– Няма ли пиеси, които не завършват с купища трупове?

– Мислех, че обичаш да виждаш купища трупове, цезаре.

– Само на бойното поле.

Адриан не откъсна поглед от свитъците дори когато в залата избухнаха аплодисментите, но Траян нямаше време нито за ръкопляскане, нито за усърдието на консула си. Стана бързо и Сабина грабна мантията си – светлозелена вълна, закопчаваща се на рамото със сребърна стрела – и тръгна след него, сподиряна от преторианците и свитата му. Също като Викс, Траян никога не благоволяваше да забави ход, за да пощади смъртните с по-къси крака.

Тълпата пред театъра посрещна появата му с възторжени възгласи, а императорът помаха весело като момче на фестивал. Императрица Плотина спря зад него да кимне и да се поклони по-царствено. Адриан застина достолепно до нея, но Траян прегърна Сабина през рамо и се шмугна в множеството. Хората се отдръпваха да сторят път – улични търговци, продаващи недодялани портрети на актьорите, просячета, протегнали панички за милостиня, еднокрак стар войник – всички се усмихваха. Траян спря да поговори с осакатения войник и възпря мъжа, когато понечи да се поклони. Сабина неведнъж бе чувала Плотина да му повтаря:

– Не бива да се смесваш с плебеите, съпруже. Някой луд с кама може да те убие за миг!

Траян обаче не ѝ обръщаше внимание и Сабина му се възхищаваше заради това. Кой друг император би се осмелил да обикаля римските улици без стража и да не се страхува за живота си?

Сабина придърпа зелената си мантия по-плътно около врата. Слънцето все още озаряваше късния следобед и лъчите му струяха на снопове от мраморния покрив на театъра, но с наближаването на вечерта задуха остър вятър. Хората се разотиваха. Плотина вече се беше отдалечила от театъра. Подаде ръка на един от преторианците си да ѝ помогне да се качи в сребърната носилка със завеси. Носилката се вдигна върху гърбовете на шестима гръцки роби и се залюшка като кораб след преторианците, които разчистваха пътя към двореца.

– Цезаре? – извика Адриан на императора, но Траян вдигна длан да го възпре и продължи напред със Сабина.

Тя усети леко задоволство при вида на окаменялото лице на Адриан, който се качи на носилката си и със строг глас нареди на робите да последват Плотина. След сцената в спалнята му двамата разговаряха лаконично и само по принуда.

– И на теб ли ти е студено, Вибия Сабина? – попита я императорът. – Или е заради старите ми кости?

– Студено е – съгласи се Сабина. – Есента явно най-сетне настъпва. Да походим ли, за да се стоплим, цезаре? Ще се облегнеш на мен, ако се измориш.

– Глупости. – Траян помаха на преторианците си, изостанали зад тях. – Твърде дребничка си за опора.

– Татко също не е висок. Но половин дузина императори са се опирали на него.

Вървяха ръка за ръка, далеч от тълпата, а свитата на Траян ги сподиряше на почетно разстояние. Неколцина граждани спряха да се поклонят на императора си и Траян им помаха ведро.

– Не се усмихваш? – погледна той към Сабина. – Не ми казвай, че тази ужасна пиеса те е натъжила.

– Не, не е виновна пиесата. Спомних си нещо.

Навремето с Адриан се прибираха заедно от театъра и по целия път спореха кой актьор е по-даровит декламатор и чии жестове са неизразителни. После Сабина започваше да рецитира най-добрите стихове от пиесата, а Адриан я прекъсваше по средата и довършваше рецитацията.

– Спомените често ни издебват от засада – съгласи се Траян и вдиша качулката на мантията. – Мътните го взели, наистина ми е студено! Вятърът ме смръзва по-бързо отпреди.

Сабина вдигна глава и го погледна. Косата на Траян – доскоро само посребрена – беше съвсем побеляла, а чертите му се бяха изострили. Дългогодишните военни походи под чужди слънца бяха издълбали дълбоки бръчки около очите и устните му. "На шейсет е – осъзна Сабина стъписано, – и му личи."

Тя пое дълбоко дъх.

– Искам да те помоля за нещо, цезаре.

– Казвай. Ще изпълня молбата ти, ако е разумна.

Сабина сви към Градините на Антоний, които се виеха край Тибър, и преторианците ги последваха покорно. Минаха край редица смърчове, елегантно подрязани да не закриват гледката към сребърната река, заобиколиха край мраморна Диана, тичаща редом с хрътките си. Траян я погледна развеселено.

– Изплюй камъчето – подкани я той. – Искаш смарагдова огърлица? Къща в Капри?

– Искам развод.

Той се закова на място.

– Какво?

– Мисля да напусна съпруга си. – Идеята я глождеше от седмици, откакто Фаустина я подхвърли, когато разговаряха в банята... и особено откакто Адриан ѝ съобщи какво вещаят звездите му. Изречени гласно, думите замаяха Сабина. – С твое позволение – добави тя.

– Е, няма да позволя – отсече императорът. – Отговорът е "не".

Сабина трепна. Беше чувала и преди войнишкия глас на Траян – в редките случаи, когато му додеяше от бъбриви бюрократи и инатливи сенатори. Но нетърпящият възражение тон за пръв път беше насочен към нея.

