Имаше риба, печено агне, вино. От време на време произнасяха нови молитви на иврит и аз разпознавах бегло някои думи. Заради мен семейството на Симон разговаряше на латински и след като виното обиколи няколко пъти трапезата, по-младите племенници заговориха по-разпалено за Юдея и колко несправедливо се е отнесъл Рим с нея. Почудих се как живеят тук в такова охолство, щом Рим е толкова ужасен, но Симон им кимаше и ми заприлича повече на дръзкия легионер, който се възправяше като скала от дясната ми страна по време на военните обучения.

Някой повдигна темата за евентуалното възраждане на Йерусалим и аз се осмелих да вметна:

– Нищо чудно да се разкрие възможност – обърнах се към един от младите брадати племенници. – Скоро императорът ще потегли към Парта и Юдея едва ли ще е главната му грижа.

– О? – Племенникът се втренчи многозначително в орела върху ръката ми. – Сторила ли е нещо Парта на императора, та е решил да я завладее?

Не можех да говоря от името на Траян, но аз лично исках да нахлуя в Парта, защото се чувствах отегчен. Прецених обаче, че тук не му е мястото за подобни откровения. Вместо отговор отхапах малко от печеното агне.

– Значи сега е ред на Парта да отблъсква римските набези. – Друг племенник напълни отново чашата си с вино въпреки предупредителния поглед на майка му. Очевидно дори примерните еврейски момчета се напиват на вечеря и разочароват майките си. – Ще разберат какво е. Чака ги втора Масада.

Вдигнах рязко глава. Знаех какво означава Масада, при това много добре. Около масата се понесоха въздишки; лицето на Симон помрачня, а луничавата му племенница направи жест, познат ми от мама – жест, който прогонва мъката.

– Масада е трагедия – обади се замислено братът на Симон от центъра на масата. – Не бива да я споменаваме на Шабат.

– Не е само трагедия – казах аз.

Всички впиха очи в мен. Отхапах предизвикателно от печеното агне.

– Жителите на цял град, избити до крак от Рим. – Чернобрадият племенник ме изгледа студено. – До последното дете. Не е ли трагедия?

– Не е само трагедия, а и победа.

– Ти пък какво знаеш?

– Мама е била там.

Възцари се тишина. Вдигнах очи от агнешкото и погледнах към замръзналите домакини.

– Какво?

– Никой не е оцелял – рече след малко Симон. – Никой. Всичко го знаят.

– Мама е оцеляла.

Тишината стана по-дълбока и аз усетих отново границата, която ме отделя от тях. Дори прислужниците изглеждаха замръзнали с каните и подносите си.

Никой не продумваше, но очите им ме пронизваха. Отблъснах настрани чинията и се облегнах на лакът. Бях чувал историята само веднъж. Бях десетинагодишен. Мама не я разказваше на мен, а си шепнеше тихо с приятелка, но аз си играех под масата и запомних всичко.

– Масада е била силна. Пълна с еврейски бунтовници, с храна. Удържала дълго на римската обсада. Понеже нямало начин да ги принудят да се предадат от глад, легионите прокопали широк път до портите и построили обсадна кула. Използвали еврейски роби, за да не ги убият бунтовниците с камъни и нагорещен катран.

Луничавото момиче се изправи внезапно, взе на ръце момченцето до нея и махна на другите деца да я последват. Те заизлизаха от помещението и аз замълчах. Момичето се върна и седна на канапето.

– Мира – обади се майка ѝ, – това не е и за твоите уши.

Момичето обаче обходи с яростен поглед лектусите и накрая закова очи в мен. Прочистих гърло. Гласът ми прозвуча безизразно и глухо.

– Долу римляните ликували. На сутринта щели да превземат града, да го изгорят и да отведат в Рим бунтовниците, оковани във вериги. За да ги продадат като роби.

Чернобрадият племенник изръмжа.

– Евреите се събрали на площада в Масада. Всички – мъже и жени. Мама не била там; била едва три-четиригодишна. Но по-късно, като видяла станалото, разбрала. Баща ѝ се прибрал у дома и разговарял дълго с майка ѝ в спалнята. Излязъл бял като платно. Зад него върху пода лежало тяло...

Моята баба. Някак си за пръв път се замислях за това.

– Плачел. Казал на мама и на сестра ѝ да бъдат послушни и да дойдат при него. Мама видяла ножа в ръката му и побягнала. Но забелязала, че сестра ѝ приближава до него. Силите му изневерили и сестра ѝ взела ножа и си пронизала сърцето. Била на четиринайсет.

Щеше да ми бъде леля, ако беше жива. Луничавото момиче на име Мира закри устни с длан. Изглеждаше само няколко години по-голяма от мъртвата сестра на мама.

– Мама изтичала в съседната къща – продължих бързо. – Но и там било същото. Във всички къщи... Всички – мъже и жени – решили бащите да се върнат у дома, да унищожат всичко ценно и... да убият семействата си. После мъжете се събрали на площада и теглили чоп. Избрали десетима да убият останалите. Теглили отново чоп и един убил последните деветима. Накрая се самоубил. Когато римляните нахлули в града, нямало къщи, които да плячкосат, нямало жени, които да изнасилят, нямало и бунтовници, които да отведат във вериги в Рим. Намерили мъртъв град, пълен с храна. Евреите я оставили, за да докажат, че не гладът ги е принудил да умрат. – Огледах хората, насядали край масата. – Умрели, за да покажат, че духът им е несломим.

