– Тримесечният рапорт на легиона до императора. – Викс прокара последната хапка свинско с глътка вино. – Легатът използва случая да ме разчисти от пътя си. Кучият син ме мрази от дън душа.

– Какво направи?

– Чисто и просто искам да му взема поста – отвърна преспокойно Викс.

– Тогава си мий ръцете след всяко блюдо. – Тит изгледа с вдигнати вежди как Викс отчупва поредния комат хляб. – Защото няма да станеш легат, ако не поработиш върху обноските си.

– Първо ще стана центурион. Следващото място, което се освободи, е мое, защото навърших трийсет.

– Симон от стария ти контуберниум стана ли центурион? Беше подминал доста...

– Не, той напусна Десетия. Пенсионира се и се върна в Рим, представяш ли си?

След това обсъдиха надълго и нашироко новините от Десети Фиделис: какъв е новият легат – строг командир или лентяй? Юлий още ли твърди, че е потомък на великия Цезар? Бойл намерил ли си е момиче, което не го е изоставило заради първия срещнат свирач на лютня или гостилничар?

"Липсва ми", осъзна Тит. Не войнишкият живот; без него можеше да мине. Липсваха му обаче непринудените разговори с мъжете, които опозна в Дакия. В политиката нямаше такова нещо. Всички поставяха на първо място кариерата си. Сприятелиш ли се, рискуваш да те измести при следващите избори за претори.

В този момент Ения се втурна в атриума и огледа празните подноси и оглозганите кокали.

– Не се шегуваше, доминус – заключи тя. – Той наистина яде за петима.

Тя погледна малко по-одобрително Викс, докато разчистваше масата, а Викс не скри възторга си, когато Ения излезе пъргаво с полюшваща се до кръста ѝ черна плитка.

– Избрал си красива икономка.

Тит прокара смутено пръсти през косата си. Ения работеше в къщата на дядо му – черноока, двайсет и пет годишна, с фино, симпатично лице и остър език. Когато Тит се премести, ѝ предложи следното:

– Домакинството ми няма да е голямо. Няколко роби, колкото да готвят и перат на ерген. Но ти ще отговаряш за всичко, няма да си само една от многото свободни жени на служба в къщата.

– Икономка – отсече тя. – И компания в леглото ли, доминус?

– Е, ако не възразяваш. Не е изрично условие, но си много красива... – обясни срамежливо той. – И наистина предпочитам да уредя този въпрос. Още нямам съпруга, не ходя по бордеи и не нога да си позволя куртизанка.

– Не участвам в оргии и няма да обслужвам приятелите ви. – Тя се намръщи неотстъпчиво. – Каква е заплатата, доминус?

Той спомена скромна, но разумна сума. Тя изсумтя. Той предложи повече. Тя вдигна вежди.

– Опасявам се, че повече не мога да си позволя – отвърна той твърдо. – Ами ако прибавя две нови рокли годишно и подарък за Сатурналия?

– Споразумяхме се – кимна тя. – Ще остана, докато си намерите съпруга. Дотогава ще спестя достатъчно за пенсия.

Лесно като две и две и освен това се беше сдобил с любовница.

– Не знаеш много за жените, а? – констатира тя и започна да го образова със същия замах, с какъвто организираше домакинството му. И Тит, и домакинството му спечелиха от нововъведенията ѝ.

– Мислех, че вече ще си се оженил – Викс несъзнателно повтори думите на Ения. – Някоя кокетка не успя ли да ти завърти главата?

– Миналата година бяха на косъм. Легатска дъщеря. Червенокоса.

– Харесвам червенокоси – подсвирна Викс.

– И аз, но Вибия Сабина ме разубеди. Посъветва ме само да погледна робите ѝ и ме попита дали искам същото страхливо изражение да ме поглежда от огледалото.

Ръката на Викс, разрязваща зряла праскова, застина.

– Още ли се виждаш със Сабина?

– Когато е в Рим.

Което не беше често, понеже придружаваше Адриан в Панония. Тит разряза ябълката си с малко сребърно ножче и в очите му просветнаха дяволите искрици:

– Сега е в града – додаде нехайно.

– Все ми е едно.

Викс попи със салфетка сока от срязаната праскова, стекъл се по ръцете му.

– "Трудно е да се откажеш от дълга любов" – заяви Тит на тавана.

– Не ми пука, Катон.

– Катул. Както и да е... губернатор Адриан се върна от Панония и тя е с него.

– Не ми пука и за Адриан. Радвам се, че се махна от легиона.

– Ммм... Чу ли, че вече е консул?

Миналата седмица Тит придружи консула и съпругата му на театър. Пратеници и секретари обсебваха вниманието на Адриан почти през цялото време и Тит и Сабина, събрали щастливо глави, обсъждаха актьорите и поезията. След двете години в Панония Сабина се бе върнала накичена с местни бижута и с обрамчени в синьо очи (особено в присъствието на императрицата, за да я шокира), но старото им приятелство, скрепено край лагерните огньове в Дакия, не беше променено. "Може би аз съм по-щастлив от Викс."

Викс, очевидно зачеркнал темата за Адриан и Сабина, пак беше започнал да оглежда проветривия атриум, черното небе над открития покрив и фонтана, ромолящ нежно в средата.

