Кейт Куин - Императрицата на седемте хълма

– Домина, уверявам ви...

– Спести ми уверенията, че си невинен – тя махна пренебрежително и брачната ѝ халка просия в светлината на лампата. – Каруца с дървен материал тук, товар мрамор там... Прибрал си в джоба си доста сестерции, Гай Терентий...

Капка пот се търкулна по врата му и предизвика усмивка върху устните на Плотина.

– Веднага ще се оттегля от поста си, домина – прошепна той. – Ще напусна Рим...

– Помолих ли те за нещо такова?

Императрицата съзря отражението си в стъклото, закачено зад стола на дребния мошеник, и остана доволна. Лицето ѝ пред резбованата облегалка на стола изглеждаше съвършено – сдържано, царствено, неодобрително, но не съвсем безмилостно. Позата ѝ наподобяваше Юнона в храма на всемогъщия Юпитер, вперила отвисоко очи в молителите. "Наистина! Липсва ми само диадемата."

– Ще запазиш поста си, Гай Терентий – продължи Плотина. – Ще поискам друго от теб.

Той падна на колене пред нея.

– Каквото и да е, домина!

– Дял от средствата, които отклоняваш от фондовете за баните. – Тя си позволи само ъгълчетата на устните ѝ да се извият при вида на стъписаното му изражение. – Да се споразумеем за половината. Да ръководиш империята е скъпо начинание.

Обсъдиха набързо подробностите и Плотина освободи дребния, потен служител. Взе восъчна плочица от бюрото и зачерта прилежно името на Гай Терентий. Имаше и други имена, но с тях щеше да се занимае по-късно.

Първия път беше нервна. Но с всеки следващ път ставаше по-лесно. Нима някой би я обвинил, че изнудва продажници в името на справедлива кауза? Ако работеше в своя изгода, щеше да е непростимо. Но тя работеше в полза на Рим.

Плотина погледна пак огледалото.

– Дори е мой дълг – каза тя на отражението си. – Все пак консулският пост на скъпия Публий поглъща много средства.

САБИНА

Сабина изчака чернокосият антиохиец с аполоновско телосложение да излезе от спалнята на съпруга ѝ и тръгна по коридора. Отвори вратата и влезе.

Адриан примигна. Лежеше в леглото, облегнат върху купчина възглавници, а лъскав слой пот покриваше голите му рамене. Лампата хвърляше мека светлина върху омачканите чаршафи, върху високия, опасан с корнизи таван и статуята в ъгъла на гръцки воин, мятащ копие.

– Не те очаквах – наруши мълчанието Адриан.

Сабина прекоси стаята. При всяка стъпка бялата ѝ роба прошумоляваше около краката ѝ.

– Да заминем за Атина – каза тя и седна на ръба на леглото.

Забеляза, че е успяла да го изненада за втори път.

– Какво?

– Откажи се от войната в Парта – поясни тя. – Откажи се от губернаторството в Сирия. Забрави за консулските си задължения. Да заминем за Гърция. Да посетим Атина, Коринтия и Спарта, както планирахме. Малките острови с бели скали, заобиколени от смарагдово море. Да се качим на кораб и да отплаваме за Троя. Да избягаме от Рим!

За момент ѝ се стори, че съзира искрица в очите му. Някогашната искрица от времето, когато Адриан размахваше въодушевено ръце, обсебен от световните загадки. В следващия миг обаче той сведе поглед към завивките, заоправя педантично гънките и се намръщи делово.

– По-нататък може би. Не сега.

– Защо не? Не ми казвай, че предпочиташ да спориш с упорити старци в Сената, вместо да изкачваш с муле делфийските хълмове, за да видиш Оракула.

– Няма значение какво искам аз.

– Важното е какво иска Плотина ли? – Сабина повдигна вежди. – Мислех, че си човек с мнение, Публий Елий Адриан.

– Не става дума за Плотина. Тя само ми помага да постигна целта си.

– И каква е целта ти? Да станеш легат на Трети Партика? Да станеш губернатор на Сирия?

– Освен всичко друго.

Адриан посегна към свитъка на масичката до леглото и го разви. Сабина се приведе и закри с длан написаното. Той изсумтя раздразнено.

– Знаеш ли, че не съм те виждала да четеш от седмици? – попита добронамерено Сабина.

– Бях зает.

– Преди винаги намираше време да четеш – продължи тя с нежен глас. – Какво те промени?

– Променен ли съм?

– Разговаряше с мен...

– Беше ми интересна...

– Не си въобразявай, че ще ме обидиш и ще си тръгна, Адриан. Не си способен да ме нараниш, защото не те обичам достатъчно – посегна и обгърна с длани едрата му ръка, – но съм загрижена за теб. И разбирам, че не си щастлив.

Той издърпа ръката си и се изправи рязко. Сабина забеляза как мускулите играят под кожата му в сиянието на лампата, докато си облича туниката. Съпругът ѝ беше строен мъж. Ловът го поддържаше във форма.

– Може и да не съм много щастлив – подхвана той след малко и закопча със замах колана на туниката си, – може и да предпочитам да замина с теб за Гърция, вместо да се боричкам с Лусий Квет за Трети Партика и да участвам във война, която смятам за безсмислена, но това няма никакво значение.

