– Време е да се сбогуваме, нали? – попита тя Тит. – Заминавам за Антиохия, а ти оставаш тук, в Рим.

– Предстои ми да достроя баните – отвърна ведро той. – Да не забравяме и квесторските ми задължения, разбира се.

– Защо не се включи в похода? Траян искаше да ти даде пост в личния си щаб. Плотина и легатите му настояваха да избере Адриан, но императорът предпочиташе теб. Каза, че иска да те кали във война, да ти отвори очите за прелестите на битките. Защо му отказа?

– Пясък – отвърна Тит, – буболечки, туземци, които искат да ме убият. Не, благодаря. Ще се придържам към счетоводните документи и архитектурните проекти.

– Прахосваш способностите си като квестор. Траян ми го каза. Не прие поста в армията, но той крои други планове за теб.

– Недоумявам защо. Аз бях най-непохватният трибун от персонала му в Дакия, а сега съм най-съвестният квестор в града.

– Намира те за разумен и не се главозамайваш. Казва, че си един от малцината в Рим извън легионите, който му отговаря прямо на въпросите. – Сабина погледна през рамо към Тит. – Нищо чудно някой ден да станеш консул.

– Опазил ме Юпитер! – Тит се облакъти на парапета до нея и се взря отвъд лехите с оклюмали в мрака цветя. – Как ли ще се оплескам?

Сабина не беше толкова сигурна. Тит вече си беше извоювал ненатрапчив авторитет, присъствието му излъчваше дискретна непоколебимост, съчетана с безукорни обноски и прозорлив поглед. Траян ценеше високо младия Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин. Мнението му споделяха мнозина изтъкнати римляни, сред които и баща ѝ.

– Ще ми липсваш, когато замина в Антиохия.

Със свито сърце Сабина усети колко верни са думите ѝ. Тит ѝ беше приятел от деня, когато влезе в живота ѝ с букета виолетки и плахото предложение за брак. В Рим, в Дакия, в писмата, които получаваше от него в Панония – той винаги беше до нея.

– Ще ти пиша, разбира се. Надявам се да ти остава време да надраскваш по някой ред в отговор? Вече натрупа опит, та мислех да се допитам до теб за най-евтините начини за строителство на жилищни сгради. Бедняшките квартали в Антиохия били по-мизерни и от римската Субура, а щом ще зимувам там, смятам да се поогледам и да видя с какво мога да помогна.

– Пиши ми веднага, щом разполагаш с факти и цифри, и заедно ще измислим нещо.

Те се изправиха и си размениха тъжни усмивки. Тит я изгледа замислено.

– Ослепителна си.

– Всъщност дрехата не е от Антиохия – призна Сабина. – Просто накарах шивачката да ушие най-шокиращия модел, който ми хрумна.

Тя се уви по-плътно в шала, обзета от смущение, каквото не беше изпитала пред Адриан и Плотина.

– Не, не. – Тит улови края на шала и го дръпна. Той се свлече по раменете ѝ и падна на пода. – Щом се разголваш, хората имат право да гледат.

– Нима?

– Е, аз възнамерявам да си взема полагаемото. Знаеш ли, че те обичам.

Тя отметна глава.

– Какво?

Той се приведе и я целуна. Нежните му устни разделиха нейните бавно и грижовно. Дланта му обгърна врата ѝ и целувката продължи дълго.

– О, не – въздъхна Сабина, когато Тит вдигна глава.

– Не очаквах да чуя това – промърмори Тит.

– Не става дума за целувката. Беше прекрасна. А за другото.

– Че те обичам? – Той произнесе въпроса небрежно. – Откакто те видях за пръв път, ако искаш да знаеш. Ти беше всичко, за което едно шестнайсетгодишно момче може да мечтае, и досега не съм видял нищо по-прекрасно.

– Не съм предполагала. – Сабина си спомни всички нощи в Дакия, когато разговаряше с Тит, сгушена в скута на Викс, и потръпна. – Защо аз? Аз не заслужавам да ме обичат.

– Викс те обичаше.

– И ме мразеше. През повечето време. Обикновено причинявам неприятности на хората, които ме обичат.

– О, аз не линея от любов. – Гласът на Тит прозвуча безоблачно в мрака. – "За да се ожениш сполучливо, търси съпруга, която ти е лика-прилика", както е казал Овидий. А ние не си приличаме много, нали? Щях да те отегчавам до смърт, ако се беше омъжила за мен.

Може би. Но Сабина усети как я пронизва болка при мисълта какво е изгубила. Ако се бях омъжила за Тит? Със сигурност нямаше да живея в студен дом със съпруг, който ме мрази.

– Съжалявам – повтори Сабина, без да разбира защо.

Тит се наведе и я целуна отново – веднъж по устните и веднъж, много кратко, по овала на голата ѝ гърда.

– Лека нощ, Вибия Сабина.

– Лека нощ.

Тя остана до парапета и проследи с поглед как Тит се отдалечава, подсвирквайки си, през тъмната градина. Не погледна назад, но Сабина не откъсна очи от него, докато нощта не го погълна.

