни.

– Сега сградите започват да се срутват – обяви ведро помпеецът. – Баща ми беше строител. Казваше, че земетресенията се отразяват добре на занаята, понеже половината къщи падат и трябва да се строят наново. Центурионе, къде отиваш?

Тичах да намеря кон и Антиной ме следваше по петите.

По-късно чух, че императорът се разминал на косъм със смъртта. Покривът рухнал над главата му, но той успял да скочи през прозореца. Една греда обаче смазала консула, с когото разговарял. Мнозина други загинаха сред отломките – изтъкнати римляни, антиохийски управници, гостуващи посланици. Чувах виковете на хората, останали под руините на рухналите си домове, но не спирах.

Докато не свих в нашата улица и не видях, че от сградата, където живеехме с Мира и дъщеря ни, не е останало нищо освен купчина камъни.


САБИНА

Тръстиковите сандали на Сабина се движеха беззвучно по пътеката, но Адриан говореше, без да обръща лице към нея.

– Как ти се стори Египет?

– Прекрасен. – Тя спря до Адриан, който застана под сянката на лаврово дърво, скръстил ръце зад гърба и вперил поглед в сияйната повърхност на малкия извор. – Плавах по течението на Нил като царица Клеопатра. И посетих Александрия, Бубастис, Карнак...

– Да, Плотина ме уведоми за... експедициите ти.

– За добродетелна жена като нея, Плотина се отличава с особено развинтено въображение.

Адриан вдигна очи от извора до краката си и изгледа многозначително Сабина от главата до петите – медальона като изрисувано око около врата ѝ, тънката памучна туника до глезените, златистия тен от дните, когато беше яздила с камила, за да види пирамидите, където са погребани древните фараони.

– Още ли се опитваш да ме шокираш? И какво е това?

– Това е Неферу. – Сабина погали стройния врат на котката в ръцете ѝ.

Двете ловни хрътки, които винаги следваха Адриан, проскимтяха, а котката изви дългия си гръб и им просъска. Имаше лъскава тъмна козина, високомерно триъгълно лице и огромни очи със златни халки върху клепачите.

– Недоумявам защо египтяните слагат обеци на котките си. – Адриан погали Неферу под брадичката. Тя замърка и изви гръб. Конете и кучетата обожават Адриан, помисли си Сабина, не е чудно, че очарова и котките. – Сигурно е болезнено за животните.

– Неферу е свещена котка. Подари ми я жрецът от Храма на Бастет[60], когато наблюдавах церемониите в Бубастис[61].

Адриан смръщи вежди.

– Пак оргии и странни ритуали?

– Всъщност се оказах в капан, когато Нил придойде неочаквано. Две седмици помагах да приберат реколтата, за да не изгние зърното. В знак на благодарност жреците ме поканиха да присъствам на церемонията. – Сабина вдигна презрително вежди.

 – И откога боготворят с оргия всеки бог, за когото не си чувал? Навремето не беше толкова тесногръд, Адриан.

Той я изгледа студено и отново се втренчи в извора. Сабина галеше Неферу под брадичката и се любуваше на гледката. Градините на Дафни бяха известни по цял свят – стръмен пролом на няколко мили от Антиохия, осеян с лаврови и кипарисови гори, с изящни водни каскади, струящи между пищни жасминови храсти. Сабина чуваше тихия смях и отривистите стъпки на антиохийските влюбени, които се разхождаха по виещите се пътеки. Адриан обаче не помръдваше, впил очи в извора.

– Икономът казва, че често идваш тук – рече Сабина. – През кратките часове, когато не работиш.

Той не я чу.

– Дали ще отида някога в Египет? – промълви, но не на Сабина и хвърли дребна монета в извора. Приведе се и се взря съсредоточено в надиплената водна повърхност.

– Какво ти каза всевиждащият Касталиански извор? – в гласа на Сабина прозвуча едва доловим сарказъм.

– Вълничките ми казват, че ще видя Египет. – Очите на Адриан не примигнаха нито веднъж, докато повърхността на извора не стана отново гладка като огледало. – Но след доста време. Жалко... Бих искал да видя как водите на Нил прииждат през пролетта. И стилът на египетските сгради ми е интересен. Чувал съм за колоните, подпиращи покрива в Храма на Амон Ра в Карнак. Може би ще предвидя такава зала във вилата си, когато най-после я построя.

Не беше разговарял толкова дружелюбно със Сабина от цяла година. "Но пък през въпросната година не се задържах повече от две седмици при него." Съпругът ѝ явно предпочиташе амбициите си пред пътешествията, ала Сабина не възнамеряваше да последва примера му. Вече обмисляше да отпътува за Епидаврос[62] и да види прочутия Асклепеион[63]. Хора от цял свят се стичаха там да търсят изцеление. "Ще поработя в Залата на сънищата със свещените змии. Ще проверя дали жреците не прибират парите на поклонниците, залъгвайки ги с мними лекове. Ако открия, че мамят, ще пиша на Траян и ще сложим край на това..."

