Няма значение. Траян смяташе, че от мен ще излезе добър центурион и заради него щях да стана такъв. Дори да се наложи да се преобразя.

– Много съм признателен, цезаре – подхванах, но той ме прекъсна с едно махване.

– Глупости, трябват ми способни офицери. Особено сега, защото съм хвърлил око на Парта. Искаш ли да дойдеш с мен?

Очите му, топли и спокойни, приканваха да не отлепяш поглед от тях.

– Само кажете, цезаре.

– Добре, добре. Носиш рапорта? Дай ми го. – Счупи печатите и зачете бързо. – Не е много скучно в Мог, надявам се?

– Не много, цезаре. – Страхувах се да не изгния в германската кал след войната с Дакия, но мрачните дакийци току надигаха глави през последните години и се грижеха да ни е интересно. – Успях да се накича с няколко белега.

Той настоя да ги види и аз навих ръкава си нагоре и показах широката резка на мястото, където преди две години се бе забило късо копие. Траян остана във възторг.

– Добрата стара Дакия. Ще видим дали и в Парта ще се забавляваме толкова.

– Вземете Десетия, цезаре. Ще победим за шест месеца.

Той ми махна да си вървя, намигвайки ми да използвам пълноценно времето, преди да поема обратно към Мог.

– Вземи си един месец отпуска и остани в града. После ще занесеш посланията ми до Десетия.

– Да, цезаре – отдадох стегнато чест и се отдалечих. Главоболието ми беше стихнало до поносимо туптене. Заразителният ентусиазъм на Траян действаше по-ободрително от струя студена вода в жарък ден.

– Любимецът на императора – изсумтя куриерът, когато тръгнахме по дългия коридор, препълнен с молители. – Нали знаеш, че заради това те изпрати легатът. Реши да те поднесе на тепсия на императора, та по-бързо да получи инженерите, за които го моли. Топлиш ли леглото на императора?

– Не.

– Не ти вярвам.

– Не ми пука дали ми вярваш, или не.

Всички знаеха за вкуса на императора към красиви млади мъже и кой би го укорил, след като беше женен за студенокръвната Плотина?

Можех да бъда интимен приятел на императора, ако бях пожелал. Веднага след като станах аквилифер, една нощ в Дакия Траян спря да ме поздрави. Беше се запътил към шатрата си, а аз вървях в обратната посока с Орела. Императорът ме потупа по рамото както обикновено, но ръката му се задържа по-дълго върху моята, той се усмихна и повдигна подканващо вежда. Трудно ми беше да кажа "не" – не защото бях спал с мъже или исках да опитам, нито защото той беше императорът и се страхувах какво ще ме сполети, ако не приема, – а понеже бях готов да дам живота си за своя цезар и генерал и сърце не ми даваше да му откажа. Съумях обаче да промърморя нещо за зовящия ме дълг и отместих рамото си, а той ме потупа по ръката без нито капчица раздразнение и тръгна към шатрата, където го очакваше един от мнозината офицери, които споделяха с радост постелята му. Не всички императори приемат с леко сърце несъгласието да изпълниш прищевките им. Помнех как предишният император, на когото служех в двореца – жизнерадостна и малко смахната особа, – набождаше мухи с върха на перото си. Не изгарях от желание да служа на Рим, но нямах нищо против да го правя, докато Траян дърпа юздите.

Всъщност не бях любимец на Траян нито защото съм по-специален или необикновен, нито дори защото ме харесва. Просто бях от типа хора, с каквито обича да се обгражда – енергичен млад воин, обсебен единствено от мечти за бързи и тежки походи и за бързи и тежки битки след тях. Императорът имаше стотици протежета като мен във всички легиони из империята и в редовете на преторианската стража. Дори сега винаги различавам сродните души на Траян – по зоркия поглед и пъргавата походка. Макар и остарели и побелели, всички пазим частица от бляскавото минало, когато сме служили на такъв император.

А сега получих от него едномесечен отпуск.

На излизане от двореца се помаях в сянката на портата и се полюбувах на оживения град. Миналата вечер, прекалено изморен от пътя, прекалено гладен и жаден за приятелска компания, не обърнах внимание на завръщането у дома, а тази сутрин главата ми туптеше твърде силно и не успях да попия градските пейзажи. Сега обаче поспрях и огледах шумните римски улици. Сградите ме притискаха, строени плътно една до друга и надвиснали над плочниците – странна гледка след дългите години по калните германски пътища и стелещите се до хоризонта гори. Вече се потях жестоко, макар да не беше станало пладне, и това също ми се стори странно. Късната пролет в Мог е дъждовна.

През десетте години в Германия не усещах остро липсата на Рим, но сега вдъхнах жадно градския въздух.

– Здрасти, стара мръснице.

Усетих миризма на катран, бира и подлютено месо, потни тела, парфюм и живот.

– Каква е тази миризма? – попита куриерът.

– Вони, нали? – ухилих се аз. – Неповторимо! Обичам този град.

– Много е горещо – оплака се куриерът и се запъти да си търси гостилница. – Идваш ли?

– Не. Ще се отбия при някого.

Възрастна жена с шал на главата отвори вратата и ме огледа недоверчиво от главата до петите.

– Какво обичате?

