ПЛОТИНА

– Домина... – мъжът стисна ръката ѝ и я обсипа с целувки. – Не знам как да ви благодаря за съдействието. Вие сте богиня, слязла на земята да сее благодат...

– Ласкаете ме, сенаторе.

Плотина издърпа пръстите си. Не беше получавала толкова целувки през целия си семеен живот.

– Истинска богиня – продължи мъжът, изчервен до върха на голото си теме. – Ще разпоредя да изваят наново личната ми статуя на Юнона с чертите на вашия височайши лик. Сега пред мен стои Юнона в цялото си великолепие!

Той закри лице, сякаш заслепен от ярка светлина. Плотина приведе елегантно глава, но не му нареди да се изправи. Беше ѝ приятно да я боготворят на колене.

– Нали няма да забравиш малката услуга, за която те помолих, сенаторе?

– Не, разбира се! Ще се погрижа лично, уверявам ви.

– Много добре. И незабавно, моля.

Плотина задраска друго име върху восъчната плочица. Писмата на Траян от Изтока продължаваха да пестят похвалите към скъпия Публий, но императорът превъзнасяше до небесата други мъже. Винаги споменаваше някой си Авлий Корнелий Палма, високо ценен заради незнайно завоевание в Набатейското царство[59].

Луций Публилий Целзий също се радваше на безкрайна императорска благосклонност. Не беше редно да се окичват със слава за сметка на скъпия ѝ Публий, нали?

И когато Плотина научи за несполучливите инвестиции на един изтъкнат сенатор, всичко си дойде на мястото. Предложи да спаси семейното му имение, преди да го разпродадат на търг, и да отпусне зестра на дъщеря му, а той прие цената, изискана в замяна, без дори да му трепне окото.

– Дребен слух – обясни тихо тя. – Но дискретно. Една-две думи, разменени с колегите ти на следващото вечерно угощение. Помниш навярно как младият Палма прелъсти римско момиче от добро семейство, което се самоуби, защото той отказа да се ожени за него. Или как бившият консул Целзий изпразни държавната кесия? – Тези клевети бяха достатъчни да опетнят името им... Хора, набедени за развратници и крадци, нямаха никакъв шанс да станат императорски наследници. – Разбираш какво имам предвид, нали? За доброто на Рим е.

– Разбира се, домина.

– Няма да е зле да вметнеш и една-две думи за бившия консул Сервиан – добави замислено тя. И неговото име се появяваше често в писмата на Траян. – Защо не споменеш пред колегите си, че тайно се отдава на разврат и пиянство?

– Никой няма да ми повярва, домина. Сервиан е най-добродетелният мъж в Рим.

– Е, тогава остават само другите двама.

Достатъчно за днес.

Сенаторът се поклони и се заотдалечава заднишком, обсипвайки я с хвалебствия. Плотина побутна настрани восъчната плочица и приглади косата си, изпъстрена с достолепни и елегантни побелели кичури край слепоочията.

– Ликът ми върху статуя на Юнона – рече гласно тя. – Надявам се, няма да се обидиш, скъпа сестро?

На Плотина вече не ѝ се налагаше да ходи в храма, за да разговаря с Юнона. Беше сигурна, че небесната ѝ посестрима чува и одобрява всяка нейна дума.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

ТИТ

– Ения? – Тит влезе в атриума, където Ения хокаше две млади робини, задето се размотават с прането. – Прочети това и ми кажи дали не ме лъжат очите.

– Знаете, че не мога да чета, доминус. – Тя отпрати момичетата с кимване и се взря с присвити очи в свитъка в ръката му. – Това императорският печат ли е?

– Да. – Тит прочете отново съобщението – кратко и написано с ъгловат войнишки почерк. – Написано лично от императора, доколкото разбирам.

– Чак от Армения? – удиви се иначе невъзмутимата Ения. – Какво ти пише?

– Иска да му докладвам как върви строежът на баните. Освен това иска мнението ми и за други държавни дела. Но защо му е притрябвало моето мнение? На мен не ми хрумват никакви идеи. О, и ме моли за заем.

Ения се изсмя дрезгаво.

– Новините пътуват бързо, нали, доминус?

– Явно.

След смъртта на дядо му изненадите заваляха една след друга, но засега най-голямата беше завещанието му. Тит наследяваше цялото имущество на дядо си, както се очакваше. Неочакван се оказа размерът на имуществото.

– Кой би предположил, че старият господар е бил разсъдлив с парите? Та той живееше толкова скромно! – удиви се Ения.

Тит внезапно се оказал притежател на значително състояние, без да споменаваме по-абстрактните, но не по-малко доходоносни сребърни мини, дъскорезници, имения в Остия и Равена, Брудизиум и Цилиция, вили в Баие, Тиволи и Капри, флотилия от търговски кораби, гладиаторска школа, сграда с жилища под наем на Есквилинския хълм.

Очевидно новината за новопридобитото благосъстояние на Тит бе стигнала бързо до другия край на империята. "Войната е скъпо нещо – пишеше откровено Траян с едрия си, енергичен почерк. – Ако ми дадеш заем, хората ми ще получават редовно надниците си през зимата и аз няма да забравя помощта ти."

