– Млъквай.

В очите му припламнаха искрици.

– Обзалагам се, че тя е скъсала с теб.

– Изглеждаш много доволен – обвиних го аз

– Вярно е, честно казано. Ти получи всичко в тази война, Викс – славата, лавровия венец, повишение, благоразположението на императора. Не се гордея с това, но не мога да не изпитвам известно задоволство, че не получи и момичето.

Сетих се за Деметра, ала прогоних тази мисъл.

– Какво? Да не би да завиждаш? Не ми приличаш на такъв човек.

– Не завиждам за лавровия венец и за славата. Това е сигурно. – Тит ме огледа изпитателно. – Вече си разсипал вино по цялата ми тога.

– Съжалявам.

– Да си тръгваме – предложи приятелят ми. – Да се напием другаде. Никога не съм се напивал до несвяст, признавам. Тази вечер имаме повод. "Живей за нощта, не възлагай нищо на утрешния ден", както би казал Хораций.

– Ще се напия, обещавам. Но оставам тук. Няма да пропусна веселбата заради нея.

– Милостиви богове! – чух Тит да възкликва, когато се гмурнах в тълпата.

Имаше, помня, много вино и аз не само аз го поглъщах ненаситно. Угощението щеше да ми хареса, ако бях в настроение. Императорът беше пиян и изглеждаше по-сърдечен от всякога. По едно време ме забеляза, потупа ме по рамото и докато разказваше на прехласнатите гости как съм надвил Децебал, аз пристъпвах смутено от крак на крак. После половин дузина от генералите му ме поздравиха, мнозина с по-груби езици от моя, и при други обстоятелства щях да попия всяка тяхна дума. Преторианският префект на императора дори ми кимна одобрително и аз би трябвало да се изчервя от гордост, защото той олицетворяваше мечтата ми – устат войник, издигнал се от най-ниското стъпало в армията и станал дясната ръка на Траян. Аз обаче му изръмжах нещо нечленоразделно, докопах близкия виночерпец и му казах до края на вечерта да стои на една ръка разстояние от мен, ако не иска да му размажа носа.

– Не искаш ли вече да си тръгваме? – попита ме очаквателно Тит.

– Не.

Робите заприиждаха с отрупани подноси – огромни шишове с печено говеждо, пълнен глиган, гъска, печена с перушината. Императорът даде знак на гостите да заемат местата си около масите, разположени в елегантни полукръгове из помещението, но никой не му обърна внимание. Императорът просто откъсна крилото на печената гъска върху най-близкия поднос и го размаха, за да илюстрира някаква история за Старата Сарм, а гостите придърпаха лектусите и насядаха по тях както им падне, грабейки храна от минаващите край тях подноси. Императрицата въздъхна примирено и се оттегли, щом трупа полуголи танцьори влетяха в залата. Траян им помаха весело и после дръпна най-високия танцьор да седне до него.

Главата ми се въртеше, а горещината в залата ме задушаваше. Изтръгнах каната от ръцете на стъписания виночерпец и се отдалечих, олюлявайки се от шума. Излязох в атриума. В нишите по стената запалените факли мъждукаха съвсем слабо и някак си успях да падна в малкия фонтан в средата на атриума.

– Триста дяволи! 

 Намокрих се от главата до петите, но опазих каната с вино. Седнал в една педя вода, отметнах глава и отпих солидна глътка. През открития покрив над главата ми звездите се цъклеха студено. Моите звезди. Или поне така си мислех. Накъде ме водеха сега?

– Съзнаваш ли, че седиш във фонтан, Викс?

– Не знаех.

Отпих отново, за да не гледам към фигурата в бяло, приближаваща от отсрещния край на атриума.

Лунна светлина струеше върху лицето ѝ.

– Да те издърпам ли?

– Може би тук ми харесва...

Плиснах вода към нея и намокрих белия ръб на робата ѝ.

– Велики богове! – въздъхна тя. – Понякога си истинско дете!

– Не бях дете, когато те чуках – вирнах брадичка аз.

– Прибирай се вкъщи, Викс, пиян си.

– А ти си кучка.

Сабина се извърна и пристъпи към полуотворените врати, откъдето долитаха музика и дрезгави викове. Ръката ми се стрелна, улови ръба на роклята ѝ и тя спря.

– Тази сутрин каза, че не искаш да следваш моите звезди, домина. Справедливо е. Но аз поне имам звезди. А какво имаш ти? Тръгваш след всичко, което изглежда интересно, стига да е забранено ли? Знаеш ли как наричат такива жени? – Оголих зъби срещу нея в подобие на усмивка. – Наричат ги въртиопашки.

В ореола на лунната светлина, къпеща бялата ѝ рокля, тя приличаше на мраморна колона.

– Не го ли наричат "дълг", Викс? Може би предпочитам да остана с теб, но имам дълг към другите. Към Адриан, който винаги се е отнасял справедливо с мен. Към Рим, защото ми е дал хубав живот. Към света, защото, ако искам да го обиколя, съм длъжна и да го направя по-добър, доколкото мога. Засега приключенията ми се разминават безнаказано, но дългът също ме зове. – Погледна ме спокойно. – Изпитвал ли си чувство за дълг към някого, Викс, освен към себе си?

