Бях го набелязал по-рано – всички легионери обичат да се оплакват, но всеки центурион си има по един професионален мърморко, който не спира да хленчи дори насън. Този беше испанец с черна четина по лицето и аз с удоволствие установих, че е по-висок от мен. Още по-добре.

– Да си уредим сметките! – предложих, когато събрахме достатъчно публика.

Бойл се хилеше в кръга около нас, защото знаеше какво ще последва, но останалите само ни наблюдаваха предпазливо.

– Какво? – попита кисело испанецът, ала в гласа му се долавяше предизвикателна нотка. Отлично. Бях избрал подходящия човек.

– "Какво, центурионе"! – изръмжах, изпълнен с благосклонност.

– Ще прескочим следващите три дни, които ти прекарваш в мрънкане на всеослушание, а аз се преструвам на глух, докато не изтърсиш нещо прекалено грубо и не ме принудиш да те накажа с бой заради неподчинение. Ще те наложа още тази вечер и ще спестим време. И ти ме удряй, ако искаш, сега не нося шлема и емблемите.

Ударих го два пъти, преди да посмее да отвърне. Улови ме през кръста – привърженик на близкия бой – и ръцете, които се сключиха около врата ми, бяха силни. Щеше да ми свърши работа, ако ми потрябва човек да удуши вражески страж в тъмна нощ... Боят беше приличен и аз му позволих да ми разкървави носа, преди да приложа хватката с ключ на ръката, която татко използваше навремето, за да ме постави на мястото ми. Мърморкото заби лице в калта. При това надълбоко.

– Така... – изправих се задъхано. – Повече да не съм те чул да се оплакваш, докато си в моя центурий. – Взех си лъвската кожа и си я наметнах през раменете. – Попита за кого се мисля? Би трябвало да знаеш кой съм. Аз съм мъжът, който поднесе главата на дакийския цар на императора. Аз съм мъжът, който носеше Орела ви. Аз съм ви центурион, нещастни миши лайна, затова се размърдайте и без повече приказки!

– Какво е лайно? – попита ме синът на Деметра, когато се прибрах в шатрата си.

– Нещо, което трябва да се научиш да казваш, ако искаш да спрат да те мислят за момиче. Дай ми парцал.

Той затършува във войнишката ми торба и извади парче протрит плат, което използвах за превръзки.

– Нарочно ли го направи?

Погледнах го. Все още се питах защо е тук. Защо се върнах в бакалията, вместо да постъпя правилно и да си тръгна? Защо се втренчих в красивото дребно личице и му казах: "Събирай си багажа. Идваш с мен в Патра."

Не биваше да постъпвам така. Беше редно поне да попитам първо Мира дали е съгласна да приюти дете на чужда жена, след като нейното вече е на път. Все още нямах опит със съпруги, но по такива въпроси жените сигурно предпочитат да си кажат мнението. Вероятно преди това трябваше всъщност да я уведомя, че синът на Деметра съществува... Но докато ухажвах Мира, когато се оженихме и се учех да живея с нея, с всички сили се стараех да спазвам поведение и моментът все не ми се струваше подходящ да ѝ кажа, че плащам, за да отглеждат детето на друга жена.

Трябваше да го обмисля предварително, да го направя по-добре. Но Мира беше отпътувала за Антиохия и аз нямах време да чакам отговор. А красивото момченце беше впило в мен огромните си кафяви очи и аз си представих как светът ще го сдъвче и изплюе, ако някой не го закали.

И ето го тук, седнал с кръстосани крака и светнали очи върху рогозката в моята шатра.

– Е? – настоя той любопитно. – Беше си го намислил, нали? Боя и речта и...

– До последната обида. – Притиснах парцалите към носа си и попих кръвта.

– Защо? Те продължават да мърморят и да те гледат начумерено.

– Но утре няма да мърморят.

– Не те харесват.

– Не е необходимо да ме харесват. Достатъчно е да ме уважават.

– Не те ли уважават?

– Все още не. Ще започнат да ме уважават, когато спечелим една-две битки, но няма страшно. На тяхно място и аз щях да се държа така.

Синът на Деметра примигна с дългите си мигли. Богове! Колко мекушав изглеждаше.

– Ще те науча да се биеш – обещах му. – Започваме от утре преди похода. Заспивай.

– Може ли утре да яздя коня? – Той се сви върху рогозката си като катерица. – В каруцата е скучно. Освен това ти не яздиш.

– Твоя воля. Но не казвай, че не съм те предупредил, когато те хвърли от седлото.

Тъкмо се унасях, когато гласът му долетя в мрака:

– Как да те наричам, доминус?

Прозях се замислено. Преди не му се беше отдавало случай да ме нарича някак. По време на кратките ми посещения ме гледаше ококорено и отронваше срамежливо "да" или "не" в отговор на лаконичните ми въпроси. Но вежливото обръщение сега беше излишно.

– Наричай ме "центурионе" пред войниците – отвърнах в тъмнината. – А когато сме насаме, "Викс" ще свърши работа.

– Викс? – Произнесе го смутено, сякаш ще го зашлевя за волността.

