Кейт Куин - Императрицата на седемте хълма

ВИКС

– Гледаше онова момиче – каза Мира, докато ѝ проправях път през изморената и бъбрива тълпа край арената.

– Кое момиче?

– Онова в императорската ложа. Дребното с кестенявата коса и огненочервената дреха.

– Гледах императора. Не е ли великолепен?

– Не сменяй темата. Момичето сигурно е от императорското семейство. Нямаше ли императорът праплеменница?

– Не знам – отвърнах предпазливо. Веднага бях забелязал Сабина в императорската ложа. Усмивката не слезе от лицето ѝ през целия следобед. Никакви следа от Адриан и надутата кучка Плотина; Сабина и императорът се забавляваха сами и се заливаха от смях между състезанията. Питах се дали Сабина не казва на Траян: "Сините са зли кучи синове", с безупречно аристократичния си глас, както сподели с мен преди години.

Прииска ми се да погледне надолу към хилядното множество и да ме забележи. Мен и съпругата ми от пет месеца.

– Де да имах и аз огненочервена дреха – въздъхна Мира. – С огнени опали като на племенницата на императора...

– Опалите не са ми по джоба, но ще ти купя огненочервена дреха.

– С тази коса – Мира приглади тъжно с ръка кестенявата си глава – ще приличам на тиква.

– Ще изглеждаш прекрасно – целунах я по върха на носа.

– Скоро ще съм и кръгла като тиква. Окръглена и дебела с твоето бебе, а ти зяпаш чужди момичета.

Тя се усмихна и ме ощипа леко по ръката; усмихнах ѝ се в отговор.

Никой не би дръзнал да твърди, че не се уча от грешките. След цял ден напразно чакане в двореца (императорът все още не беше издал заповед да се връщам в Десети Фиделис) се прибрах у дома. Мира ме изведе на разходка и ми каза, че вероятно е бременна, а аз се направих, че не усещам буцата, заседнала в гърлото ми, но поех дълбоко въздух и казах каквото трябваше да кажа на Деметра:

– Чудесно!

После обещах на Мира да я заведа на състезанията, за да отпразнуваме новината. Мира предпочиташе театъра, особено ако пиесата е от най-помпозните и най-сълзливите, ала умееше да се забавлява от все сърце и на Марсово поле, а аз изпитвах нужда от нещо дейно и скоростно, за да поразсея изтръпналото си съзнание. Аз, баща!

– Семейството ти сигурно вече знае за бебето? – попитах я, когато се отдалечихме от арената, от мраморните арки и групата от отчаяни привърженици на Зелените.

– Мама разбра преди мен – засмя се Мира. – В семейството ми няма тайни.

Нещо друго, което бързо научавах. Когато се ожених за Мира, очаквах след няколко седмици да замина с новата си съпруга и с посланията на императора за Мог. Нямаше време да търся жилище в Рим и двамата останахме в семейния дом. Просто се преместихме в стая с по-голямо легло. Лятото обаче отмина, есента започна и сега наближаваше зимата, а аз още се скитах безцелно из Рим, докато подготовката за нахлуване в Парта напредваше мудно. Тоест вече знаех всичко за семейството на Мира – за подутите палци на краката на леля ѝ, за кошмарите на зет ѝ, за затрудненията на третата съпруга на чичо ѝ да забременее и за неспособността на братовчедка ѝ да ражда по-малко от две или три наведнъж. Знаех, че племенницата ѝ Тирза се покрива с пъпки, когато яде ягоди, а под леглото на племенника ѝ Бенджамин живеят духове; знаех, че Симон иска да се ожени за смуглото момиче на съседско семейство, но баща ѝ се пазари за зестрата. Роднините на Мира също знаеха всичко за мен – майката на Мира винаги мажеше хляба ми с детелинов мед, прислужниците знаеха с колко точно вода да разредят виното ми, а избухливите племенници и братовчеди, които обсъждаха разпалено как да освободят Йерусалим, знаеха, че е добре да пестят критиките по адрес на римските легиони, когато съм в стаята. В новото ми семейство всеки знаеше всичко за другите и аз ги харесвах заради това, но започвах да копнея да отведа Мира на север, за да си имаме най-сетне собствен дом.

– Мама се надява да останеш в Рим, докато се роди бебето – сподели Мира. – Иска тук да отпразнуваме името му.

– Скоро ще заминем на север. – Помогнах на Мира да заобиколи водата, процеждаща се от канавката в южния край на Римския форум. – След месец императорът ще поведе войската си към Парта. Преди това ще ме извика да отнеса посланията му и ще отпътуваме.

Не че легатът ми в Мог тъгуваше за мен – от аквилиферите няма кой знае каква полза, докато Орлите отдъхват в храма, а все още нямаше свободен центурий, който да оглавя. И когато получех центурия си, щях, разбира се, да предам Орела на нов аквилифер.