Обърна се и забеляза императрица Плотина, застанала под арката зад нея. Върху красивото ѝ мраморно лице беше изписана студена ненавист.

– Видях те... – подхвана яростно тя.

– О, гледай си работата – подхвърли Сабина и се отдалечи.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

ВИКС

– Ето как стоят нещата, центурионе – бакалинът, на когото плащах през последните пет години да се грижи за сина на Деметра, пристъпи от крак на крак и прочисти гърло – не мога да задържа момчето. Съпругата ми почина и моите момчета ще живеят при леля си. Тя няма къде да смести повече деца и...

– Сега ли намери да ми го кажеш? – намръщих се. – След две седмици тръгвам на поход за Парта!

– Знам – бакалинът се прокашля. – Хлапето ми харесва, но повече не мога да се грижа за него.

Погледнах към питомеца си. Беше станал на осем години – едва го познах, когато минах снишен през ниската врата на бакалницата в Мог. Красиво момче, високо за възрастта си, със светла къдрава коса и открито, любознателно личице. Сега изглеждаше блед и объркан, застанал между мен и бакалина, въртейки глава ту към него, ту към мен, докато си подхвърляхме горещия картоф.

Скръстих ръце пред бронята и се втренчих в него.

– Умееш ли да се биеш?

– Не – прошепна той.

– Да стреляш с лък?

– Не.

– Да се биеш нож?

– Не.

– Гръм и мълнии! – С къдравата коса и дългите мигли приличаше на момиче. Погледнах отново бакалина. – Задръж го още две седмици. Ще намери друг да го вземе, преди да тръгнем за Парта.

Чух как момчето затаи дъх, когато се извърнах. Но бях зает, много зает. Разполагах само с две седмици да подготвя центурия си за война.

– Викс, не! – запротестира Бойл, когато му подхвърлих колана и емблемата на опцио над сгъваемата масичка, побрала центурионската ми документация. – Върви по дяволите, не искам да съм опцио! Всички мразят тези гадни жаби! Защо избра мен?

– Защото си прекалено глупав да ме мамиш, прекалено добродушен да ме мразиш и прекалено едър да те разиграват – обясних аз. – Точно каквото ми трябва. И вече ще ме наричаш "центурионе", глупако! Офейквай и започвай да преглеждаш снаряжението на войниците. До сутринта искам подробен доклад и списък с липсващото.

– Късметлия съм, няма що! – измърмори Бойл и излезе навън. Широкото му галско лице беше почервеняло в тон с мантията му.

Никой от контуберниума ми не остана особено доволен от повишението ми, не и след като се погрижих да преместя всички в моя центурий. Но ми беше все едно дали са доволни. От години мечтаех да ръководя сам мъжете си и знаех какви точно искам. Преди да тръгнем на поход, умолявах, придумвах, подкупвах и търгувах с другите центуриони, за да ми дадат най-добрите войници от центуриите си.

– Ще ти дам едноседмична надница, ако ми преотстъпиш огромния африканец... забравих му името?

– Африканус. И няма да ти го дам. На бойното поле струва колкото трима легионери.

– Струва ли триседмична надница? Помисли си.

– Проклет кариерист! – мърмореха кисело другите центуриони.

Повечето не ме харесваха – изстрелях се направо в първа кохорта, докато те трябваше да си проправят път нагоре с нокти и зъби. Калени мъже от кариерата, десетина, че и двайсет години по-възрастни от мен. Аз бях най-младият и всички ми прехвърляха най-неприятните задачи, но на мен ми беше все едно. От мига, когато трите кохорти от Десети Фиделис поеха от Мог да се присъединят към легионите, определени да тръгнат на изток, усещах радостен, настойчив трепет, сякаш всеки удар на сърцето ми бие в ритъма на "най-после, най-после, най-после".

Не помня много от първоначалния поход. Тръгнахме от Мог с удвоена крачка, нетърпеливи да стигнем бойното поле, и нощем се строполявахме смъртно уморени в шатрите. Центурионите имаха право да яздят по време на похода, но последно се нуждаех от това да се прекатуря през глава от седлото пред погледите на войниците, които трябваше да ми се подчиняват и да ме уважават, но най-вече – да ме боготворят. Натоварвах се с пътната торба и оръжията като всички други и задавах убийствено темпо. Първия ден ги чух как мърморят недоволно зад гърба ми, но само изревах:

– Запейте марш! С пълни гърди, за да не заиграе камшикът!

След миг всички запяха как в Парта чукат овце. Гледаха ме намусено, но аз не им обръщах внимание. Същата вечер ги пришпорих да вдигнат за нула време лагера и после ги накарах да съберат шатрите, защото три ми се сториха провиснали.

– Лагер ли наричате това? Започвайте отначало!

Отстъпих назад, наблюдавайки с доброжелателна ярост как разпъват наново шатрите, за да ми угодят.

– Дребнав идиот – чух един от мъжете да мърмори, докато вдигаше палатката си за трети път. – Миналата седмица беше един от нас. За кого се мисли?

Не беше кой знае какво провинение, но исках всеки да си разбере мястото от самото начало.

– Ти! Излез отпред! – пролаях и изчаках всички да ни погледнат, преди да опра нос в неговия.