– Щеше да ме наричаш така, ако ти бях брат.

– Но ти не си ми брат.

– Не съм ти и баща. – Долавях, че би предпочел да ме нарича така, но не бях съгласен. – Имал си баща, не че го познавам, но не съм аз. Но ако ти бях брат, щеше да ми казваш "Викс", а аз имам брат и сестри в Британия горе-долу на твоята възраст. Така че се спираме на "Викс".

– Викс... – повтори колебливо той в мрака.

– Заспивай, Антиной.

След като вече беше мой, трябваше от време на време да си спомням името му.


  ТИТ

– Някакъв съвет? – попита Тит бюста на баща си. В отговор той го гледаше, мраморен и мълчалив, и Тит въздъхна. Отдавна не беше изпитвал необходимост да се съветва с каменното лице на баща си, но старите навици го успокояваха. – Досега не съм произнасял реч от трибуната – добави той. – Ще ми помогнеш ли?

Тишина.

– Вече няма кой да ми помогне, нали?

Тит произнесе думите едва доловимо и отклони очи от бюста на баща си към празната ниша до него – нишата, където щеше да постави бюста на дядо си след днешната погребална процесия. Дядо му беше покойник и Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин вече се превърна в глава на семейството. Хората щяха да се допитват до него, а не обратното.

– Пак ли разговаряш със статуи? – Ения се появи на прага, скръстила ръце върху хълбоците. – Ще те помислят за луд, а сега си опората на семейството.

– Не го казвай – простена той.

– Истина е, дори да не го казвам – пристъпи напред и приглади диплите на траурната му тога. – Всички те очакват.

– Тогава ми пожелай успех – каза Тит и на любовницата си, и на баща си и преметна една дипла от черната вълна над главата си.

Независимо от сивото и студено небе мнозина достойни граждани бяха дошли да почетат бившия консул и изтъкнат държавник на Рим. Тит крачеше редом с прибулените опечалени в такт с тържествения вой на бронзовите рогове и се взираше безучастно напред, защото изблиците на скръб бяха неуместни. Чуваше как полусестрите му ридаят отзад, но на жените им беше позволено. Главата на семейството трябва да е по-твърд от камък. Усети как сълзи напират в очите му само веднъж, когато срещна погледа на сенатор Маркус Норбан, докуцукал упорито да участва в процесията, придружен от съпругата и дъщеря си в черни роби. Възрастният мъж му кимна като на равен. "Не мога да се равнявам с теб – помисли си Тит, – нито с другите. На двайсет и осем съм, незначителен чиновник, а защо всички ме гледате, сякаш съм важна особа?" Ала ролята му сега наистина беше съществена, беше глава на семейството с всички произтичащи от това задължения и отговорности и Тит кимна на Маркус с подобаваща сериозност и продължи напред.

Ако трябваше да избира, с погребалната процесия щеше да приключи въпроса. Щеше да остави праха на дядо си в криптата и да се прибере благодарно у дома за деветте дни траур, през които щеше да постави бюста на дядо си в нишата и от време на време да разговаря с него, докато свикне с новата си роля. Но първо се налагаше да произнесе хвалебственото слово, а за човек с високо социално положение като дядо му словото се произнасяше публично, от трибуната на Римския форум, за да го чуе цял Рим.

"Стегни се – заповяда си Тит. – И преди си произнасял речи."

Но никога от трибуната на Римския форум, където плебеите щяха да го слушат небрежно, за да критикуват после ораторските му умения, да обсъждат стила му и да се питат ще стигне ли донякъде в политиката. Никога не беше говорил пред толкова много колеги и висшестоящи, всичките наистина съсредоточени, а не задрямали или зачетени в петициите си, докато изнася дежурния си доклад. Никога не се беше изправял пред такова множество. Тит преглътна, когато процесията сви тържествено към форума и той забеляза, че всички места са заети от наострили слух римски граждани. Роговете замлъкнаха, докато се изкачваше на трибуната. Обърна се към аудиторията и всичките лица му се сториха като размазани розови петна. Примигна с надеждата зрението му да се проясни, но в следващия миг забеляза намръщени чела, раздразнение, прозевки, завист и нескрита злоба и си пожела отново да види петната.

Имаше и приятелски лица, разбира се – един-двама квестори, архитекта, проектирал Траяновите бани, сенатор Норбан му се усмихваше окуражително между съпругата и дъщеря си. Фаустина, не Сабина; Сабина вече беше заминала за Антиохия и несъмнено още не беше разбрала, че дядо му е починал. "Ще получиш писмо от нея не по-рано от месец", рече си Тит, но бе готов да размени писмото и двете си ръце, за да я види тук и сега сред тълпата, събрала се на Форума тази сутрин. Щеше да му се усмихне, да му кимне насърчително и да стопи буцата лед, заседнала в гърлото му. Ненадейно си припомни меките ѝ устни под неговите, още по-кадифените ѝ гърди и примигна силно да прогони образа. Милостиви богове! Такива мисли не бяха добре дошли в момента, когато предстоеше да произнесе погребално слово за дядо си.