– Домашен уют, пфу! – изсумтя той. – Предпочитам шатра и рогозка.

– Наистина ли? – Тит изгледа изпитателно приятеля си. – Лъжеш, струва ми се. Изражението те издава.

– Какво ми е изражението?

– Познатото изражение.

Тит забеляза, че Ения бърза да запали лампите, и стана да ѝ помогне. Навън се бе мръкнало и скърцащи каруци, кучешки лай, изблици смях и стъпки огласяха настъпилата типична римска нощ. Съвсем различна от черната тишина и шума на дърветата в Германия. Тит си спомни колко го стъписа разликата, когато се върна от Севера.

– Трябва ти жена, Дребосък.

– Винаги – съгласи се Викс. – Познаваш ли някоя добра курва в Рим? Онези, при които ходех преди години, сигурно вече ги няма.

Ения изсумтя под нос над лампите.

– Не ти трябва курва – поправи го Тит. – Трябва ти съпруга.

– Легионерите не могат да се женят!

– Офицерите могат, а ти си на крачка от центурионския чин – усмихна се Тит. – Циникът Версенжеторикс – съпруг! Защо не и баща? Имаш практика с онова хлапе, което осинови.

Тит помогна на Викс, когато след края на дакийската война се появи на прага му с момченцето на дакийската красавица, яхнало раменете му.

– Ще ми помогнеш ли да намеря кой да се грижи за него? – примоли се Викс. – Не ставам за бавачка, по дяволите!

– По този въпрос сме единодушни – отвърна Тит и откри бакалин в Мог, готов (срещу месечна издръжка от Викс) да отгледа още едно дете с трите си момчета.

– Изглежда щастлив. – Викс се пресегна към купата с праскови, когато Тит го попита как е красивото момченце на Деметра. – Отбивам се от време на време да се уверя, че е добре.

– Виждащ ли? Трупаш опит за времето, когато ще имаш собствени синове.

– Не искам синове. Нито съпруга. Ти се справяш прекрасно сам. – Викс проследи с поглед как се полюшват хълбоците на Ения, когато тръгна към кухнята. – Или не съвсем сам...

– Прекалено зает съм със строителните проекти на императора. Не ми остава време да се оженя. Никоя съпруга няма да ме търпи да се прибирам вкъщи с коса, покрита с мраморен прах.

– Помага ли да издигнат триумфалната колона[46]? – попита развълнувано Викс. – Още не съм я видял...

– Ако смяташ, че колоната е внушителна, почакай да видиш какви бани строи Траян. Най-големите в историята. Иска ги готови до утре, но се обзалагам, че още пет години ще се занимавам с тях.

– Загуба на време! – Викс опипа неспокойно дръжката на ножа, затъкнат в колана му. – Трябва да завладява света, а не да строи бани!

– Не споделям мнението ти, но император Траян вероятно мисли като теб. Чух, че обмисли да нахлуе в Парта.

– Парта? – Викс видимо се оживи. – Десети Фиделис сигурно няма да участва. По дяволите! Искам да видя Парта! Кафяви жени и горещо небе. И горещи битки, предполагам...

Викс и Тит превзеха Парта[47] над още една чаша вино, вдигайки наздравица за въображаеми победи. Когато обсадиха Вавилон, Викс започна да се прозява. Малко преди да плячкосат Хатра[48], той вече спеше дълбоко, обронил глава върху масата.

– Виждаш ли? – Тит донесе одеяло от спалнята и зави приятеля си. – Наистина ти трябва съпруга. Тогава тя ще се грижи за теб, а не аз.

Викс обаче вече похъркваше безметежно.


САБИНА

Сабина не помнеше кога започна да подбира моментите така, че да улови съпруга си в добро настроение. Единственото време, когато доброто му настроение изглеждаше гарантирано, беше след като е убил нещо.

– Добър улов? – попита тя, след като Адриан влезе в триклиниума, потупвайки длан с чифт окървавени ръкавици. Беше рано, белите мраморни стени на триклиниума розовееха от светлината, струяща през прозорците с изглед на изток.

– Сърна. – Крачеше неспокойно като двете хрътки, въртящи се с оголени зъби около него, сякаш и тримата все още надушваха утринната роса, бягащата жертва, рукналата кръв. – Дребна самка, но човек се задоволява и с малко.

– Откога се задоволяваш с малко, Адриан?

Той се усмихна студено и посегна към купчината свитъци и восъчните плочици, които го очакваха. Беше се измил, преди да седне на масата за закуска; тогата му беше надиплена безупречно през рамото, брадата му – подрязана, ръцете – чисти. Пълна противоположност на мъжа, когото Сабина зърна през прозореца  призори да пришпорва коня си в двора с твърда ръка, окървавен и кален от главата до петите, предвождащ свитата прислужници, понесли убитата сърна. Адриан несъмнено беше слязъл от колесницата да пререже собственоръчно гърлото на сърната. Предпочиташе лично да довършва плячката.

– Събрали сме повече месо, отколкото можем да изядем – осведоми го Сабина. Заради честите му ловни излети и робите, и прислужниците им се хранеха изобилно с дивеч. – Ще подаря сърната на някой от подопечните ти.