– Мира твърди, че е момче.

Седнах на пейката до него.

– Мислиш ли, че е права?

– И да не мислех, не бих дръзнал да споря. – Една слугиня ми поднесе чаша вино и поздравления и с Тит вдигнахме наздравица.

– Какво те води тук, Тит? Много официално си се издокарал.

Огледах снежнобялата му тога.

– Бях при императора...

– А твърдиш, че аз съм му любимец! Сега ти се въртиш край него.

– Държи се много добросърдечно с мен, но не това е въпросът. Взел е няколко решения относно войната с Парта, които сигурно ще те заинтригуват.

Оставих чашата.

– Например?

– О, новините може да почакат. Няма по-приятна изненада от тази, която съпругата ти е поднесла. Спряхте ли се вече на име?

– Кажи ми, кучи сине!

– Непристоен език! – скастри ме шеговито Тит. – Трябва да внимаваш какво говориш пред детето си.

– Мътните те взели! Какво си разбрал?

– Нищо интересно. Император Траян е решил да подсили войската си в Парта с три кохорти от друг легион, а именно от Десети Фиделис.

– Гръм и мълнии! – изръмжах. – Аквилиферите не придружават три кохорти. Ще гния в Мог...

– Да – съгласи се Тит. – Аквилиферът остава в Мог. Но не и новият центурион.

Втренчих се в него.

– Императорът е реорганизирал офицерския състав – продължи нехайно Тит. – И съответно един центурий е останал без командващ.

– Кой? – Стиснах го за раменете.

– Първа кохорта, последен центурий. – Тит вдигна чаша. – Поздравления, центурионе!

Първа кохорта. В първа кохорта бяха най-добрите войници, най-калените, а центурионите им бяха още по-добри. Мъже с амбиции. На трийсет години, минималната възраст за повишение, получих назначение в първа кохорта.

През последните месеци научих, че когато са щастливи, евреите чупят неща. Предимно чаши на сватбите, но реших, че и този момент е подходящ. Метнах чашата си с вино към стената и издюдюках, когато се раздроби на дузина ликуващи парчета. Най-после станах центурион. Центурион от първа кохорта.

– ... Вероятно ще се наложи първо да се върнеш в Могутиакум, за да се подготвиш с кохортата за похода в Парта...

"Война!", помислих си и сърцето ми заби като чук в гърдите. Колко щеше да отнеме придвижването до Парта? Къде изобщо се намираше Парта? Сигурно щяхме да плаваме с кораби, поне известно време. Милостиви богове! Мразех лодките! Но щяхме да вървим и пеш и осемдесет мъже щяха да изпълняват моите заповеди. Мнозина от тях по-възрастни от мен.

– Няма смисъл – усмихна се Тит. – Ти и без това не ме слушаш.

Майката на Мира се просълзи, когато ѝ съобщихме новината, а Симон с неколцина от избухливите племенници замърмориха недоволно срещу войната, но победоносното бумтене в главата ми заглушаваше думите им. С Тит вдигнахме наздравица за Парта и за Фортуна, която ме беше целунала по челото. Мира също вдигна наздравица с мен и после се оттегли рано-рано в спалнята, когато започнах да вдигам чаша за Парта, която услужливо ми е осигурила война.

– Ще взема Бойл, Юлий и Филип в моя центурий – реших, изпращайки Тит в тъмния коридор, след като го убедихме да остане за вечеря. – Центурионите имат право, нали? Ще бъде като в добрите стари времена в Дакия.

– Не съвсем – охлади ентусиазма ми Тит. – Първо, не възнамерявам да съм с теб. Императорът ми предложи пост, но аз отказах възможно най-бързо. Този път ти ще водиш битки, а аз ще си достроя баните. Второ, Дребосък, по онова време в Дакия беше с друго момиче. Надявам се, не си разказал на съпругата си за нея.

– Може да съм варварин, но не съм идиот. – Почувствах се странно онзи следобед, когато видях Сабина край арената, макар и отдалеч. Изглеждаше много стройна и изящна, и елегантна до императора... но не ми се стори ни на йота по-красива от Мира.

Пожелах лека нощ на Тит и тръгнах обратно през тъмния атриум. Повечето роднини на Мира си бяха легнали. Само неколцина прислужници гасяха забързано лампите. Дори не забелязах кога се е мръкнало, унесен в ярки мечти за Парта.

Заизкачвах се към нашата стая с Мира и сърцето ми се сви тревожно. Тя се надяваше двамата да заминем за Мог, но сега... легионерските съпруги можеха спокойно да придружават мъжете си, когато са разквартирувани в укрепление, но войната е съвсем друго нещо. Взрях се напрегнато към неясно очертаната фигура под завивките в средата на леглото. Щеше ли да плаче и да хленчи като Деметра? Докоснах амулета, провесен на врата ми, питайки се дали помага в съпружески битки...

– Идвай тук – долетя гласът на Мира от тъмнината. – Леглото е студено.

Свалих си туниката и легнах до нея. Тя намести глава върху рамото ми и притисна стъпала към глезените ми. Усетих как потреперва и метнах износената лъвска кожа върху двама ни.

– Парта, а? – попита тя.