Намръщих се при тази мисъл. Обичах Орела. Носих го четири години все пак – не по бойни полета, но при всеки тренировъчен поход знамето винаги беше върху рамото ми. Освен това с него марширувахме зад Траян на триумфа в чест на победата над Дакия. Преди да замина на юг за Рим, седях дълго в храма, галех металните му криле и му обещах да се върна скоро, но се бавех вече повече от пет месеца и се чувствах виновен. Щеше да ми е мъчно да го предам на нов аквилифер.

Е, той щеше да си остане моят орел, въпреки че нямаше да го нося аз. Принадлежеше на всички войници от Десетия, независимо от чина им. Щеше да наблюдава гордо как приемам центурионския шлем, ако изобщо го получа. Душа давах някой от центурионите в Десети Фиделис да се спомине скоропостижно или да се пенсионира, или каквото и да е, стига по-бързо да заема мястото му...

– Може да направим тържеството предварително.

– Ммм...?

С усилия на волята се съсредоточих отново върху настоящето.

– На бебето. – Мира преплете ръце върху корема си, който все още не ми изглеждаше по-различен. – Искам сестра ми да присъства, за да видя изражението ѝ. Вече няма да ме гледа отвисоко и да се перчи с малкия си Исак. Ще си имам свое бебе.

– Исак ли трябва да го наречем? – попитах колебливо.

– Бенджамин може би. Емануел. Нещо благочестиво.

– Анибал – предложих аз. – Каратак. Нещо войнствено.

– Анибал Емануел? – озадачи се Мира и се преви от смях. Съпругата ми беше благочестива, спор няма, но умееше да се смее.

– Може да е момиче – обърнах ѝ внимание аз.

– Момче е – заяви тя.

– Вече знаеш?

Прегърнах я през кръста и я боцнах с пръст по корема.

– Да, знам. Може и да са близнаци. В семейството ми често се раждат близнаци.

– Добре. Тогава единият ще е Анибал, а другият – Емануел. Мира огледа критично Форума. Търговец със сергия, отрупана с месингови тигани, се опитваше да привлече погледа ѝ, както и дрипав крадец, продаващ откраднати мъниста. От месарския магазин се носеше миризма на кръв и изпражнения, глутница кучета се биеха в канавката за умрял плъх. Няколко мръсни хлапета притичаха с крясъци, рояци домакини бързаха, стиснали кошниците си.

– Градът не е място за бебета – прецени Мира.

– Мог е по-различен.

Един пияница излезе, залитайки, от гостилницата и се блъсна в Мира. Залепих го за съседната стена и я прегърнах през рамо.

– Ще ни трябват поне две стаи – разсъждаваше Мира. – Недалеч от пазара. Недалеч от укреплението. И далеч от гостилници.

Тя изгледа пияницата със сбърчен нос.

– Две стаи? С моята надница?

– Е, щом искаш да спиш с ревящо бебе...

– Две стаи – съгласих се.

Тайно обаче се надявах въпросните две стаи да не са в Мог. Беше ми додеяло от Мог. Не исках да се връщам при германската кал, сивото небе, грапавите улици, студените ветрове, заради които Мира щеше да крие ведрото си лице под качулка. Прекарах десет години от живота си в Германия и те бяха достатъчно. Исках слънце, исках горещина, исках... е, исках Парта, но беше ли възможно? Знаех, че императорът вече е избрал кои легиони ще го придружат в Парта. Трети Киренайка и Трети Партика – щастливи кучи синове. Не изглеждаше много вероятно да свика Десетия от другия край на империята.

Стигнахме къщата на Квириналския хълм със сандъчетата с портокалови дръвчета. Преди да сме прекрачили първото стъпало, майката на Мира надникна през прага и попита:

– Каза ли му?

– Да – засмя се Мира.

– Добре! Да се надяваме, че ще се задържиш в Рим, докато се роди Емануел. Моята Мира не бива да ражда на пътя.

– Анибал – поправих я. – Анибал Емануел.

Но тя вече ме бе придърпала в преддверието и три лели се спуснаха към Мира с поздравителни викове и порой благословии на иврит. След четирите месеца с новото ми семейство знаех кога да се призная за победен.

– Един приятел е дошъл да те види – осведоми ме майката на Мира, целувайки ме разсеяно по двете бузи, и аз побързах към атриума, докато лелите теглеха Мира по стълбите към горния етаж.

– Разбрах за радостния повод – усмихна се Тит от пейката под портокаловото дръвче, въртейки чаша вино в ръка.

– Задник! – оплаках се. – Как научи преди мен?

– Тъщата ти ми каза, докато те чаках, естествено.