По размазаните розови лица започваше да се изписва нетърпение. Тит прочисти гърло, пъхна длан между диплите на тогата си и вдигна глава. Как смяташе да започне? Толкова усърдно подготвя речта си, толкова се стара да съчини нещо задълбочено в чест на дядо си, а сега не си спомняше нито дума.

Очите му, шарещи отчаяно из тълпата, се спряха на малката сестра на Сабина. Фаустина, по-висока от майка си и баща си, седеше, покрила руси коси с черно було, наклонена напред и повдигнала вежди, сякаш да изтегли думите от устата му. Кимна му насърчително.

Тит прочисти гърло.

– Достойни граждани на Рим – прозвуча гласът му ясно, спокойно. – Марциал е казал, че "онзи скърби честно, който скърби без свидетели". Но когато загубят човек като моя почтен дядо Гней Арий Антоним, всички граждани на Рим трябва да скърбят заедно...

И словото се изля от устата му гладко от начало до край.


 ВИКС

Хората често повтаряха, че Антиохия е Рим на Изтока, но аз не виждах прилика. Имаше колонади, акведукти и мраморни арени наистина, но нищо не напомняше Рим. Мъжете бяха дългокоси и боядисваха ноктите си като жени. Иврит, латински и разни други непознати за мен езици огласяха като екзотичен хор улиците. На един форум преброих повече проститутки, отколкото бях виждал в цял римски квартал или просто жените тук се обличаха така.

– Аквилифере! – поздрави ме Траян при първата инспекция на въодушевените кохорти от Десетия, по време на която се чуваха главно обещания за трофеи и победи през предстоящите години. – Плаването очевидно не е успяло да те убие.

– За малко, цезаре – отдадох му чест.

– Виждам, че вече не си аквилифер. Но още носиш лъвската кожа на Децебал.

– Да, цезаре.

Продължавах да нося вече прокъсаната кожа върху червената си мантия и когато Първото копие я видеше, винаги се мръщеше.

– Не е одобрена за центурионска униформа – повтаряше той до втръсване. – Свали я.

– Веднага – отдавах чест аз и никога не се подчинявах.

Получих тази лъвска кожа от ръката на Траян, същата ръка, която сега ме потупваше приятелски по рамото, за да ме поздрави за новия чин, и след този случай Първото копие изостави темата за лъвската ми кожа. Беше първокласен досадник и аз очаквах с нетърпение предстоящите месеци, когато щях да го дразня на воля, ламтейки да го изместя.

Антиохия беше душна, пренаселена и гъмжеше от римляни. Мог ми се струваше претъпкан през седмиците преди войната в Дакия, но в нея участваха само три легиона, а тук се бяха събрали цели седем плюс подкрепления от по няколко кохорти от западните легиони като нашите от Десетия. Към края на годината в Антиохия не бяха останали свободни квартири и аз се радвах, че изпратих Мира напред, за да ни осигури жилище. Щом отлепих устни от нейните, Мира закри очите ми с длан и ме поведе като залитащ слепец към няколкото уютни стаи, ѝ които щеше да се помещава домът ни до края на зимата. Войниците ми се заеха със зимните си занимания – игри на зарове, острене на мечове и чакане снегът, затрупал зимните проходи, да се стопи – а аз се установих при Мира.

– Викс! – Гласът ѝ долетя от кухнята. – Ела да си вземеш шлема от легена!

– Какво изобщо прави там? – влязох в спретнатата кухничка, където Мира беше извадила агнешко бутче от тухлената пещ и си мърмореше под нос. – Защо шлемът ми е пълен с вода?

– Вонеше и го измих – отвърна разсеяно тя. Коремът ѝ вече беше съвсем закръглен под престилката. – Не ми се мисли дори колко пъти си варил чорба в него над лагерния огън. Каква ли е на вкус чорбата, варена в шлем?

– Не ти трябва да знаеш. – Излях водата от шлема и го избърсах с туниката си. – Трябва да се излъска. – Погледнах към Антиной, който си играеше с дървено конче. – Какво ще кажеш, хлапе? Вече умееш да лъскаш метал по-добре от повечето ми мъже.

Той се втурна към парцалите. Мира го потупа нежно по главата, когато мина край нея.

– Гледай да приключиш преди залез-слънце! Полирането на снаряжение се брои за работа, Антиной. Знаеш, че не е редно да се работи на Шабат.

– На Шабат е редно да се похапне порядъчно. – Надзърнах над рамото ѝ към агнешкото, почерняло тук-там. – Това не прилича на ядене. Още ли не си се научила да боравиш с антиохийската пещ?

Тя ме удари с лъжицата. Кестенявата ѝ коса отрази оранжевите отблясъци на тухлената пещ.

– Излизай от кухнята!

Целунах плътните ѝ устни.

– Да, господарке.

Чух я да пее, докато се отдалечавах от кухнята – някаква весела монотонна мелодия, прекъсвана от тракане на тигани и пиперливи ругатни. Изругаех ли в нейно присъствие, Мира винаги се преструваше, че си запушва ушите, но от устата ѝ се изсипваха куп легионерски проклятия, когато изпуснеше някоя тенджера върху крака си. Антиной също учеше бързо.

– Защо не бива да казвам "проклет кучи син"? Мира го каза вчера на пекаря, когато се опита да ни пробута клисав хляб.