Свалих си шлема, представих се и преди да довърша разказа си, по сбръчканото ѝ като орехова черупка лице грейна беззъба усмивка.

– Разбира се, разбира се! – въведе ме тя в спретнатото преддверие. – Той те очаква, почакай тук...

Не чаках дълго.

– Мътните го взели! – измърморих в мечешката му прегръдка.

– Какво е станало с теб, Симон?

Погледнах бившия си съратник – първия пенсионирал се от моя контуберниум. Симон си беше пуснал гъста къдрава брада, косата му беше посребрена и покрита с шапка. Носеше мантия с пискюли в източен стил вместо бронята, която му беше като втора кожа.

– Къде е мъжът, който ме учеше да се бия с дясна ръка?

– Изчезна завинаги и много му здраве – засмя се Симон и ме поведе към вътрешността на къщата.

Приятният атриум, огрят от слънцето през открития покрив и с портокалови дръвчета в малки сандъчета, приличаше на всички други в Рим. Широки резбовани врати отвеждаха към съседните просторни помещения. През тези врати тутакси заприиждаха хора с любопитни очи.

– Не предполагах, че ще те видя толкова скоро – потупа ме Симон по рамото, все още широко усмихнат. – Сигурно току-що си пристигнал.

– Бойл, Юлий и Филип ще ме изядат жив, ако разберат, че съм се забавил цели две нощи. – Погледнах към тълпата наоколо, състояща се от вариации на Симоновото брадато лице и тъмни очи. – Всички ли са ти роднини?

– Всички до един! Това е племенницата ми Мира, това е брат ѝ Бенджамин...

Момиче с миловидно луничаво лице пристъпи напред с чернокосо момченце, което Симон бързо подхвърли във въздуха. Той потупа луничавото момиче по бузата, каза нещо на иврит и премина на латински:

– И брат ми Исак, съпругата му Хадаса, братовчедите ми...

Още имена, още доброжелателни лица и поздравления. Почувствах странен копнеж, докато кимах на приятелските лица около мен. Почудих се как ли изглеждат сестрите ми – първата беше бебе, когато заминах, а втората не бях виждал изобщо. Запитах се дали косата на татко е побеляла съвсем и дали брат ми прилича на мен. Изпращах писма на семейството си винаги, когато за Британия заминаваше пратеник, и още по-рядко получавах омачкано писмо с необичайно елегантния почерк на мама. Пишеше ми, че животът им на планинския връх тече безметежно, татко продължава да изтезава градината си и да учи брат ми да се бие с меч, а сестрите ми са станали млади жени. Кой знае кога щях да ги видя отново. Оставаха ми повече от десет години служба. Дотогава мама едва ли щеше да е жива, та да ме посрещне с целувка у дома.

– Версенжеторикс – поздрави ме по-възрастна жена. – Моят Симон ми е разказвал много за теб. Тази вечер ще ни гостуваш за Шабат, разбира се. Симон казва, че и ти си евреин.

Очите ѝ огледаха татуировката върху ръката ми – грубоват орел с разперени криле и човка, надаваща победоносен писък. Нарисуваха ми я след триумфа в чест на победата на Дакия.

– Мама е еврейка – признах пред наострилите слух братовчеди и чичовци.

– Значи и ти си евреин – отсече категорично тя.

Очаквах еврейският дом да ми се стори екзотичен. Няколкото легионери от Десетия, служили в Юдея, разказваха мрачно за горещо място с хора с гореща кръв, въпреки че аз не хващах вяра на по-налудничавите – че евреите отрязвали онази работа на момченцата си още като били бебета например. Очаквах обаче нещо различно, нещо източно и чудато. Но семейството на Симон, щом свикнеш с многобройността му, приличаше на всяко друго римско семейство, у което бях вечерял през годините. Къщата беше същата – построена около правоъгълен атриум с открит покрив, със стилизирани лозници по фризовете на просторния триклиниум и мраморни саксии около стените, а прислужници поеха мантията ми като във всеки дом. Брадатите мъже вероятно бяха повече, а ярки шалове покриваха косите на жените, но иначе по нищо не се различаваха от което и да било благоденстващо римско семейство.

Все пак долавях разделението. Настаниха ме на почетното място на трапезата, но съсухрените лели и баби ме гледаха, сякаш съм от друга порода, а децата ме зяпаха, като че ли от главата ми стърчат пипала. Малък лудетина ме посочи с пръст, но миловидното луничаво момиче, което Симон ми представи като своя племенница, му изшътка да мирува. Очите ѝ срещнаха моите, ала се сведоха като на всяка благовъзпитана девойка. През последните години не бях срещал често благовъзпитани девойки. Общувах предимно с усмихнати легионерски съпруги с дрезгави гласове и дружелюбни германски уличници, чиито услуги купувах в Мог.

Лектусите бяха подредени в дъга като на обичайно вечерно угощение, въпреки че и за децата бяха предвидени места – традиция, нехарактерна за повечето римски домове. Прислужниците обикаляха около нас с вино и подноси с храна. Посегнах към хляба, но Симон ме сръга с лакът и аз осъзнах, че майка му произнася молитва на иврит и извършва церемония със свещи. Сведох бързо глава, ала молитвата се оказа кратка.