– Защо да идвам? – запротестирах, когато Симон ме задърпа навън. – Вече дяла седмица досаждам на семейството ти.

През седмицата след Шабата в дома на Симон семейството му замина за скромната си вила извън града и почти насила ме принудиха да ги придружа.

– Не, не, ще се радваме да присъстваш на празника.

Симон махна към вилата. Приятно място, не внушително като лятното имение на сенатор Норбан в Баие, но приятно. Къща с множество пристройки, където непрекъснато притичваха кучета, в двора ровеха кокошки, а наоколо се простираха лозя с дъх на прашно грозде. – Героят на Масада е винаги добре дошъл тук!

– Виж, не съм героят на Масада – възразих. – Дори не съм стъпвал там.

– Но си последният потомък на Масада – потупа ме Симон по ръката. – Децата ти ще бъдат наследници на Масада, Викс. Доказателство, че Рим никога няма да победи.

– Рим е победил – посочих към хоризонта, където светлините на града се виждаха всяка нощ, към обработените поля, простиращи се околовръст. – Ти живееш в Рим. А през последните двайсет и пет години си се сражавал за Рим.

– Отминаха като миг – махна пренебрежително той. – Това е истинското време. Обзалагам се, че никога не си виждал как се празнува Ту б'ав. Виж, идват!

– Кои?

Пред вратата изтрополи каруца, украсена с цветя. Роб с венец, накривен дръзко върху главата му, направляваше мулетата, а отзад седяха дузина кикотещи се момичета, облечени в бяло. Портата се отвори и още три девойки, също в бяло, се стрелнаха край нас. Зърнах стройните глезени на Мира, докато момичетата пищяха и се опитваха да я издърпат в каруцата.

– На Ту б'ав неомъжените момичета танцуват в лозята – обясни ми Симон. – Смята се, че така си намират съпрузи.

– И намират ли си?

– Е, всички мъже идват да гледат – ухили се Симон. – И сватосването не закъснява.

Каруцата заскрибуца към лозята и Симон настигна и улови за ръцете двамата си по-млади братя. Участниците в шествието вече бяха в празнично настроение. Юношите си подаваха стомни с вино, момичетата в каруцата пърхаха с мигли и се кикотеха, майките и бащите крачеха един до друг, накичени с венци. Аз крачех бавно и вдъхвах с наслада уханието на гъстата червена пръст под краката ми и аромата на лозници и грозде, обвил ни като пелена.

– Не изоставай, Викс! – майката на Симон ме улови за ръката и ме дръпна напред. За мое учудване тя се привърза към мен през изминалата седмица. Бях свикнал майките да ме държат настрани от дъщерите и от чистите си подове, а не да ме тъпчат с печено агне и да настояват да си отспивам до късно сутрин. – За бога, сякаш вчера танцувах на Ту б'ав! Бащата на Симон ме избра на този ден. Да се надяваме, че и Симон ще си хареса жена. Трябва му съпруга. Струва ми се глупаво да забраняват на войниците да се женят. Войникът се нуждае най-много от съпруга, при която да се прибира.

Усмихнах се и погледнах каруцата, пълна с момичета.

– Дано Мира да танцува за последен път на Ту б'ав – изрази надежда майката на Симон и аз трепнах гузно. – За трети път ѝ е! Можеше да се омъжи още на шестнайсет, но синът ми се отнася прекалено снизходително към нея, а тя си вири носа...

През изминалата седмица успях да разгадая донякъде родословното дърво на Симон. Мира, деветнайсетгодишна, беше племенница на Симон, имаше тих, кадифен глас и готвеше печена гъска така, че да се топи в устата.

– Денят поне е подходящ за танци – вдигнах поглед към безоблачното синьо небе.

– Може и ти да си намериш съпруга тук – подкачи ме майката на Симон през рамо и продължи напред. – По-добре добро еврейско момиче, което умее да готви, отколкото римска въртиопашка, която принася кози в жертва на боговете.

Погледнах към каруцата с момичетата. Две от тях забелязаха, че ги гледам, и веднага се разкикотиха, закрили устни с длан. Очевидно бях набелязан за надпреварата. Странно, при такова прозрение обикновено краката биха ме засърбели да побягна вдън горите. Не и сега.

Не много поне.

Каруцата спря. Момичетата пак нададоха писъци, а мъжете им подадоха ръце да слязат. По-възрастните жени започнаха да разопаковат кошници с храна и още стомни с вино, чудейки се дали ще стигнат, както явно правят всички майки по света. Група момиченца, прекалено малки да танцуват в лозята, наобиколиха кротките мулета и започнаха да връзват панделки по гривите им.

– Викс, ще ми подадеш ли ръка? – усмихна ми се Мира.

Приближих и я улових през кръста, за да я спусна на земята.

Носеше бяла женска риза от фин плат и аз усетих топлата ѝ, гладка кожа.

– Защо всички сте в бяло? – попитах и ръцете ми се помаяха върху кръста ѝ.

– За да не личи коя е бедна, и коя – богата. – Мира се облегна върху рамото ми, наведе се и си свали сандалите. – Денят е за любов, а не за спазаряване на зестри.

– Звучи разумно.