– Религията ни учи, че самоубийството е грях – напомни чернобрадият племенник. Но гласът му вече не звучеше гневно.

– Затова са теглили чоп – отвърнах. – За да се самоубие само последният.

Макар да се питах колцина ли са забили ножовете в сърцата си като младата ми леля, защото бащите им не събрали сили да го направят. Представих си как опирам нож в гърлото на момченцето на Деметра, представих си учуденото му личице и потреперих.

– Все пак е грях – рече упорито племенникът. – Трябвало е да останат живи.

– За да бъдат роби ли? – Втренчих се в него, докато отклони поглед. – Мама е била робиня. Тя и още няколко оцелели деца. Всички умрели млади, освен нея, и много пъти след това ѝ се е искало да е умряла – обходих с поглед домакините си. – И аз бях роб. Не е живот.

Последва пълно мълчание. Усещах до себе си изопнатото тяло на Симон. Съжалих, задето провалих вечерята му. Винаги обърквах конците.

– Е, чухме достатъчно – заключи ведро майка му. – Шабат е все пак.

– Трябва да говорим за това именно защото е Шабат – обади се луничавото момиче на име Мира от лектуса срещу мен. Гласът ѝ прозвуча тихо и отчетливо, макар в очите ѝ да блестяха сълзи.

– Той е прав. Масада е удържала победа.

– Не точно...

– Умрели са по своя воля и Рим не ги е сломил. Не е ли победа това? – Мира ме погледна. – Къде е сега майка ти?

– Извоюва си свободата – отговорих бавно, премисляйки думите. – Живее на планински хълм с баща ми и с останалите си деца. Живее добре.

– Значи и Масада живее.

Мира вдигна чашата и аз вдигнах моята. След миг тишина Симон също вдигна своята и каза нещо на иврит. Думите прозвучаха остро, но аз го погледнах и видях, че очите му сияят като факли.

Шабат беше приключил, ала семейството на Симон не се разотиде. Всички ме наобиколиха. Стариците ме докосваха по ръката, пламенните племенници разпитваха за подробности от защитата на Масада, дори главата на семейството – суровият брат на Симон – стисна рамото ми. Просълзената майка на Симон ме покани да придружа семейството, когато следващата седмица отпътуват за вилата им извън Рим. Любезната граница, разделяща ме от тях, беше изчезнала.

– Съжалявам – прошепнах на Симон, когато останахме насаме.

– Не исках да ти помрача Шабата.

– Не си го помрачил – възрази той разпалено. – Говори добре. Познавам те от десет години, Викс, но не си ми разказвал нищо.

– Било е много отдавна.

– Било е вчера – уточни разгорещено той.

Повдигнах изумено вежди.

– Щом Рим е причинил това на семейството ти – попита настойчиво приятелят ми, – защо, за бога, се биеш за Рим?

– Не ме бива за нищо друго – отвърнах смутено. – Мъж като мен може да избира само между легионите и арената. А аз никога вече няма да стана гладиатор.

Симон се втренчи в тъмния атриум, но не мисля, че виждаше портокаловите дървета.

– Горките кучи синове – гласът му прозвуча гордо и яростно.

– Напуснали са света по своя воля.

– Да.

– За какво повече да мечтае човек?

Озърнах се из тъмния атриум, осветен от лампите и изпълнен с благоуханието на портокаловите дръвчета. Според мен човек би могъл да мечтае за много повече от това, но познавах добре Симон и знаех, че не бива да споря с него, когато е в такова настроение. Представих си как се връщам в Мог и в казармите, миришещи на пот и кожа, и как чакам да започне войната с Парта, и ме обзе умора.

Една ръка улови моята в мрака и аз се вгледах в миловидното лице със съзвездие от лунички около носа. Племенницата на Симон. Мира? Имаше плътни устни, големи очи и главата ѝ, покрита със спретнат бял шал, се приведе към рамото ми.

– Благодаря.

Тя понечи да каже още нещо, но поклати глава. Стисна мълчаливо ръката ми, обърна се и се отдалечи по осветения от лампи коридор. Проследих я с поглед, питайки се какъв е цветът на косите ѝ под белия шал.


ПЛОТИНА

Мъжът се потеше. Това ѝ харесваше. Мъжете трябва да нервничат в присъствието на богини, така е редно. И улеснява богинята.

Той облиза устни.

– Не разбирам, домина.

– Мисля, че разбираш, Гай Терентий – Плотина побутна восъчна плочица към дребния, закръглен служител с перука. – Секретарите ми посочиха несъответствията и аз проверих лично сметките. Отклонявал си средства от фондовете на императора за строителството на обществените бани.

Очите на мъжа започнаха да блуждаят по стените на частния кабинет на Плотина. Миналата година нареди да свалят пъстроцветните тъкани драперии и под тях зейнаха стените от тъмен африкански мрамор, студени и неподправени като в храм. Плотина реши, че черният мрамор започва да сломява съпротивата на потния дребосък.