Тя се обърна и излезе в атриума, отдалечавайки се с бавна, безочлива походка. През мократа коприна много ясно виждах извивката на смуглия ѝ хълбок, виждах овала на рамото ѝ...

– Не зяпай съпругата ми – сепна ме студен глас. Адриан, стоеше пред мен като висока ледена колона. – Забелязвал съм те и преди, аквилифере. Не е уличница, с която такива като теб да си плакнат очите.

– Доколкото подочух от разговора ви, тя е уличница – реши да избъбри устата ми, преди да се посъветва с ума ми дали идеята е добра, или не. – И съдейки от слуховете в Десети Фиделис, не си далеч от истината, легате. Всички знаят, че домина Вибия Сабина си пада по по-груби...

Широката му длан се стовари върху бузата ми. Имаше тежка ръка за мъж, който никога в живота си не е водил истинска битка. Плесницата ме залепи за стената. Без никаква връзка си спомних как уби елена в Дакия. Как го прониза с един сигурен замах на копието и после се усмихна при вида на кръвта, обляла краката му.

Изправих се с изтръпнало лице. На сутринта щеше да е разкрасено със синина във формата на ръка.

– Удряш ме за първи път. – Изненадах се колко тихо прозвуча, гласът ми. – Втори няма да има.

– Така ли?

– Да.

Забелязах как пръстите му се присвиха до хълбока и брадатото му лице трепна. Усетих как едва се удържа да не ме удари пак и моите пръсти също се свиха. Около нас увеселението се вихреше с пълна сила – императорът и преторианският му префект надигаха чаши с неразредено вино в шумна игра по надпиване. Аз обаче се чувствах като в ледена пещера. На света съществуваше само брадатото лице, втренчило в мен студени, яростни очи.

– Легате Адриан, подготвихте ли се вече за пътуването до Панония? – плъзна се учтив глас между нас. – Несъмнено първо ще се върнете в Рим за триумфа. Сигурен съм, че са устроили бляскав парад.

– Много бляскав – Адриан погледна Тит, застанал смирено и любезно до лакътя му, и аз се почудих дали не съм си въобразил мига на чиста, унищожителна омраза.

Не бях си въобразил.

– Ще ни извините ли, легате? Императорът иска да поговори с аквилифера си.

– Негов е.

Примигнах и ръката на Тит ме улови за лакътя и ме поведе настрани.

– Императорът иска да говори с мен?

– Не, разбира се, глупако. Трябваше да напомня някак на легата, че се радваш на императорското благоволение. Адриан изглеждаше готов да те удуши. За съпругата си ли разбра?

– Не. Не беше заради това. – Погледнах туниката си, оплескана с вода и вино. – Съжалявам, че ти съсипах дрехата.

– Забрави за нея. Тръгваме си. Клетите богове! Сигурно по цял ден бдят, за да те опазят жив.

Тит грабна мантията си от една сънена робиня и ме задърпа през тъмния атриум. Луната се беше издигнала по-високо и малкият фонтан под открития покрив тънеше в черна сянка.

– Хвърлих Сабина във водата – признах.

– Не искам да разбирам защо – простена Тит. – Сигурно затова Адриан беше решил да те убие.

– Не. Просто ме мрази. – Внезапно езикът ми натежа. Натежаха и краката ми. Препънах се в прага и Тит ме задържа да не падна. – Нищо чудно да се наложи да го убия.

– Млъквай.

– Всъщност съм съвсем сигурен, че ще се наложи да го убия.

– Млъкни!

– Или той, или аз.

Усещах го много силно. Тази сутрин, когато влизах с маршова стъпка в града, имах любовница. Изгубих я. Но намерих нещо друго.

Враг.

След седмица, ругаейки се мислено какъв глупак съм, се върнах в мизерната постройка срещу пекарната, над която някога живееше Деметра.

– Пак ли ти? – поздрави ме лаконично изморената жена. – Наконтил си се.

Бях си сложил бронята и лъвската кожа с надеждата да я впечатля, ако е необходимо.

– Дойдох за момчето. Сина на Деметра.

– Какво за него?

– Искам да го видя.

Тя изчезна във втората стая. Останах сред миризмата на мазнина и престояла храна. Две деца си играеха с купчина клонки. Погледнаха ме и аз забелязах гуреливите им очи, сплъстената им коса, лекьосаните им туники. Не приличаше много на уютния малък оазис на Деметра, блестящ от чистота.

Жената се появи, понесла момчето.

– Ето го.

Погледнах го. Беше пораснал, сигурно вече беше на четири. Носеше безформена туника. Медноруси къдрици, наследени от майка му, покриваха малката му главица и ми се стори, че изящните ѝ скули вече се очертават под пухкавите му бузи. Той се втренчи мълчаливо в мен.

– Красавец, нали? – подхвърли жената. – Като порасне, ще е истински хубавец.

Беше го казала и миналата седмица и думите някак си се бяха загнездили в мен. Не ми даваха мира.

– Ще го отгледаш ли? – попитах я.

– Като родно дете.

Тит щеше да ѝ повярва. Най-сетне му съобщих за смъртта на Деметра и детето ми и той изрази топло съчувствие, както се опасявах.