– Не ти забранявам да го казваш. Ако ще ругаеш, ругай като мъж. Въздържай се само пред съпругата ми.

– Чух ви! – подвикна Мира, без да се обръща.

Когато пристигнах в Антиохия с осемгодишното дете, тя ме погледна първо въпросително, после учудено.

– Кое е това красиво момиченце? – попита тя, а Антиной се намръщи и разроши къдриците си.

– Момче съм – поправи я той.

– Трябваше да ти разкажа за него по-рано – подех с въздишка и когато приключих, Мира ми се разсърди съвсем малко.

Колкото да разкраси лицето ми с един плесник, стоварен изненадващо бързо и силно за дребничка жена като нея. Оказа се, че съпругите предпочитат да ги питат дали искат да гледат чуждо дете, и то преди детето да се появи на прага им. Антиной обаче вървеше по петите ѝ толкова предано, толкова отчаяно се стараеше да я зарадва и се усмихваше толкова лъчезарно, когато го похвалеше, че тя се предаде бързо-бързо.

– Ще бъде добър брат на малкия Емануел – заключи тя, поглаждайки корема си. – Дали ще си приличат?

– Мислиш, че Антиной е мой син? – примигнах. – Обясних ти, че майка му го е родила, преди да се запознае с мен. Баща му бил чиновник от Бициния, умрял, преди аз да стъпя в Мог.

– Така твърдиш, но никой мъж не издържа син, който не е негов. Освен това прилича на теб.

Мира огледа Антиной, сновящ из новия си дом с дълги, наперени крачки, прекопирани от мен.

– Изобщо не прилича на мен – изсумтях. – Прекалено е красив. Като майка си.

– Значи майка му е била красива? – попита злокобно Мира.

– Ще отида да нагледам войниците – рекох припряно и излязох.

И без да съм натрупал дългогодишен семеен опит, знаех, че е невъзможно да спечеля такъв спор.

След трудното начало обаче положението се изглади и сега Антиной търкаше шлема ми, тананикайки, а Мира пееше в кухнята. На свой ред аз тръгнах да търся игла, за да зашия скъсаната подплата на шлема.

– Къде са конците? – извиках.

– Принадлежностите за шиене са в кошницата до моя стол – отговори Мира, без да ме поглежда. – Знаеш.

– Още не съм свикнал.

Сега сандалите ми стояха под леглото, точилата и парцалите ми за полиране – до купчината за кърпене, а мръсните ми туники отиваха в плетена кошница до леглото вместо на пода.

– Нищо не мога да намеря – оплаквах се през първата седмица от съвместния ни живот в Антиохия.

– Ще свикнеш – отсече Мира. – А сега да помислим как да махнем този фриз край стената.

– Какво му е?

– Има танцуващи момичета.

– Не са голи и прочее.

– Хора са. В къща не се държат картини и статуи на хора – обясни тя. – Само на неща като лозници и цветя.

– Защо не на хора?

– Бог не обича образи, създадени по негово подобие. Една крачка ги дели от идолопоклонничеството, Версенжеторикс от Масада – обясни мрачно тя!

– Не ме наричай така – потреперих аз.

– Вярно е – настоя тя. – Ти си последният син на Масада.

– И последният син на Масада трябва да боядиса фриза?

– Да, ако иска мир. Да не споменаваме вечеря.

На другия ден боядисах фриза. Филип, надарен със способността да рисува, когато не играеше на зарове, украси стената с доста прилични лозници и навити панделки, а Мира го разцелува по бузите и го натъпка с печена гъска.

– Ах, ти, гаден нехранимайко! – оплака се Филип. – Защо винаги ти се падат добри жени?

– Късметлия съм – отвърнах искрено.

Половината центуриони имаха съпруги, но повечето бяха или дебели, или пъпчиви и всички до една мърмореха дрезгаво като тромпетите, които ни призоваваха да се строим. С ефирната си походка, с будния си поглед и спретнатия син шал върху косите, Мира ги слагаше в малкия си джоб. Антиохия ѝ харесваше, легионът – също. Не се оплакваше и от пътуването дотук, а трудностите – паяци, протяжни часове по шосетата, странни местни обичаи – атакуваше с порой ругатни и решително запретнати ръкави.

– Дръжте се, паяци! – възкликваше доволно тя и размахваше метлата, докато се разлетеше прах. – Да видим кой ще надвие! Аз или пясъкът!

– Очаква с нетърпение похода през пролетта? – недоумяваше Бойл.

– Така казва – отвръщах самодоволно.

– Но съпругите на центурионите не придружават войската.

– Тази война не е като в Дакия – само армия и обоз. Този път императорът си води антураж, за да приема както подобава арменските царе. Перачки, чиновници, готвачи, бръснари, музиканти. Уредих Мира и момчето да пътуват с шивачките.

– Късметлия си ти, кучи сине! – измърмори отново Филип, но Юлий го сръга с лакът и той се поправи: – Съжалявам, центурионе.

Махнах небрежно, но се натъжих. За старите ми приятели нещата се бяха променили. От време на време ми гостуваха в свободните си часове, Мира ги гощаваше щедро с яхниите си и се шегувахме на воля, но когато бяхме в легиона в пълно бойно снаряжение, трябваше да ми отдават чест и да назовават ранга ми. И дори край трапезата ми, спестяваха най-пиперливите шеги и недоволството от другите офицери.