– О, сега ще ми четеш лекции за дълга на патриция? – изсъсках. – Да не би да го беше забравила през последните няколко месеца, когато се вмъкваше в леглото ми?

– Не те чух да се оплакваш, Викс. Ти също получаваше каквото искаш.

– Да видим какво ще стане следващия път, когато ти го поискаш? – Изправих се, подгизнал до кости, но без да усещам студа. Никога не се вледенявах по време на битка. – Какво ще стане следващия път, когато те засърби, но не можеш да се почешеш? Аз няма да ти помогна. Може и да съм безмозъчен варварин, но дори безмозъчните варвари не позволяват да ги преметнат три пъти.

– Не мисля, че си безмозъчен, Викс. Ни най-малко. – Гласът и звучеше студено като нощта и аз усетих искрица жестоко задоволство, че най-после съм разпукал твърдата ѝ черупка. – Достатъчно умен си да си подготвиш спасителен изход. Прие ли те момичето ти? Момичето, което те чакаше тук, в града, за което Тит намекна? Внимаваше да не разбера за нея, за да имаш при кого да се прибереш, в случай че с мен не се получи ли?

– Тя е красива – изсъсках аз, забравил за миг, че освен това е и мъртва. – Пред нея приличаш на спаружен плод на пазарска сергия.

– Очевидно недостатъчно красива, за да задържи вниманието ти. Откъде да знам колко дълго ще го задържа аз? Защо си ядосан, Викс? Защото си тръгнах или защото си тръгнах първа?

Вдигнах я и я пуснах във фонтана. Водата преля над ръба и наплиска раменете ѝ, а белите дипли на робата ѝ заплуваха около мокрите ѝ колене. Тя не отлепяше очи от мен.

– Наслаждавай се – изсъсках ѝ аз. – За последен път правя нещо за теб.

Обърнах се и я оставих там. Върнах се при шума и музиката в залата, приглаждайки назад мократа си коса. Банята и свадата ме отрезвиха напълно. Пиян трибун се блъсна в мен и аз го тласнах към статуя на къпеща се нимфа. Нимфата се катурна, трибунът хлъцна и ме изгледа щастливо. Всички изглеждаха щастливи. Императорът, излегнат върху лектуса, прегръщаше през рамо възхитен роб и го потупваше по коляното в ритъма на музиката. Свирачите на лютня дърпаха жизнерадостно струните и припяваха неприлични песни. Половината войници се включваха хорово в припева, а другата половина лежаха в несвяст между възглавничките. Дори кучият син Адриан, изглежда, се забавляваше, наблюдавайки група акробати, премятащи се по мозайката. Радостта му обаче се изпари мигновено, щом погледна към вратата. Остави чашата си с вино и прекоси бързо помещението, като едва не се блъсна в мен.

– Вибия Сабина, какво е станало с теб?

– Злополука с пиян войник и неуместно разположен фонтан – долетя гласът ѝ от преддверието зад гърба ми.

Облегнах се на съседната колона и се престорих, че гледам акробатите, но с ъгълчето на окото си следях Сабина, която изглеждаше много безгрижна и много, много мокра.

Очите на Адриан се стрелнаха над главата ѝ и той застана така, че да я скрие от гостите.

– Тази дреха е неприлична.

– Така ли? – Сабина подръпна белите дипли, полупрозрачни от водата и прилепнали към загорелите ѝ от слънцето крака. – Невъзможно! Плотина я избра лично. А тя никога не би направила нещо интересно, да не говорим за неприлично!

Адриан примигна.

– Пияна ли си?

Сабина се разсмя. Косата ѝ се спускаше на мокри кичури по гърба, а дрехата ѝ се свлече от рамото.

– Би трябвало. Всички са пияни.

– Прибирай се веднага вкъщи!

– Натам се бях запътила, Адриан! Да не мислиш, че ще продължа на пирувам вир-вода?

– Вече не знам какво изобщо правиш – гласът му прозвуча стъписващо студено. – Чух какви ли не слухове за поведението ти по време на похода. Обикновено не обръщам внимание на злите езици, но когато моята императрица ми съобщава, че те влече компанията на обикновени войници...

– Ти самият нагазваш в тези води, нали, Адриан? – Тонът ѝ беше ведър, шеговит. – През последните месеци неведнъж се натъквах на някой красив полугол легионер в шатрата ти...

– Не е същото! – Той сниши глас и аз пристъпих от крак на крак, преструвайки се, че съм погълнат от изпълнението на акробатите. – В такива случаи дискретността е всичко. Дискретно ли е според теб римска съпруга с патрицианско потекло да се явява на важна церемония като днешната, подгизнала и в прозрачна рокля? Или да се развлича в компанията на прости войници? Кариерата ми едва прохожда, не мога да си позволя скандали. Плотина смята...

Усмивката на Сабина изчезна.

– Да, скъпи Публий, изгарям от нетърпение да разбера какво смята Плотина.

– Смята, че е време да започнеш да се държиш както подобава. И аз споделям мнението ѝ.

При тези думи рискувах да ги погледна. Адриан и съпругата му стояха събрали глави, неподвижни. Накрая Сабина взе чашата с вино от ръката на Адриан и я пресуши.

– Прекалил си с виното, съпруже. Развинтило ти се е въображението. Ще се видим у дома.