– Милостиви богове, Викс, съжалявам. Сега разбирам защо беше толкова мрачен. А синът ѝ, момченцето?

– Взела го е съседка – измърморих. – Вече има пет собствени деца.

– Това е добре – успокои се Тит. – Ново семейство за горкото хлапе, след като е изгубило майка си. Беше добра жена, дано боговете закрилят душата ѝ. Ще се радва, че ще се грижат добре за сина ѝ.

Дали щяха да се грижат добре за него? Втренчих се в жената и забелязах как отклонява поглед. Аз не бях Тит и не вярвах в доброто у всеки. Отраснах като роб и знаех какво се случва с красивите момченца, попаднат ли в лоши ръце. Щеше да сполети и мен, ако не бяха милостивите ми господари. Ако нямах майка, която да ме пази.

Какво щеше да стане с красивото момче на Деметра, ако отрасне в тази бърлога? Щеше да танцува пред перверзни старци, преди да навърши десет, че и по-зле. Спомних си плешивия мъж, който ми предложи стриди. Спомних си гнусните му ръце върху коляното му и как изпищя, когато му счупих пръстите и избягах.

Момчето на Деметра ме погледна за пръв път в очите. Плахо.

"Не е твой – прошепна вътрешният ми глас. – Не е твоя кръв, не е твой дълг." Моят дълг беше мъртъв. Бях се измъкнал чист.

Момченцето посочи с пухкавото си пръстче гривата върху главата ми.

– 'ъв! – избърбори завалено. – 'ъв!

– О, по дяволите! – възкликнах аз и го грабнах от ръцете на мръсната крава.

– Хей! – изпищя тя.

– Долу ръцете! – изръмжах. – Той идва с мен.

– Какво, ти ли ще го гледаш? В легиона?

Не, нямаше да го отгледам аз. Какво разбирах аз от деца? Нямах представа какво ще го правя. Просто не можех да го оставя тук. Той се отпусна спокойно в ръцете ми. Не се разплака.

– 'ъв! – повтори и запотупва гривата върху главата ми, докато го отнасях от смрадливата, мръсна стая.

– 'ъв – съгласих се и го преметнах, за да го сложа върху раменете си. Той се засмя и се хвана за гривата. – Не създаваш главоболия, а? Ще платя на някое мило семейство да се грижат за теб. Ще се отбивам през месец-два да проверявам как си.

– 'ъв – извика щастливо той.

– Триста дяволи! – измърморих аз и поех по улицата.

ТРЕТА ЧАСТ

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

Лятото на 113 г.


ТИТ

– Ения! – Тит потърси с поглед икономката си. – Ения, моя прекрасна нимфо с неповторими очи...

– Спести си красивите думи, доминус. – Кльощавата му чернокоса икономка скръсти ръце. – Какво ви трябва?

– Вечеря за шестима час по-скоро. Ще съм ти длъжник до края на дните си.

– Шестима?

Очите ѝ се преместиха от Тит към фигурата в броня, в прашна мантия и в още по-прашна ръждивочервена коса, възправена внушително и абсурдно в тясното преддверие. Трите или четири години почти не бяха променили Викс – изглеждаше малко по-смугъл, по-мускулест, с по-загрубяло от слънцето лице, но иначе си беше същият.

– И други като него ли ще дойдат? – попита Ения без капчица ентусиазъм.

– Не, само той, но яде за петима.

– Дайте ми час.

Тя тръгна към малката кухня, викайки робите.

Викс огледа атриума със сини плочки, със скромен свод, едва няколко стъпки широк.

– Квесторската заплата не стига ли за нещо по-голямо? Мислех, че семейното ти имение заема половината Палатина.

– Дядо се оттегли там. При желание можех да остана при него, но вече съм голям, имам работа, разполагам със собствени средства. Нямам извинение да живея на гърба на семейството си, още повече че мама почина, а двете ми сестри са омъжени и имат свои домакинства. Затова се настаних тук. – Жилището не беше просторно; само спалня, кабинет и атриум, където провеждаше и скромните си вечерни угощения. – Нищо особено – добави щастливо Тит.

– Очевидно ти е достатъчно – одобри Викс и огледа Тит от главата до петите. – Тази тога ти отива повече от бронята. Квестор, а? Получих последното ти писмо...

– Никакви походи, никаква кал – въздъхна доволно Тит. – Само чистоплътно сплетничество и безплътни удари в гърба.

Викс подсвирна шумно.

– Не ми казвай, че си станал студенокръвен политически гущер като Адриан!

– Още не! Но "никой не става злодей с една стъпка".

– Триста дяволи! Липсваха ми цитатите ти. Катон?

– Ювенал. Защо реши, че е Катон?

– Защото половината ти цитати са от Катон, глупчо.

Направляван от Тит, Викс изнесе два лектуса от кабинета – по един върху всяко рамо – и скоро двамата се нахвърлиха върху подносите с пълнена сьомга, печено свинско, пресен хляб и зрели праскови. Ения сновеше напред-назад с блюдата.

– Какво те води в Рим? – попита със закъснение Тит, след като Викс погълна половин свинска плешка. – Май забравих да се поинтересувам.