– Отдавна не си споменавал вилата си – рече Сабина най-сетне. Щом Адриан се държеше дружелюбно, беше готова да приеме охотно подадената ръка. – Ще започнеш ли най-после да я строиш?

– Когато разполагам със средства. Когато стана император.

Сабина отпъди хрътките, които душеха дългата опашка на Неферу.

– Виждам, че все още таиш невъзможни надежди.

– Невъзможни? – Адриан я погледна през рамо с високомерната си усмивка, от която винаги я засърбяваха дланите. – Касталианският извор ме увери, че е неизбежно.

– Той е просто локва с вода – отвърна рязко Сабина. – Заблуждаваш се, че Траян ще те посочи за наследник.

– Откъде знаеш? Приносът ми е неоценим. Без мен легионите на Траян щяха да останат без провизии...

– Да. Сигурна съм, че ще те потупа по гърба и щом войната свърши, ще те назначи отново за консул. Но няма да ти повери империята.

– Плотина твърди...

– Плотина не е тук да шепне в ухото на Траян. Но аз съм. Дори от Египет му пишех всеки месец и се обзалагам, че моите писма са му по-приятни от посланията на Плотина. За разлика от нея аз умея да го разсмивам. За какво, мислиш, се смеем? Или по-точно на кого?

Адриан се обърна към нея с бързината на опитен ловец и замахна с ръка. Неферу вдигна глава от ръката на Сабина и изсъска.

– Удари ме, ако искаш – предложи Сабина. – Ще покажа синината на Траян. Ще вечерям с него тази вечер. Покани ме. А теб?

Адриан свали ръка. Лицето му беше безизразно.

– Ще съжаляваш за това, Вибия Сабина.

– Когато станеш император ли? – Сабина се обърна, заобиколи хрътките и се отдалечи с плавна походка. – Ти говори с извора си, а аз ще говоря с императора. Да видим на кого ще се усмихне съдбата.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

ВИКС

Намерих ги след два дни.

Разчиствах купчината камъни с голи ръце. Бойл се трудеше мълчаливо до мен и с приглушен глас разпределяше войниците на групи. Те работеха до мен, мъчейки се с общи усилия да преместят тежък каменен къс. Сякаш изгубил дарслово, Антиной разчистваше по-дребните отломки. Аз не обръщах внимание на никого. Пробивах си трескаво път през купищата камъни и хоросан, дъски и тухли, съставлявали сградата. Четири етажа бяха рухнали и, милостиви богове, моята Мира беше най-отдолу. Открих вцепенено и смачкано женско тяло, но жената беше старица, косата ѝ изглеждаше червена от кръвта. Дъщерите на жената се разплакаха сърцераздирателно и аз осъзнах, че и други хора разчистват отломките – съседи, живели до или над мен, търсещи погребаните си семейства. Из целия град хората разкопаваха руините и викаха съпрузите, сестрите, децата си. Из целия град имаше безчинства и крадци, тършуващи из развалините за скъпоценности. Видях млад мъж да пребърква с алчен поглед джобовете на жена, просната на улицата със счупен крак. Претърсваше дрехите ѝ, глух за болезнените ѝ стенания. Застанах тихо зад него и му прекърших врата с голи ръце. Антиной ме гледаше втренчено, но аз не знаех какво да му кажа.

От време на време Бойл ме придумваше да поспя. Строполявах се върху земята и спях, увит в мантията; спях, докато събера сили да се изправя отново на крака и да започна да копая. Ръцете ми приличаха на кървави късове месо.

– Няма да я намерим, центурионе – предупреди ме огромният африканец – един от най-добрите ми бойци, – но аз не му обърнах внимание.

Призори на третия ден Бойл откри крак.

Дребен крак, стърчащ изпод купчина камъни и счупени греди. Крак с подуто стъпало и подут глезен.

Испанецът, когото ступах през първия ден от похода, постави ръка върху рамото ми. Аз се отдръпнах, коленичих върху руините и заразчиствах с шепи камъните. Две трески се забиха под нокътя на палеца ми чак до кокалчето, но усетих само притъпена болка. Бойл и огромният африканец заотместваха, ръмжейки, паднала греда. Първо освободих дребното стъпало на съпругата си, после посивелия ѝ от прахоляк пищял и накрая стигнах до прокъсания подгъв на вълнената ѝ дреха, покрил коляното.

Откъм купчината срутени греди долетя глас, немощен, но язвителен:

– Много се забави, съпруже.

Стената беше рухнала, но тухлената пещ не беше. Мира грабнала малката Дина и се свила под нея. В същия момент покривът паднал. Гредите щели да ги смажат, но две от тях се вклинила една в друга над пещта. Порой от камъни приклещил глезена на Мира, ала гредите и пещта ѝ осигурили мъничко убежище.

Мъжете ми проклинаха, крещяха, напрягаха мишци да вдигнат едната от гредите, а аз надникнах през пролуката в камъните. Виждах само кичур от косата на Мира и частица от ожуленото ѝ чело.