"Така е редно – успокои ме Тит в едно от дългите си писма от Рим. – Знаят, че забавляваш другите центуриони с истории от времето, когато си бил редови войник. Никой не се доверява напълно на човек, проправящ си път към върховете на служебната йерархия, Дребосък." Сега Тит беше голяма клечка в Рим – дядо му беше починал в края на годината и слуховете какво състояние е наследил приятелят ми стигнаха чак в Антиохия. Обмислих дали да не го помоля за заем – хората ми не получаваха редовно надниците си и какъв е смисълът да имаш богат приятел, ако не го използваш в оскъдни времена? – но дочух от един от секретарите на императора, че Траян също възнамерява да поиска заем, и реших да не злоупотребявам.

Антиной заподскача пред мен, размахал гордо шлема ми.

– Добре ли е?

– Като огледало.

Престорих се, че му нанасям саблен удар, и той отскочи, сниши се и заби малкия си юмрук в гърдите ми точно както го бях учил.

– Браво – потупах го по косата. – Но внимавай с гарда.

– Така ли?

– Дръж брадичката надолу, иначе ще те ударят по нея. Ето така...

– Измийте се и двамата – сгълча ни Мира. – Целите сте прашни. Този пустинен пясък е по-лош от всичко в Рим...

– Най-добре я послушай – предупредих по мъжки Антиной. – Знаеш какви са жените.

Той направи още един финт към хълбока ми и хукна към легена с чиста вода.

Лъснал от чистота, седнах пред малката маса. Антиной се настани до мен, а Мира забули коси и подхвана първата от молитвите на Шабат. Свещите хвърляха дружелюбни жълти кръгове върху масата, смекчавайки грубите грапавини по стената. Пламъчетата им озаряваха очите на Мира с меки отблясъци, докато напяваше прастарите думи, а ние с Антиной постепенно започвахме да разбираме смисъла им. Британец, грък и еврейка – всички събрани около масата на Шабат, мълвящи юдейски молитви. Когато приключихме, сложих в чиниите парчета агнешко и Мира задъвка лакомо. Ни помен от патрицианска префиненост. Виждах как от време на време докосва закръгления си корем и поглежда към надвесения над чинията Антиной, представяйки си как ще изглежда нашето момче на осем години. Облакътих се на стола и заотпивах на бавни глътки от бирата. Наблюдавах и харесвах видяното. Моята маса. Моята храна. Моята съпруга. Момче, която някак си ми беше станало син. И всичко това в моя дом, който притежавах благодарение на меча си.

Харесваше ми.

Но дори и през тази спокойна зима кръвта ми продължаваше да ври и кипи.

Нахлухме в Армения и я превзехме. Ние? Не, Траян я превзе. Планинска страна, с по-стръмни и по-каменисти върхове от дакийските, спускащи се към равни зелени долини. Нямаше ги благоуханните борове край Старата Сарм; само буйни реки и тесни планински проходи, обрамчени от скалисти зъбери. Траян ги прекоси с осемдесет хиляди войници и се установи в Елегея, където арменските принцове запристигаха един след друг, коленичеха и му засвидетелстваха преданост. Един от принцовете му подаде диадемата си със самодоволна физиономия, която те засърбяват пръстите да зашлевиш. Личеше си, че очаква Траян да му надене обратно диадемата с мило малко слово, но остана разочарован. Траян изрита принца и аз го чух да се жалва в коридора, недоумявайки къде е сбъркал. Ако ме беше питал, щях да му кажа – Траян мразеше самодоволството. Императорът подхвърли диадемата на иконома и му нареди да я претопи за съкровищницата.

Следващият сатрап се представи по-добре – подари на Траян кон, обучен да коленичи, сякаш се покланя. Траян се засмя и заръкопляска шумно, после извика:

– Изправете горкото животно! Не искам и конете да ми засвидетелстват вярност!

Адриан обаче караше коня да коленичи отново и отново, втренчен замислено в дългата му муцуна, сведена смирено в краката му. След това напусна Елегия и се върна в Антиохия, за да насочва дългите снабдителни линии, нижещи се далеч зад нас. Мразех този арогантен кучи син, но не мога да отрека, че си вършеше добре работата. За пръв път виждах продоволствията и припасите да пристигат толкова бързо, толкова навреме и без нито една буболечка.

Сабина не останала в Антиохия или поне така чух. Не бях я виждал, но разбрах, че заминала за Египет да наблюдава пролетното пълноводие от палубата на нилски кораб.

– Да бяхте зърнали лицето на легат Адриан – сподели въодушевено новината Първото копие, забравил обичайната си надменност. – Чаках в преддверието с изчисленията за необходимите провизии, когато една прислужница влезе да му предаде съобщението. Съпругата му го изпратила чак на другия ден след като отпътувала, представете си! Накарала момичето да го обяви на всеослушание, за да не се разкрещи легатът. Той сви устни, но продължи да диктува писмото си. Само дето перото в ръката му се пречупи на две. – Първото копие поклати глава. – Опазил ме Юпитер да го ядосам.

– Аз съм го ядосвал – похвалих му се аз. – Още не ме е убил.