– Защо? – Сабина седна с кръстосани крака върху леглото. – Обясни ми.

"Разкажи ми всичко, съпруже. Говори с мен."

– Не ми е отредено да обикалям Гърция и да чета книги. – Той скръсти ръце и впи очи в нея. – Това е.

– Да, всесилната съдба! Веднъж ми каза, че знаеш своята.

– Ще бъда император на Рим.

Сабина се втренчи в него. В ореола на лампата косата и брадата му чернееха, а носът му хвърляше дълбока сянка върху скулата. Очите му я гледаха неотклонно и равнодушно, тялото му изглеждаше отпуснато като в сън. Изглеждаше съвсем спокоен.

– Когато бях малко момче, ми разтълкуваха хороскопа – обясни невъзмутимо Адриан, сякаш обсъждат времето. – Астрологът каза...

Сабина се разсмя. Лицето на Адриан застина като вледенено и тя потисна смеха, но усети как продължава да клокочи в гърлото ѝ.

– Астролог? Съобразяваш живота си с хороскоп?

– Повечето астролози са мошеници, но Несус беше различен – отсече Адриан. – Никога не съм го чувал да греши, когато предсказва бъдещето.

– Да, астрологът на император Домициан. – Неведнъж бе чувала името му, но известният предсказател отдавна се бе оттеглил. – Спомена как ти предрекъл, че ще видиш повече свят, отколкото всеки друг мъж в Рим.

– Да. Каза ми също, че ще стана император.

– И затова Плотина винаги се домогва...

– Не съм ѝ казвал за пророчеството. Не съм казвал на никого.

– Особена нотка се прокрадна в гласа му. – Не знам защо го казвам на теб.

– Не е кой знае каква тайна – изкоментира Сабина. – Някакво си предсказание... За няколко монети отгоре астролозите охотно обещават корони на амбициозните мъже.

– Не е някакво си предсказание. След като Несус ми разтълкува хороскопа, разучих звездната карта и сам си изработих хороскоп. Всяка година чертая нов и всяка година ги изгарям. Защото всички сочат, че ще бъда император.

Сабина се засмя повторно, но по-тихо, клатейки глава.

– Винаги съм те смятала за човек на разума.

– Ще се сбъдне. Усещам го.

– А искаш ли да бъдеш император?

– Има ли значение? – сви рамене той. – Ще бъда, независимо дали искам.

– Не се шегуваш... – изгледа го тя втренчено.

– Шегувам ли се някога, Вибия Сабина?

Погледна я. Не помръдна, все така скръстил ръце. Сабина подпря брадичка в шепа с чувството, че е прескочила стъпало, за чието съществуване не е предполагала, и зъбите ѝ прехапаха езика.

– Преди да се омъжа за теб – обади се тя след дълго мълчание, – попитах Траян дали ще те посочи за свой наследник. Беше ми казал, че Плотина настоява, но ти не споделяш амбициите ѝ. Щял си да се радваш, ако Траян не избере теб, по света имало стотици интересни места – пълноводния Нил, Храма на Артемида в Ефес.

– Вярно е – кимна Адиран. – Разковничето да лъжеш добре, Вибия Сабина, е да се придържаш възможно най-близо до истината.

Беше гореща нощ, през отворените прозорци лъхаше тежък, благоуханен въздух от градината, но Сабина ненадейно се вледени до мозъка на костите.

– Защо реши да ме излъжеш? – попита безизразно тя.

– За да те спечеля – отвърна изненадано той. – Макар да ми отне известно време да измисля най-добрия начин. Повечето момичета се блазнят от короната, а не от готовността да се откажеш от нея.

– Защо тогава не поиска ръката на такова момиче, Адриан? А не моята?

– Щях – призна той. – Ако имаше подходяща кандидатка. Но подходящи кандидатки не се намират лесно. Трябваше ми жена с благородно потекло, сродница на императора, с щедра зестра и връзки с влиятелните римски семейства. Жена със стил и интелект, по-образована от връстничките си. Съпруга с дарба да очарова хора с всякакво социално положение. На мен ми липсва спонтанност, но ти щеше да компенсираш този недостатък. Нямаше други кандидатки. Стига да овладееш авантюристичния си дух, Вибия Сабина, от теб ще излезе сносна императрица.

– Е, не бих казала, че идеята е съвсем непривлекателна. – Сабина не знаеше дали не е по-добре да замълчи, не знаеше какво ще излезе от устата ѝ, когато я отвори, но блъскащото в гърдите ѝ сърце не ѝ оставяше избор. – Страхувам се обаче, че се налага да откажа. Сигурно не си слушал първия път, Адриан, но аз не искам никаква пожизнена длъжност. Още ли не ти е ясно? Не искам да бъда императрица.

– Скъпа – усмихна се той, – има ли значение какво искаш? Ще се случи рано или късно.

– Нима? – попита Сабина. – Ще се случи ли без мен?

Той се извърна остро към нея.

– Какво искаш да кажеш?

Но тя беше изчезнала.