– Не знам... – отвърна тя замислено. – Младите мъже тук ме познават от цяла вечност. Знаят колко струвам независимо как съм облечена. Но все пак обичаят е хубав.

Половината момичета бяха разпуснали косите си, ала Мира продължаваше да носи белия шал на главата си. Отиваше ѝ, но все още не знаех какъв цвят е косата ѝ.

Тя се изправи, хвърли сандалите си в каруцата и ми се усмихна. После нададе пронизителен боен вик и се шмугна сред лозите. Другите момичета се спуснаха след нея с радостни викове. Някъде зад нас засвириха кавали и момиченцата започнаха да се въртят, вперили завистливи погледи в по-големите си сестри, които се уловиха за ръце и затанцуваха сред лозниците. Мъжете застанаха наоколо и впиха очи в танцуващите, подмятайки невинни закачки.

– Приятна гледка, нали? – попита Симон.

– Много. На коя си хвърлил око?

– Не знам – отговори той, но очите му следяха смугло момиче с нежно лице.

Сръгах го с лакът.

– Хубавица е!

– Е, крайно време е да си намеря съпруга – оправда се той смутено. – да свия семейно гнездо. Скоро ще ми дадат земята. Надявам се да е в Юдея.

Всички легионери, служили двайсет и пет години, получаваха къс обработваема земя някъде из Империята. Недоумявам впрочем кой е решил, че от пенсионираните войници излизат добри земеделци. Аз не бих различил рало от уличен фенер, а доколкото знаех, същото важеше и за Симон.

– Значи ще заведеш новата си съпруга в Юдея и ще обработваш земя до края на дните си? – присмях му се. – Та ти не си стъпвал в Юдея!

– Не е необходимо да съм я виждал, за да я обичам – отвърна разгорещено Симон и аз млъкнах.

Момичетата се втурнаха назад, замеряйки наблюдаващите ги мъже с гроздови зърна и цветя, и майките закимаха одобрително. Мъж на средна възраст с посребрена брада гледаше алчно Мира – бях разбрал, че третата му съпруга току-що е починала – и ненадейно ми се прииска да го ударя. След миг той се олюля и примигна, улучен в гърдите от едър грозд, а Мира се шмугна засмяна зад лозите.

Улових погледа ѝ и тя ми се усмихна. После смъкна шала, развя го над главата си като знаме и се отдалечи тичешком. Дребни бели цветове бяха сплетени в косата ѝ. Беше светлокестенява като моята.

Не знаех, че евреите се женят под навеси. След месец аз самият застанах под балдахина, за да се оженя за Мира.


ТИТ

– Аподитериума[54] с рафтове за дрехите ще бъде тук – посочи Тит към Фригидариумът[55] неколцината работници, които редяха тухли под пладнешкото слънце. – С басейна – ето тук. – Посочи към други работници, заети да изливат цимент, ругаейки. – Лаконикумът[56] ще е тук – нали виждате по-дълбоките изкопи за пещите за гореща пара? Тепидариумът[57] е там. С пейки за масаж и маси за освежителни напитки. – Обърна се към посетителите си, обзет от странен смут. – Е?

Сенатор Маркус Норбан и най-малката му дъщеря Фаустина огледаха обширната строителна площадка. Във въздуха се стелеше гъст прахоляк; около тях сновяха работници с лопати и колички с камъни. Отвсякъде ехтяха чукове, брадви, тежки стъпки и приглушени проклятия.

– Доколкото си спомням, император Траян обяви в Сената, че проектът ще се осъществи за три години. – Маркус забули побелялата си глава с дипла на тогата, за да се предпази от слънцето.

– Според мен ще са необходими четири.

– Най-малко – съгласи се Тит. – Дори пет. Сега е моментът за промени в проекта, преди да положим основите, така да се каже.

Вече знам какво искат римските мъже – гимназиум, сауна, за да се поизпотят след упражненията, и много красиви робини за масажите.

– На мен ми е все едно дали са красиви, или не. – Маркус потърка тъжно изкривеното си рамо. – Стига ръцете им да уталожват болката в изнемощелите ми стари кости.

– Не си изнемощял – възрази Фаустина и плесна шеговито ръката на баща си. – Преструваш се, за да те подценяват колегите ти в Сената!

– Шшт! – смълча я Маркус. – По-тихо, моля те. Привържениците на Рурик са убедени, че дремя, когато обсъждат проекта на новото шосе.

– Знаех си! – Фаустина кимна доволно и се обърна към Тит:

– Защо настоя да дойда и аз?

– Да чуя женско мнение – поклони се Тит и размаха помпозно сламената си шапка. – Каква е идеалната баня според римските жени? Строим най-големите бани в империята, трябва да чуем гласа на жените. В твое лице.

– Защо аз? – наклони русокосата си глава Фаустина. – А не сестра ми?

– Питах я, но се опасявам, че не ми беше от никаква полза. Най-хубавата ѝ баня била, поне така ми отговори, когато се къпала гола в поток в Панония. Мога да осигуря много удобства – Тит посочи обширната строителна площадка, – но не и поток в Панония.

Фаустина се засмя. Приличаше на букет зюмбюли в яркосинята си ленена дреха; по-висока и по-красива, отколкото Тит беше предсказал на единайсетгодишното ѝ "аз".