– Явно дори императорите заддъжняват – поклати глава Тит и се върна в кабинета си. – Особено когато поддържат многочислени армии. Ще се погрижа да изпратя средствата.

– Няма да си ги получиш никога – предупреди го Ения. – Всички го знаят. Кажат ли "заем", императорите имат предвид "подарък".

– "Всички се подчиняват охотно, когато ги управляват достойни мъже" – цитира Тит и надраска бележка да се посъветва с иконома още на сутринта. – Траян може да ми вземе живота, ако поиска, кой съм аз да му отказвам пари?

– Чудесен начин да обеднееш!

– Може би. Ще бъда беден, но обичан.

– Най-добре си намери богата съпруга, щом ще прахосваш с щедра ръка – промърмори Ения. – Като стана дума – хищниците пристигат след половин час и двама споменаха, че ще доведат дъщерите си.

– Сигурно предпочитат да ги наричат гости, а не хищници, Ения. – Тит обаче въздъхна неволно. – Дъщери?

– И една племенница – добави злокобно Ения.

– Е, виж дали ще успееш да ги сместиш. За предпочитане далеч от мен.

Откакто в Рим се разчу за завещанието на дядо му, броят на гостенките в дома на Тит значително се увеличи. Колеги, които преди не си правеха труда да приемат поканите му за вечеря, сега молеха не само да му гостуват, но и водеха рояци неомъжени сестри, дъщери, внучки и племенници...

– Трябваше да се ожениш, преди да почине старият господар. – Ения грабна захвърлена върху стола мантия и я заизтупва енергично. – Сега си най-апетитната хапка в Рим и, с твое извинение, доминус, но досега не съм видяла нито едно момиче, което да не прилича на красива акула, надушила кръв във водата.

– Сигурно поне една-две не ламтят само за... кръвта.

– Отварям си очите на четири, доминус, повярвай ми. Знаеш, че искам да се пенсионирам. Да ръководя домакинството сам-сама...

– Стига си се оплаквала – усмихна се Тит.

Знаеше колко доволна остана Ения, когато я помоли да му остане икономка.

– Аз? – учуди се тя. – Мислех, че ще ти помогна да се преместиш обратно в семейната къща и толкова. Вече ти трябва истински иконом.

– Нима не можеш да поддържаш ред в голямата купчина мрамор? – подкачи я той. След като дните на траур отминаха, той се премести в семейния дом, както се полагаше. Ала глава на семейството или не, му се струваше странно да се разпорежда като господар в къщата на дядо си. – Не бих поверил другиму домакинството си, Ения.

– Не очаквах да съм ти толкова необходима. – Тя го изгледа втренчено. – Сега нищо не ти пречи да си купиш от най-добрите куртизанки в Рим, доминус. Не ти трябва икономка с хаплив език. Знам какво представлявам.

– И аз знам. И знам колко си способна.

Тит вдигна хилавата ѝ ръка и ѝ надяна тежка златна гривна с цветя от гранат и халцедон. Първото наистина скъпо нещо, което купи. Наложи се да поеме дълбоко дъх при мисълта, че подобна покупка вече не се равнява на едномесечната му заплата.

– Е, май наистина е по-добре да остана – огледа тя възхитено гривната. – Иначе някоя усойница ще те подлъже и ще ти съсипе живота.

– Но ако си тук, ще бдиш над мен.

И Ения се грижеше за къщата, за робите и за гостите му по-добре, отколкото бе очаквал. Всяко момиче, прекрачило в преддверието му, попадаше първо под обстрела на зоркия ѝ поглед.

– Половин час – напомни му отново Ения и излезе, викайки на пажовете да претоплят виното, преди да им стопли гърбовете.

Тит се облегна в стола и прочете отново писмото на императора. "Как напредва строежа на банята ми? – питаше Траян след молбата за заема. – Мисля да те назнача да ръководиш и програмата ми за издръжка на сираците. Някой отклонява средства и ми трябва честен човек да спре кражбите. Кажи ми какво смяташ..."

Тит погледна към бюста на дядо си. Официалната посмъртна маска беше поставена церемониално в преддверието, но тук имаше по-неформален бюст на стареца, изваян с познатия благосклонен поглед.

– Императорът се допитва до мен – каза Тит. – Странни времена, а, дядо?

Все още се чувстваше неловко да се разпорежда в семейния дом, да отсъжда, когато подопечните му плебеи му поискат съвет, да се подписва с пръстена с авторитетния фамилен печат. Вече не беше Онзи, който цитира. Сега беше Онзи, който получава лични писма от императора. Сестрите му се отнасяха с уважение към него, вместо да го гълчат за рошавата коса или разсеяността му. По време на разисквания вече не си правеха оглушки, когато споделя мнението си, а го изслушваха почтително. Минувачите по улиците му се покланяха.

– Представи си! – възкликна Тит пред дядо си и излезе да посрещне гостите.


ВИКС

Една година, само една година и Армения падна.

– Цял Рим ще възпява победата! – заяви помпозно един от трибуните в Десетия – непотребен хлапак с благородно потекло, чийто глас още мутираше. – Ние сме герои!