– Защо, цезаре? Не мислех, че си много привързан към него.

– Откога привързаността е необходима в брака? Кому е потребна привързаност? С Плотина... – млъкна ядосано. – Не дадох легиона на Адриан, но той ще ми трябва за войната в Парта. Не е справедливо да изритам някого от семейството си, а после да му наредя да ръководи снабдителните ми линии.

– Не е, но...

– Няма "но". Плотина и Адриан не са единствените, които очакват да задоволявам всичките им желания, Вибия Сабина. Нима всички си въобразяват, че императорът е рог на изобилието? – Траян се намръщи на озарената от слънцето река. – Принуждавате ме да зарежа добродушието и да се превърна в диктатор.

Не беше го чувала да избухва така. "Дали възрастта го измъчва повече, отколкото показва?" Плашеща мисъл. Рим без Траян... Невъзможно.

– Ти си диктатор, цезаре – осмели се да отговори тя. – Диктатор с милостиво сърце. И ние се възползваме от това, предполагам.

– Ти поне го признаваш – промърмори Траян.

– Сигурен ли си, че няма да размислиш...

– Няма! Привързан съм към теб, момиче, но на плещите ми лежи цяла империя! Смяташ ли, че прищевките ти могат да се мерят с нея? Имам дълг към Рим. Ти – също! Бих ти разрешил да се разведеш с Адриан само ако те омъжа за някой по-полезен от него.

– Ще го приема – отвърна смирено тя. – Не съм забравила дълга си, цезаре. Ожени ме за другиго, за когото и да било.

– Не храни напразни надежди, Вибия Сабина. Адриан ми е необходим и го искам в добро разположение на духа.

– Да, цезаре – отрони Сабина.

– Не ми се сърди, не ти отива. – Траян побутна рязко брадичката ѝ нагоре. – Защо не поиска смарагдови огърлици и диамантени пръстени като повечето жени? С радост щях да изпълня желанието ти.

– Не ми трябват бижута, цезаре. Но можеш да ми дадеш друго. Не развод – добави бързо тя. – Обещавам да не настоявам повече. Става дума за друго.

– Какво? – попита той с много строг глас.

Сабина пое отново дъх. Оказа се много по-трудно, отколкото си представяше.

– Не посочвай съпруга ми за наследник.

Траян спря и я изгледа гневно.

– Съжалявам – прошепна Сабина. – Не беше много тактично, нали?

– Намек, че някой ден ще умра ли? Не, не беше, но ти прощавам. – Той тръгна отново по виещата се алея край реката, облегнат сякаш по-тежко върху ръката ѝ. – Желанието в крайна сметка е изпълнимо, предполагам.

– Моля те, не посочвай Адриан за наследник на трона. Умолявам те.

– Защо? – Траян я погледна хем мрачно, хем развеселено. – Мислех, че всички жени мечтаят да станат императрици.

– Не и аз. Досега не съм виждала императрица, на която ѝ е позволено да има личен живот.

– Плотина би могла да има, ако поиска.

Гласът на Траян прозвуча гузно и въпреки галопиращото в гърдите ѝ сърце Сабина едва съумя да потисне смеха. Императорът не продумваше лоша дума за съпругата си и несъмнено пред обществото те бяха олицетворение на безоблачно разбирателство. Личният им живот обаче... е, те всъщност нямаха личен живот, нали?

– Успокой се – потупа я Траян по ръката. – Не възнамерявам да посоча Адриан за наследник. Или когото и да било другиго. Засега поне.

– Наистина ми олекна. – Сабина спря пред един кипарис и се взря към реката, сребрееща като застинало изваяние отвъд короната му. – Мислех, че под давлението на Плотина...

– Е, аз не се съобразявам винаги със съветите ѝ – отвърна сприхаво Траян. – Ще те попитам нещо, малка Сабина. Ти може би не искаш да бъдеш императрица, но защо не искаш Адриан да бъде император, а? Той го иска, а не е ли редно съпругата да подкрепя мъжа си?

– Подкрепям го. – Учуди я усещането, че това все още е вярно. – Мисля за доброто му, защото да стане император ще е най-лошото за него.

– Има ли значение, момиче? Доброто на Рим е на първо място.

– Знам. Но Адриан... Адриан не е подходящ, каквото и да твърди любимият му астролог.

– Астролог? – учуди се Траян.

– Астрологът на император Домициан – Несус. Предсказал на Адриан, че ще стане император. Той, разбира се, му вярва безусловно.

– Мразя астролозите – изръмжа Траян. – Помня Несус. Дръзна да ми каже, че първият ми опит да завладея Дакия ще се провали.

– Оказа се прав, нали?

– Няма значение!

– Е, казал на Адриан, че ще стане император, и той очаква пророчеството му да се сбъдне. От Адриан може да излезе добър император. – Сабина усети как и сега в гърдите ѝ се надига гняв при мисълта за съпруга ѝ, но не искаше да е несправедлива. – Ала това не е най-доброто за него, независимо какво мисли съпругата ти. Тронът ще извади наяве най-лошото у него. Затова ли няма да го посочиш за наследник?