– Щом си толкова неуязвим, препоръчвам ти да тръгнеш на север с легиона на Лусий Квет – рече язвително Първото копие. – Дано поохлади ентусиазма ти.

– Слушам! – отвърнах, но сърцето ми запя.

Армения се предаде бързо, но тук-там останаха малки средища на съпротива и Траян изпращаше свирепите си берберски ездачи да ги сломят. Нито аз, нито войниците ми бяхме кой знае какви кавалеристи, но ги бях обучил за трудни, бързи походи и, милостиви богове, моментът да покажат на какво са способни настъпи. Моето време настъпи. Траян завладя Армения, но и аз помогнах.

– Квет те похвали – рече ми императорът по време на една от инспекциите си. – Обикновено презира простите пехотинци като нас, но този път благоволи да ми каже, че твоите хора не са съвсем негодни.

– Обучавам ги допълнително, цезаре.

– Как?

Очите на Траян светнаха и той отпрати с едно махване двамата секретари, опитващи се да привлекат вниманието му с купчина спешни съобщения.

– Обучавам ги да се бият и извън строя, цезаре. Искам да умеят да се придвижват по тежък терен, да се сражават сами, но същевременно да се групират за минути.

Не знаех как точно да опиша на какво се опитвах толкова упорито да науча мъжете си. Не им харесваше, но през зимата в Антиохия не ги оставях на мира и сега продължавах да ги калявам сред арменските планини и край арменските реки.

– Искам да могат да се изправят срещу всекиго. Навсякъде. Да се бият по всякакъв начин.

– Не си се отказал от гладиаторските похвати, а? – Моят император не забравяше нищо.

– Стига да се използват на място, цезаре.

– Белегът, който ми остави, още личи. Кога беше? Преди десет години? – Той нави ръкав да погледне бледоморавата ивица и поклати глава при вида на сивеещите косми върху все още силната му ръка. – Милостиви богове! Остаряваме! Ще те изпратя пак с Квет.

И ние се впуснахме в разузнавателни мисии, в проучвателни походи и в гибелни набези през речните бродове. С войниците ми прекосявахме виещите се планински проходи, пълзяхме по скалистите скатове, лазехме през ниската лятна трева и прегазвахме реки, опирайки се на щитовете си, за да не ни отнесат бързеите. Убивах арменци с тесни азиатски лица и рошави бради, прибрах още три вражески знамена и хората ми спряха да се жалват, когато им нареждах да се разделят на малки групи, защото така успяваха да пробият вражеската блокада и да я разпръснат за секунди. Наричаха ме жестоко копеле, но се завърнаха с повече военни трофеи от всеки друг центурий в Десета част, а мен ме повишиха с два чина. Центурионът над мен загина в една схватка, а онзи над него умря от лагерна треска и императорът ме назначи първо на мястото на единия, а после – на втория.

– Вече не си младши центурион! – засмя се Мира, когато се прибрах вкъщи същата вечер. Сръчната ѝ игла ѝ спечели място сред императорската прислуга и тя се возеше в каруца с група бъбриви жени, които кърпеха купищата дрехи на многобройния антураж на Траян. – Първото копие сигурно е останал доволен.

– Очарован. – Сложих ѝ пръстена с перла, принадлежал на дебелия принц, когото заловихме. – Разбира, че скоро ще заема мястото му.

– Колко мило! – подкачи ме Мира и огледа възторжено пръстена. Вече живеехме в шатра вместо в тясното жилище в Антиохия, но Мира продължаваше да мете усърдно пясъка, да изтупва паяците от рогозките и да подрежда всичко толкова спретнато, че не знаех кое къде се намира.

– Къде са децата? – целунах я по врата.

– Ще пренощуват при Мириам. Антиной занесе сам бебето. Оказа се много грижовен брат. Не знаех, че момчетата харесват бебета.

– Той харесва нашето.

Дъщеря ни се роди без излишна шумотевица между Антиохия и Елегея. Мира се разочарова, че не е момче, но на мен ми олекна. Родеше ли ни се син, щяха да започнат споровете за ужасната церемония, наречена брит или брис. Както и да се произнасяше, бях се зарекъл синовете ми да я пропуснат.

– Няма да позволя да изрежат кожата от онази работа на сина ми! – възкликнах ужасен, когато Мира ми описа ритуала. – За нищо на света!

– Няма да изрежат и моята, нали? – попита неспокойно Антиной.

– Само през трупа ми – успокоих го. – Същото важи и за бебето.

Мира сви устни по начина, вещаещ неприятности. Ала вместо момче се роди Дина, малката Дина с тъмни коси и розови ръчички, винаги стиснати в юмручета като миниатюрни копия на моите, и спорът за церемонията се отложи.

– Щом Дина ще спи при Мириам тези вечер, да се възползваме!

– Вдигнах съпругата си на ръце и я положих върху рогозката. – Тутакси!

– Утре ще вземем момченцето на Мириам – предупреди ме Мира между целувките. – Обещах ѝ в замяна на тази нощ...

– Отлично. Утре вечер сме замислили засада.

С хората ми заловихме един сатрап, чиято каруца с изобилна плячка сви в погрешна пътека. Донесох на Мира златна огърлица с аметисти, къс сирийски лък на Антиной и сребърна гривна на Дина да си търка венците.