– Длъжен съм да отида, където ме изпратят – подхванах, но тя опря показалец в устните ми да замълча.

– Можех да се омъжа за Елиезер, Викс. Има месарски магазини и вила в Остия и не би препуснал на изток, преди да се усетя. Но се омъжих за теб. – Отпусна глава върху гърдите ми. – За колко време заминаваш.

– Ела с мен – казах импулсивно.

– Какво? – засмя се тя.

– Защо не?

Внезапно ми се прииска да е с мен. Бях свикнал да е до мен в леглото, обичах острия ѝ език и оазиса от безоблачна жизнерадост, който създаваше където и да отидеше, и не исках да го загърбя.

Освен това, ако я вземех с мен, нямаше да се налага да прибягвам до услугите на курви като повечето легионери, разделени от съпругите си месеци и дори години наред. Щеше да е хубаво да не изневерявам на съпругата си още сега.

– Не мога да дойда – възрази Мира. – Съпругите не участват във военни походи!

– Понякога легатите вземат съпругите си. Пътуват преди мъжете и се установяват на цивилизовани места. Същото важи и за теб.

– Легатът ти няма да позволи – възрази Мира.

– Не зависи от него. Кохортата ще бъде подчинена пряко на императора. А императорът ме харесва.

– Така ли?

Усмихнах се в мрака.

– В деня, когато те срещнах, му занесох рапорт в двореца. Каза ми колко много иска да завладее Парта, а аз го посъветвах да вземе мен и Десетия.

Радвах се като дете, задето си е спомнил, че обмисляйки военната си стратегия, е отделил време да уреди и моето бъдеще.

– Хмм... – Мира се размърда върху гърдите ми. – Защо всъщност иска Парта?

– Май имаше нещо общо с царя им.

Погалих косата ѝ, разпиляна върху възглавницата.

– Какво му е направил царят им?

– Няма значение. През последните няколко години императорът строи шосета, арки и колони в Рим. Отегчен е.

– Никой не бива да тръгва на война от отегчение – заяви Мира.

На мен тази причина ми се струваше достатъчно основателна, но разумно не изрекох гласно мислите си.

– С какво са заслужили хората в Парта тази война? – настоя тя. – Особено онези, чиито ниви ще стъпчеш с огромните си крака?

– Не са толкова големи – рекох с надеждата да отвлека вниманието ѝ.

– Като лодки са – уточни тя неумолимо. – Защо служиш на император Траян, Викс?

Този въпрос беше по-лесен.

– Защото е великолепен!

– Поредният римски император, който нахлува в безпомощна страна за забавление.

– Не е вярно!

– Защо?

– Не го познаваш. Ако го опознаеш, ще разбереш.

– Не разбирам римляните – тросна се тя. – Готови сте да простите на някого всичко, стига да е обаятелен. Сигурна съм, че и императорът, обсадил Масада, е бил обаятелен.

– Все едно слушам Симон.

През последните месеци Симон непрекъснато се горещеше колко онеправдана е Юдея. И категорично не искаше да му напомнят дните, прекарани в Десети Фиделис.

– Е, нима чичо Симон няма право? Римляните решават, че искат нещо, и го вземат. Независимо дали е чаша вино или нова провинция. И чаровният ти Траян е същият.

– Защо се занимаваме със стари прегрешения? – попитах. – Траян не е обсаждал Масада, нали?

– Но...

Прегърнах я и я целунах по врата. Обсипах го целия с целувки и тя извърна лице към мен в тъмнината.

– Наистина ли искаш да дойда с теб? – прошепна с устни, долепени до моите.

Пръстите ми досегнаха корема ѝ и ненадейно се почувствах виновен.

– Не биваше да настоявам. Бебето...

– Не съм като онези кекави жени, които не излизат от къщи девет месеца и не поместват дори чаша – заяви гордо Мира. – Мога да се возя в каруца, без да навредя на малкия Анибал Емануел. Ако искаш да съм с теб.

– О, искам...

Два дни по-късно получих заповед от императора, цял сандък с нареждания за легата на Десети Фиделис и нови центурионски пера за шлема ми. След още един ден качих Мира и позакръгления ѝ корем в пътническа каруца, обещах ѝ да се срещнем в Антиохия, сбогувах се с осемдесетте си нови сродници и поех на север.

– Успех! – пожела ми малко намусено Симон.

Той така и не одобри сватбата ми с Мира. Не е лесно, предполагам, да видиш как любимата ти племенница се врича на мъж, с когото си задирял курви.

– "Страхливците никога не достигнат върховете", казва Сир – обяви ведро Тит. – Добре е, че не се боиш от нищо, нали, Дребосък?

Почти не ги чух и двамата; прокарах пръсти през новите пера върху шлема ми и вперих поглед напред.


ПЛОТИНА

– Не разбирам, домина.

– Според мен разбираш, Гней Овидий. – Плотина побутна восъчна плочица по писалището си към стройния претор, назначен да ръководи най-новия строителен проект на Траян. – Секретарите ми обърнаха внимание на несъответствията и аз проверих лично сметките. Отклоняваш средства от фондовете за строежа на новия форум на императора.